Как Бамзи построи Хеопсовата пирамида и се опита да е мързелан

Пътища много – личен избор е по кой от тях да минеш

 

Имало едно време едно малко, сладко момченце, което се казвало Бамзи. Много било сладинко, само дето било по-палавичко, отколкото трябвало. Все някакви белички правело. Все нещо се случвало около него, дето работата ставала една, както баба му казвала, на вили и на мотовили.

Майка му била много добра жена. Така силно го обичала, така хубаво се грижела за него, обаче от време на време ѝ се налагало да ходи в банята със студени кърпи на главата, за да се успокои. Понякога така ѝ омръзвали неговите белички, че ѝ идело да го нашляпа, но после си казвала: „Детенце е, като порасне, ще отминат тези неща. Опознава света. Трупа опит“. Обаче времето минавало, а беличките не спирали. И затова майка му понякога му казвала:

            – Хей, Бамзи, хайде, мама, да порастваш и да станеш голям, грижовен и добър татко. Спомням си, че и аз като бях мъничко детенце, бях палавичка. Ама ето, виж, като порастват, хората се променят. Да става по-бързо при тебе само! Че не се издържа вече!

            А Бамзи се смеел.

            – Ех, че си красавица, мамо! Много си сладка, много си добричка! – и в тоя момент – хоп! – се скривал, та тя да го търси.

Една сутрин, докато приготвяла закуска, майката на Бамзи чула от стаята му да се носят някакви звуци – тропане, падане, охкане, ахкане и какво ли още не. Но понеже бързала да направи закуската, а и закъснявали, не погледнала какво става.

По едно време се разнесъл вик. По-скоро стон. Тогава майката изтичала да надзърнe в стаята на Бамзи и що да види – цялата била обърната наопаки. Всичко било струпано като гигантска планинска верига. Един шкаф бил паднал и бил затиснал Бамзи в ъгъла. А Бамзи, горкият, стенел и не можел да се измъкне.

Пребледняла, майката попитала:

– Какво си направил? Как ще се оправим сега?

– Ами не знам – продумало детето едва-едва. – Строях пирамида, ама тия тухли не са много подходящи и виж какво се случи – срути се.

– Не си ли забелязал, че тухлите на пирамидите са еднакви? И не са използвали саксии, шкафове и столове.

– Хм, сега, като го спомена, се сещам, че е така, ама преди това не се сетих.

– Бамзи, всичко ми се изясни, само не разбрах как ще отидеш на училище.

– Ами не знам. Като начало, ако дойдеш да преместиш шкафа, ще мога да изляза.

– А да забелязваш, че между мен и теб има една стая багаж и аз трябва да изваждам едно по едно нещата, докато стигна до теб?

Бамзи се почесал по главата.

– Значи, ясно… няма да се ходи на училище – казал той.

Майка му обаче била на друго мнение.

– Ясно е, че ще ходиш на училище! Не е ясно само как ще стане. Много си ме ядосал.

– Ама ти нали си добра майка? – изохкало детето. – Само така си приказваш!

– Вярно е, че само така си приказвам, но някой път ще стана лоша майка и ще те нашамаря по дупето.

– Мамо, мамооо – нацупил се Бамзи, – много ми е приятно да си приказваме, ама аз седя под шкафа, а ти нищо не правиш.

– Какво да правя? Измъквай се сам! Не стига че си натрупал всичко накуп, ами трябва и аз да те изваждам!

– Ама какво да направя? Затиснат съм, мога само да охкам. Ей така: оох! аах! Помощ!

– Хайде, стига вече! Опитай се лекичко да отместиш шкафа, за изпълзиш отстрани, после да скочиш върху него, после върху стола и после, като подскачаш върху купчината, ще излезеш.

– А, не! Тая купчина не е стабилна. Току виж, като скоча върху нея, и потъна като пирон в кисело мляко. А после дори няма да можеш да ме извадиш, защото няма да знаеш под какво съм потънал.

