Как Бамзи тръгна да посети роднините си в Амазонската джунгла

Уместност в думи, дрехи, действия, място…

 

Тримата прелетели през океана до Северна Америка, а оттам – пак със самолет стигнали до Южна Америка. Кацнали в Бразилия и с един селски автобус, натоварен отгоре с кокошки, прасета и разни други неща, се заклатушкали право към джунглата.

Майката много се притеснявала и попитала:

– А къде ще спим там? В джунглата няма ток, няма вода, не можем да се изкъпем, а и тоалетна няма, сигурно трябва в храстите да ходя. Много неудобно се чувствам, просто страшно ми е притеснено!

Мъжът ѝ въздъхнал:

– Хайде бе, жена, хайде малко романтика! Хайде нещо интересно и на нас да ни се случи!

Но майката продължила да се тюхка:

– Там даже телефоните нямат покритие! А да не говорим, че няма и интернет! Надали ще мога да си обувам обувките на токчета и е толкова влажно, че червилото ми ще се размазва. О, и тези комари! Не, не, не! Просто не знам какво ще правим в тази джунгла! Откъде ви хрумна всичко това?

– Виж какво – подхванал кротко бащата, – ако така ще се оплакваш през цялото време, по-добре да те оставим в първия хубав хотел, да ти купим няколко книжки да си четеш, а ние отиваме на приключение в гората.

При тези думи очите на майката светнали.

– Ама нали няма да се сърдите, че няма да има кой да ви снима?

Бащата я целунал.

– Ако цената за това снимане ще са стенания и вопли през цялото време, по-добре без една снимка да останем.

Майката грейнала, като звезда Зорница.

– Чудесно, чудесно! Ще си направя малко козметични процедури в този хотел. О, да, и маникюр, и педикюр, и ще си оправя косата! О, да, да! Харесва ми в Бразилия! Чудесна почивка ще стане! Хайде, хайде, по-бързо тръгвайте за джунглата, че ми бавите процедурите.

Бамзи се учудил как така изведнъж майка му взела да харесва Бразилия, но решил да не пречи на радостта ѝ.

Завели майката в един хубав хотел, настанили я до басейна, тя си взела книжки, целунала Бамзи по челото и казала:

– Бамзи, сега, мами, в джунглата може да се намаймуниш, колкото душа ти иска. Бели от сутрин до вечер да правиш, няма кой да ги види, а и мен няма да ме има да викам. О, колко съм доволна, че дойдохме в Бразилия!

Бамзи много се зарадвал, че на воля може да си прави щуротии, и щастливо обобщил:

– Ето, ти нали обичаш хотелите? Сега ще си лежиш край басейна, а ние с татко ще отидем при истинския живот. Ще открием маймуните ревачи и аз ще рева като тях! За всекиго ще има по нещо.

– Бамзи, спокойно ще ги надвикаш, мама. Не на два километра ще се чуе, а на три. Не се притеснявай, знам, че ще спечелиш – усмихвала се вече щастливата майка.

– Мамо, аз ще се старая, като викна, и тук в хотела да се чуе.

– Недей чак толкова да се стараеш, миличко.

– Добре, а сега искам детската раничка, детското телескопче, сандвич и резервни гащи, ако се напишкам от страх.

– От какво пък толкова ще се уплашиш, Бамзи?

– Как от какво? Ако от някой клон ми скочи ягуарът, гащите ми едновременно ще станат и жълти, и кафяви.

– Ами да ти сложа памперс?

– Е, ако ще ми слагаш памперси, ще ми трябват повече – за всеки ден да имам. А гащичките ще мога да ги пера в Амазонка.

– Бамзи, я ми кажи какви животни живеят в река Амазонка, че да видим дали ще можеш да переш гащичките си в нея.

– Ами там има едни добри рибки – започнал Бамзи, – едни други добри рибки, има и едни не толкова добри рибки, а има и едни пирани – охо! – май гащите в някое поточе ще ги перем.

– Добре, освен рибките има ли други животински видове в Амазонка?

– Е, да, има – рибки, и други рибки… А, не, не! Няма да мога да пера мръсните си гащи там, защото има каймани!

– А освен кайманите, напълно случайно нещо друго да се среща там?

Бамзи се зачудил за малко, а после възкликнал:

– Мамо, там има анаконди!

– И сега какво ще правим?

– Ами няма да мога да изпера гащичките си. Ако скочи ягуарът и аз ги направя жълти и кафяви, какво ще сторим?

– Не знам, Бамзи, а и този ягуар може по три пъти на ден да ти скача от дървото – пошегувала се тя.

– Аууу! Ами тогава, мамо, ще ходя като шотландец – с плисирана поличка, и ако стане белята – на земята.

– Добре, Бамзи, може и с шотландска поличка.

– Ами нали няма да мога да се доближавам до реката, защото тия каймани излизат на по два-три метра навътре в сушата и могат бързо да ме схрускат. А анакондите… О, не! Не, не, не! Не може, не може! – затюхкал се притеснено Бамзи, а после добавил: – Ако тръгнем из гората с тате и се появи ягуарът, и аз вече съм решил онзи проблем с гащите и си имам поличката… Мамо, ами аз тогава какво да правя?

– Какво ще правиш с ягуара ли? – не разбрала майката.

– Ами да! Той ако скочи, аз даже и с „беж да ме няма краченца“ няма да стигна далеч. Той хем е по-бърз от мен, хем се катери по-добре от мен…

– Освен да му разказваш вицове и да го отклониш… друго не се сещам – казала майката.

– Как да го отклоня?

– Ами кажи му, че си срещнал едни тапири, които живеят по-нагоре, или пък капибари, и той като чуе, че са десет, ще се затича и няма да се занимава с едно дете, което тежи не повече от раничката си.

– Хм… а кой виц да разкажа на ягуара? – зачудил се Бамзи. – Онзи с Добрата ламя Спаска, онзи със зайчето и лапичката или за Анка картечарката?

– Гледай да е някой по-смешен, миличък, че ако не го разсмееш, може и да ти гризне дупето за тъпия виц.

Бамзи не бил сигурен дали майка му говори сериозно и затова решил да смени темата.

– Мамо, а ти знаеш ли, че в гората има огромни паяци?

– Е, да не са по-големи от теб?

– Как пък ще са по-големи от мен? Я виж какви мускули имам аз! Виж тук на едната ръка, виж и на другата ръка, я виж сега на крака!

– Добре, но тогава защо ми разправяш за тях?

– Защото, мамо, може и да мога да ги ритна, ама те са отровни!

– Бамзи, който го е страх от мечки, да не ходи в гората! Ако ще се сещаш за всички опасни животни, които живеят там, стой си при мене в хотела.

– Аз съм смел, аз съм храбър! И няма да се предам! Няма да се дам на едни паяци! Ще си сложа метално костюмче!

– Добре, сложи си метално костюмче, но трябва да му направиш отворче отдолу – при вида на ягуара автоматично да се отваря.

– Ох, не знам как ще го измислим… – въздъхнал Бамзи. – Добре, хайде, ще тръгваме вече, пък по пътя ще решим какво да правим.

– Бамзи – викнала след него майката, – не е лоша идея, мами, да си носиш едно тефтерче и да си записваш в него къде ходиш, че да може, ако случайно маймунското ти детско мозъче реши да се загуби от татко ти, поне да се прибереш.

– Мамо, телефона ще взема – викнал Бамзи през рамо. – Даже два телефона ще взема.

– Ти може и три, маминка, да си вземеш и дори цяла раничка с телефони – рекла майката, – но в гората няма покритие, милинко, и ток да го заредиш също няма.

Бамзи зяпнал.

– И как така дете ще ходи без телефон в тази голяма гора? Че те сега децата и в тоалетната с телефон ходят! Даже някои си ги и изпускат вътре.

– Е, миличък – усмихнала се майката, – тези дечица не ходят в джунглата. Вкъщи си седят и толкоз.

Бамзи взел да се навива:

– Аз съм страшен, аз съм храбър! Аз съм роден в гора, аз имам сила чудовищна! Ще се справя с Амазонка! Само гледай, мамо! С фотоапарата ще тръгна и да ти кажа, много снимки ще ти донеса. Всичко ще заснема.

– Снимай, снимай, миличко – рекла майката, – ама снимай и себе си, да видя личицето ти сладко какво е било, докато си бродел из гората.

– Добре, аз съм много храбър и смел и добре съм се подготвил. Взел съм си два кламера, една клечка за уши, взел съм си гребенче, чорапи, слънчеви очила, парфюм, взел съм си и цедка и съм взел фотоапарата.

– Само това ли? – погледнала изненадано майката.

– Не, и тоалетна хартия съм си взел.

– Бамзи, мислиш ли, че точно това са нещата, които ти трябват?

– Е, какво пък съм забравил според теб?

– Ами в джунглата отиваш! Няма ли да вземеш дъждобран, резервни обувки? Бамзи, какво ти става? С тая раничка пълна… А за какво ти е цедката?

Бамзи се потупал с пръст по главата.

– За какво ми е цедката?! Ще си я слагам на главата – хем ще ми е проветриво, хем ще ми е като шапка.

– Бамзи, цедката е метална и като се напече, ще ти прегрее мозъчето.