– Излизай веднага… Бързо, че закъсняваме за училище!

Детето кимнало.

– Така хубаво си се бях затиснал тука и ти сега ще ми развалиш цялото затиснато! – и взел лекичко да отмества шкафа.

После подскочил внимателно върху него, претърколил се, промушил се между краката на стола, направил едно кълбо по бюрото и накрая – цоп! – приземил се до вратата. Заоглеждал се много доволен и в този момент майка му задала между другото и един важен въпрос:

– Браво, Бамзи, мама, дотук добре се справи, но да забелязваш, че си по пижама? А знаеш, че в училище не взимат деца по пижами.

– О, не! – завъртял глава Бамзи. – Няма да се върна обратно! Ти се връщай, ако искаш! Аз вече излязох! Хич не влизам пак вътре!

Майката скръстила ръце, без дума да каже.

– Добре, добре, влизам – предал се Бамзи. – Жертвам се! Хвърлям се в пастта на страшното чудовище! И ако оцелея и изляза жив, ще бъда герой в училище.

Майката не била толкова убедена.

– Такъв герой ще бъдеш довечера, докато си подреждаш сам стаята, че сининки ще ти излязат по пръстченцата малки. Следващия път да знаеш какви ги вършиш!

Бамзи заподскачал по натрупаните купчини, прескачал оттук, прескачал оттам. Стигнал до шкафчето за дрехи, захапал в зъби дрехите и заподскачал обратно. Търкалял се, промушвал се, лазил – най-накрая излязъл с дрехи, но без гащи.

Майката не повярвала на очите си.

– Бамзи, всичко добре, ама защо гащите забрави?

– Не, не, не и не! – тропнал Бамзи. – Повече не влизам!

– Както искаш – свила рамене майката, – аз гащи си имам. Ти, ако желаеш, ходи без гащи, не ми пречиш.

– Без гащи ще ходя! – казал Бамзи. – Слагам панталона и това е! Само аз и ти ще знаем тайната.

Майката промълвила: „Хубаво“, но в този момент двамата се спогледали и замръзнали  – раницата с учебниците лежала най-отдолу под купчината. Бамзи седнал печален пред вратата, а майка отишла в кухнята, хем да не се ядосва повече, хем да довърши закуската.

– Да бях змия, да се промуша! – завайкал се той. – Ама ако бях змия, как щях да ги извадя? Раницата е тежка. Да бях слон, да си пъхна хобота! Ама пък тогава щях да изпотроша мебелите. Да бях вълшебник, с вълшебна пръчка щях да замахна и стаята щеше да се подреди! Ама не съм! Аз съм едно обикновено дете и ще трябва сам да си я подредя. О, печален аз хеопсов строител! Какво ще правя сега без учебници?

И понеже мисълта, че майка му ще му се кара, му идвала в повече, решил на бърза ръка да подреди стаята, като хване всички неща от нея и ги изхвърли в коридора. Бързо и ентусиазирано детето се заело с новата задача и направило камара в коридора. Нямало стигане до външната врата, но за сметка на това успял да си вземе раницата и горд и щастлив извикал:

– Мамо, готов съм за училище!

Майка му в тоя момент седяла затисната в кухнята и не можела да отвори вратата.

– Бамзи, какво си направил? – попитала тя отвътре.

– Взех си раницата, мамо, хайде да тръгваме! – викнал Бамзи. – Бързо, бързо, че закъсняваме!

– Бамзи, само да изляза и ще побързаме!

– Ама ти къде се криеш? – огледал се Бамзи.

– Не се крия, в кухнята съм – чул се гласът на майката през вратата.

– Ама ние на жмичка ли ще си играем сега? Хайде тръгвай, какво се мотаеш? Закъсняваме! – запритеснявал се Бамзи.

– В кухнята съм – извикала майката. – Затиснал си вратата. Веднага разчисти, за да изляза!