– Може и да напече, но през дупчиците ще ми подухва вятърът.

– Е, ти и тиган можеш да си сложиш на главата, ама надали за джунглата това е уместно.

– Права си, мамо, и тиган ще взема! Ако нещо падне отгоре, да удари на твърдо, а не да ми счупи главата. Даже най-добре една касчица да сложа, ама не каква да е, а военна, истинска. Ще си взема и едно малко пластмасово шмайзерче, и една прашчица, и малко гранатки, и ще си взема разни други неща…

– А хамалчета да ти ги носят, ще си наемеш ли?

– Ааа, тате ще ги носи.

– Той, татко ти сигурно не спира да си мечтае как да носи нещата ти.

– Мамо, ама какво ще правим? Аз задължително трябва да имам каска и пола.

– Добре, но може би, пак да кажа, е хубаво и дъждобрана да си вземеш – в джунглата всеки ден вали дъжд.

– Е, кой пък ти ходи с дъждобранче? Ще взема чадърчето ти, онова розовото.

– В джунглата има лиани, къде ще ходиш с розовото чадърче? А и нали всички животни, които жилят и летят, като видят розово, ще решат, че е цвят на цвете, и веднага ще налетят да те жулнат леко.

– Тая джунгла нещо почва да ме изнервя. Ти сега ще ми кажеш, че трябва и вода да си нося.

– Ами не ми се вярва в джунглата някъде да седи и да те чака бутилирана минерална вода, а и като не знаеш изворите в гората, е по-добре да си вземеш и вода.

– А, да, и една цистерничка да кара отзад след нас, нали? За всеки случай. Ти какво искаш да ми кажеш – че в джунглата, ще трябва да спим по дърветата?

Майката се засмяла.

– Ами нали при роднините си маймуни отиваш, къде искаш да спиш?

– Ааа, значи, ти в хотела, а ние – по дърветата, така ли? – рекъл Бамзи. – Хич не е честно! Няма ли из джунглата някакви хотели?! Тия ревачи такива ли са диваци, та да спят по дърветата?

– Те не са диваци, а просто там си живеят. Те вероятно си мислят, че ние сме диваци, защото живеем в някакви затворени помещения.

– Стига глупости! Как ще сме диваци? Ние имаме тоалетни, печки, перални, миялни, сешоарчета, четки за изправяне на коса! Имаме си дори обезмирисители на смрадливи обувки. Имаме лакове за коса, лакове за нокти…

– Бамзи, не ние имаме – аз имам лакове за нокти!

– Е, да, ти имаш, ама аз ти ги ползвам от време на време.

– За какво ги ползваш? Само да те пипна!

– Как за какво? За разни цели. Имам си мои проекти.

– Какви проекти?

– Ами понякога има едни проекти, които изискват и малко червила, и малко лакове за нокти, и лакове за коса…

Майката скочила, сложила ръце на кръста и казала:

– Бамзи, а герданчета трябват ли ти за тези проекти?

– И герданчета понякога ми трябват.

– А нещо друго да ти трябва?

– Е, понякога и някоя и друга рокличка, и обувки на токчета…

– Бамзи, случайно тези проекти споделял ли си ги с някого?

– А, не – поклатил глава той.

– А не смяташ ли, че като пипаш чужди вещи, е добре първо да попиташ дали можеш да ги използваш?

– Е, ти сега какво искаш да ми кажеш – че като отида в гората, трябва да питам постоянно дали мога да ползвам това или онова? Аз си ползвам, пък който иска да се кара, си се кара. Не мога всички да чакам да ми отговорят, нали така?

– Ами не се ли притесняваш, че някой може да те подпука покрай някой твой проект?

– Е, един проект ще подпукат, сто няма да подпукат – погледнал игриво Бамзи.

– Ами дай тоя с рокличките и герданчетата да го опукаме сега, пък другите сто, за които не знам, да ти се разминат.

– Аз пък си мислех, че ще ме опукваш за проекта, в който се опитвах да сипвам сок от ананас в клавиатурата и да видя дали ще работят копчетата след това.

– Бамзи, този проект може ли да го броим, че е след сто?

– Аааа, не може така по сто! Ако ти кажа за другия проект, дето бях решил да проверя дали е възможно бушоните да се изключват поред и да правя на късо с различни електрически уреди, ти сега сигурно пак ще кажеш, че трябва да прескочим сто.

– Ами май направо сто ги направихме, не знам…

– Е, мамо, излагаш се!

– Може и да се излагам, мамо, но я по-добре да се обадим на татко ти, и той малко да се поизлага, че ме засърбяха ръцете.

– Ей, да не си крастава? – уплашил се Бамзи. – Да нямаш някоя болест?