– Ааа, не! – седнал отчаян Бамзи. – Местих достатъчно всичко това. Ако искаш, излизай през балкона, откъдето искаш се спускай! Не! Край! Нищо не местя!

Майката попитала:

– А ти не забелязваш ли, че всички тези неща не си живеят в коридора и не им е там мястото, защото все пак трябва да стигаме до вратата и асансьора?

Бамзи седял със скръстени ръце.

– Отсега нататък не желая да имам мебели. Искам да живея просто в една празна стая, само с раницата за училище и с гащи. Добре, добре, може и с дрехи.

Майката започнала да се ядосва.

– Това ще се уреди, веднъж да изляза от стаята, много бързо ще заживееш просто.

– Добре, добре – надигнал се Бамзи, – от мен да мине, ще ги напъхам в банята.

Хванал мебелите и всички останали неща и ги напъхал в банята, а там била и тоалетната. Понечили да тръгват, но на Бамзи му се допишкало, ама смеел ли да си каже?! Стиснал здравата панталона и се втурнал навън. Майката го видяла, че подскача, но се престорила, че не забелязва. Така или иначе, той сам бил натикал мебелите си в банята.

Прибрал се вечерта таткото и какво да види – бомба паднала вкъщи! В коридора, в банята, около тоалетната били пръснати някакви неща! Зачудил се какво е това и игриво попитал майката:

– Евакуираме ли се? Какво става?

– Бамзи е решил да живее просто – обяснила накратко майката.

На бащата здравата му кипнало, но казал само:

– Щом така ще прави, добре.

Взели целия багаж на Бамзи и го качили на тавана.

Бамзи се прибрал от училище щастлив. Гледа – коридорът оправен, банята подредена.

– Е, маминке, много си сладка! – зарадвал се той. – Виждам, че здравата си поработила днес.

При тези думи на майка му направо звезди ѝ излезли посред бял ден, но нищо не отвърнала. Влязъл Бамзи в стаята си и се чул писък.

– Ааа! Къде са ми нещата? Къде ми е легото? Къде ми е креватът? Искам си коалата! Искам си топката! Искам си глобуса! О, не, не, не, не! Кой ми е пипал нещата? Къде са ми количките?

Майката му обяснила спокойно:

– Нали каза, строителю на Хеопсови пирамиди, че ще живееш просто? Днес научи, че за да постигнеш една цел, има много пътища. Колкото по-труден е пътят, толкова повече неща научаваш. Като влезе за дрехите, се научи да скачаш, да прескачаш, да правиш кълбо напред, да лазиш. После, когато тръгна да си взимаш раницата, се научи, че за да стигнеш до нея, ще трябва да си подредиш стаята или както ти избра – да изнесеш всички мебели. После, за да отлостиш майка си, се научи, че може да си подредиш стаята, или както избра отново – да пренесеш целия багаж в банята. И така всъщност, Бамзи, днес научи, че начини има много. Ето, сега вече ще живееш просто, както си пожела сутринта. Толкова е празна стаята ти, че правиш само две крачки, и взимаш раницата си. Когато стаята ти е подредена, ти отнема секунда да го направиш. Тази сутрин ти трябваше половин час за същото – внася, изнася, пренася и наглася. Така, миличък, е и в живота. Някои неща може да ги направиш, като минеш направо; за други може да вървиш на зигзаг; за трети може да се катериш, да се мушиш, да се провираш, да правиш кълба напред и назад, да изнасяш и внасяш и чак най-накрая да се случат. Ти сам избираш по кой начин – по лесния или по трудния. Който каквото си направи, никой не може да му го направи. Пътища много – изборът е твой.

– То по лесния е по-добре – рекъл Бамзи не много убедено. – Ама много е празна тази стая, то така живее ли се?

– Затова човек има избор – отговорила майката. – Колкото му е по-трудно, толкова повече неща знае и може. Колкото му е по-лесно, толкова по-неподготвен е за живота.

– И какво сега, на пода ли ще спя? – зачудил се Бамзи.

Майката кимнала.

– Да, така сутрин няма да се притесняваш, че ще закъснееш за училище. Ще спиш на пода като кутренце. Ще сложим една чергичка, може и кашон, ако искаш, ама кашонът ще заема място. По-добре на чергичка.

Бамзи мислил, мислил, мислил, а като видял баща си колко е ядосан, хич не посмял да попита дали може да му върнат мебелите. Решил, че ще направи номер: през нощта тайно ще краде възглавници от диваните в хола и ще спи на тях.

Станало нощ, легнали си и – хоп! – промъкнал се Бамзи в хола и се наместил на дивана. Легнал там, свил се и заспал.

На другия ден едни тетрадчици се озовали на кухненската маса. Хоп! – там се настанили и някакви листове, и хартиени корабчета…

– Бамзи, забелязвам, че се опитваш да се нанасяш в хола – казала майката. – Само че, миличък, холът не е твоето легло и твоето бюро. Имаш си чердженце. Ходи си там, маминото! Имаш си стая, там си живей! Холът не е детска стая, в него посрещаме гости и ни е дневна.

Бамзи взел да разсъждава:

– Ама не мога да живея така! Предпочитам да чистя от време на време и да се провирам, да внасям и да изнасям мебели, но не мога да спя на чердже!

– Ти нали разбираш, че тук няма слуги да чистят и да оправят след теб – искала да е сигурна майката.

– Добре де, добре – кимнал Бамзи.

– Какво добре? – погледнала го изпитателно тя.

– Няма повече да строя Хеопсови пирамиди.

– Наистина ли? Много се радвам.

– Аз не се радвам чак толкова.

– Защо, Бамзи?

– Защото съм велик строител и мога да построя от столове дори Айфеловата кула!

Майката кимнала.

– Ооо, я постой още малко в празната стая и като ти минат мераците за Айфеловата кула от мебели, се обади на мен и татко ти, пък тогава може да ти върнем поне леглото.

Бамзи мислил, мислил и накрая въздъхнал:

– Ех, много е трудно така! По-добре без Айфелова кула. – Отишъл при майка си и добавил: – Съгласен съм. Връщайте ми мебелите, но ако обичате – подредени, а пък аз обещавам, че друг път ще строя само с лего.

Майката пояснила:

– Това е много добра идея, с изключение на онази част, в която ние трябва да подредим стаята ти. Ние, миличък, може да ти помогнем в замяна на това, че после ти ще ни помогнеш да оправим нашата стая, но ние няма да подреждаме стаята ти просто така… Няма да стане тази работа.

Бамзи я погледнал притеснен.

– Вие вече не ме обичате! Като бях бебе, всичко ми подреждахте.

Майката казала повече на себе си:

– Ех, ако бяхме спрели по-рано да ти подреждаме стаята, щеше да е по-здравословно за тебе. Но малко късно се сетихме, та затова и ти сега се лигавиш сякаш, а?

Бамзи не бил съгласен.

– Лигавя се аз, лигавя се! А ти знаеш ли, че на едно момче от моя клас майка му и баща му пишат домашните му? Лигавя се аз, лигавя се! А ти знаеш ли, че на другите им дават – ехее! – по колко много пари! Лигавя се! А вие какво – едно бюро не щете да подредите! Какви родители сте вие?!

Майката го погледнала строго и Бамзи бързо усетил, че е сгазил лука.

– Добре, добре, разбрах. Няма да мрънкам повече. Отивам да подредя всичко и никакво разтурване, край! Ще циментирам мебелите с цимент! Да не могат да се преместят! Повече на такива иди ми, дойди ми няма да си играя. Не ща да лежа по чердженца!

Татко му свалил нещата от тавана. Бамзи влязъл в стаята си, подредил всичко и от тоя момент насетне Хеопсовите пирамиди се строели само от лего. Кратко и ясно било посланието на черджето.