Майката рекла:

– Не, не! Не се притеснявай, хич не съм крастава, само така, сърбеж просто, спонтанен сърбеж.

Дошъл таткото и Бамзи започнал:

– Татко, да ти кажа – страшна работа! Мама всичко я сърби. Нещо не ѝ е наред. Аз ѝ казвам нещо, а тя: „Сърби ме тука, сърби ме там“. Може да е хванала някоя болест – я краста, я нещо друго, не знам.

– Миличка, какво ти е? – разтревожил се бащата.

Майката само седяла и мълчаливо гледала Бамзи. А той продължил:

– Тате, аз дори не ѝ обяснявах за оня експеримент, дето се опитвах в сапуна за миене на ръце да слагам олио, а в олиото да слагам сапун за ръце, за да видя дали ще усетите.

Майката погледнала бащата, а той:

– Бамзи, какво си правил?!

– Ами просто проверявах дали ще усетите, ама никой не разбра и така си ядохте салатките.

– Кой ги яде тия салати?

– А, не бяхте вие – едни гости, които имахте. Нали им бяхте приготвили на тях салата и те си я изядоха.

Таткото и майката се спогледали пребледнели.

– Боже, на тези хора им е било неудобно да ни кажат. Сигурно никога повече няма да дойдат у нас.

Таткото се обърнал към Бамзи.

– Бамзи, болестта на майка ти взе и мен да ме прихваща. Искаш ли, миличък, малко да потичаш в градината, а ние с майка ти да си поприказваме и да видим какво ще правим.

Бамзи припнал към градината, взел да си скача, да тича насам-натам, да обикаля около хотела и да си върти очичките доволно.

А майката попитала таткото:

– Сигурен ли си, че ще тръгнеш с това дете из джунглата?

– Сигурен съм – отвърнал бащата. – Това дете расте много разглезено и трябва да се сблъска с истинския живот, да се срещне с трудности и опасности, да види как живеят другите, как живеят ревачите, а не да си мисли, че всички си имат лъскави апартаменти с осигурени пари и храна.

Майката го целунала.

– Миличък, ама ти ще оцелееш ли с него?! Поне една раница хапчета за нерви ще ти трябва.

Бащата мислил, мислил и накрая казал:

– Миличка, една раница с хапчета за нерви няма да стигне и за първата седмица. Ще ми трябват поне две.

– Значи, ще се наложи да наемете носачи, няма да стане иначе.

– Да, да, ще трябват носачи.

– А не може ли да му закачиш някакъв предавател? Такъв, че като се движи из гората, да пищи, та да можеш да го намираш? Или някаква аларма да му сложиш?

– Да му сложа, ама къде? То да е дете като дете… Ако му я сложа в обувките, ще загуби обувката, ако му я сложа на шапката, той ще я закачи за някой клон… Къде да я сложа?

– Ами на врата я закачи, да виси.

– А, ще я сложа на врата да виси и веднага ще я размени с някой тукан за един банан. Нали го познавам?

– Тогава в нещо тайно я сложи.

– И какво да е това нещо тайно?

– Ами не знам… нещо, което все ще е с него.

– Не се сещам за нито едно нещо, което той не може да загуби и да счупи едновременно.

– И това е вярно… ама все пак какво да направим?

– Не знам. Освен да го вържа с въженце за себе си и така да се движим през гората. И я тръгне да бяга – дръп! въженцето и ще го връщам при мен.

– Бая дърпане ще падне. Дано не се отдалечите много така, щото той все ще дърпа в някаква посока, а тя със сигурност няма да е вярната.

– Ох, и това е истина. Не знам какво да правим. Може да му наема пазачи, такива, които, като се затича нанякъде, да го пленяват.

– Е, голямо пътешествие ще падне – с дете, което е пленявано от сутрин до вечер от някакви пазачи.

– А какво да го правим? Може да го загубя?!

– Не знам какво ще го правим, ама каквото и да е, трябва да е нещо, от което най-накрая, като излезе от тая джунгла, да е пораснало, да е станало отговорно и да се грижи за себе си и за другите хора.

– Ей, миличка, я да не си поставяме толкова високи цели! Дай да започнем с това, че като излезе от гората, трябва да слуша и да разбира какво казват майка му и баща му.

– Не знам кой от двама ни поставя по-високи цели. Много искам да видя как ще стане това.

– Знам, миличка, но сега нека да отидем да спасим хората, които са наоколо, че кой знае какви ги е завъртял Бамзито, докато си седим тук.

Надигнали се и какво да видят – наоколо царели страх и паника. Викнали Бамзи, седнали уморено на по един стол, спогледали се и си казали:

– Почна се!

(следва продължение…)