Как Душко и дядо му летели от София за Франкфурт на път за Люксембург

Да знаеш чужд език

Душенцето било много доволно как вървяло пътуването с дядо му.

И дошъл щастливият миг, в който стюардесите започнали да сервират храната. Душко професионално отворил табличката си. Стюардесата му сложила вода. Той поръчал на чист български кока-кола и тя го разбрала, след това поръчал на чист български език фанта за дядо си и тя отново го разбрала, а той бил много щастлив, че ето, те си общували.

Като напълнил тумбачето, Душко решил да натисне автоматичното копче, с което седалката му пада назад за лягане. Сторил го с ентусиазъм и точно в този момент зад него се чул пронизителен вик. Дядото пребледнял. И Душко вече разбрал какво се било случило: подносът на жената отзад се изсипал върху роклята ѝ и всичко било в червено вино, майонеза и горчица, с които ѝ били сандвичите.

Душко се опитал да ѝ се извини и в тоя момент натиснал втори път копчето, което изстреляло подноса, който се бил наклонил, право към лицето ѝ, и вече нищо от нея не останало ненамазано.

След това в конфузната ситуация се намесили бързо две стюардеси, извели нежно жената, която била напът да избухне, и започнали да я почистват дискретно в края на самолета.

Душко недоумявал точно какво да обясни на дядо си и просто се опитвал да му каже, че това е напълно случайно. А дядото останал без думи. Той дори не можел да се извини на жената, защото не знаел немски.

И така, те продължили пътя си, отзад жената била кисела. Хората в самолета поглеждали към Душенцето, а то свитичко седяло зад един английски вестник и се правело, че го чете. От първата до последната страница го прочело, само и само да не го виждат, скрито напълно под него.

Самолетът кацнал. Душко казал:

– Дядо, вече влизаме в чуждите земи.

Дядото се усмихнал.

– Супер, Душко! Сега сме в Германия, ти нали знаеш немски?

Душко се засмял.

– Нали ти казах. Знам немски, колкото ти, дядо, китайски, обаче съм сигурен, че ще се оправим.

Дядото също се засмял.

– Щом сме двама, страшно няма!

Душко добавил:

– А ако стане по-трудно: звъним на тати – той знае немски, – казваме му какво става, подаваме слушалката на чичкото срещу нас, който искаме нещо да ни каже, и тате превежда.

Дядото се зачудил.

– Няма ли да ни е скъпичко?

Душко вдигнал рамене.

– Е, ще им е скъпичко, ама да не са ни пращали! Аз съм дете, трябва да се грижат за мене, ако съм в беда.

Дядото се попритеснил.

– Е, втасахме я с тебе! Нищо, следващата държава е Люксембург, там се говори френски. Надявам се, че знаеш френски?

Душко поклатил глава.

– Дядо, знам френски, колкото ти фински.

Дядото се усмихнал.

– Добре се подредихме! И там на кого ще даваме слушалката?

Душко рекъл:

– Ами като се замисля, на мама ще я даваме, ама не е много сигурно, че ще свърши работа. Затова, да ти кажа, там ще ни трябват повече блокчета. Аз съм си взел и моливи – ще им рисуваме.

Дядото се замислил.

– Браво на тебе! Само си представям – заставаме на митницата и почваме да им рисуваме! Вадим пастелите и боичките и там на полицая му рисуваме едни рисунки…

Душко го успокоил:

– Дядо, те говорят английски и ще се разберем. Може да използваме „Обади се на приятел!“. Ще трябва да накарам тати да ми даде телефона на някой приятел, дето знае френски.

Дядото попитал:

– Добре бе, Душко, тия в Германия говорят ли английски?

Душко кимнал.

– Ами да, всички говорят английски.

– А в Люксембург дали говорят английски?

– Е, да, нали е международен език.

– Ами какво ме плашиш тогава?

– Това не се бях сетил, дядо, че говорят английски. Значи, нямаш проблеми – казвам им “How do you do?” и се оправяме.

Дядото го целунал.

– Добре, ще им казваме “How do you do?”, ама хайде да слизаме.

Взели куфарите да слизат. И се започнало едно ходене по франкфуртското летище – наляво, надясно, направо, нагоре, надолу: направо луди станали от обиколки. И не намирали, и не намирали къде са колите под наем.

Душко се уморил.

– Дядо, знаеш ли какво, трябва да питаме.

Дядото рекъл:

– Ами да питаме.

– Ами какво да питаме?

– Ами рент-а-кар сигурно си е рент-а-кар на всички езици.

Душко застанал в центъра на залата, видял една жена, препречил пътя ѝ и казал:

– Рент-а-кар.

Жената вдигнала рамене.

Душко повторил:

– Рент-а-кар.

Жената го гледала, гледала, след това видяла, че е с дядото, разбрала, че я пита къде има рент-а-кар, вдигнала пак рамене и отминала.

Тогава Душко отишъл до едно гишенце, надигнал се на пръсти, погледнал ги хората сериозно в очите и казал:

– Рент-а-кар – и разперил ръчички, все едно питал.

Хората му показали една табелка, на която пишело „Терминал 1“ и имало нарисувано влакче.

Душко хванал дядо си, закарал го до табелката „Терминал 1“, обиколили цялото летище, следвайки тая табелка. Най-накрая стигнали до едно влакче. Качили се на влакчето и от Терминал 2 стигнали до Терминал 1.

Там отново направили номера с вдигнатите ръчички, раменца и ококорени детски очи. Казали „Рент-а-кар“ – вълшебната думичка – и хоп!, най-накрая се оказали пред гишето за рент-а-кар.

И там обаче имало един малък проблем – че трябвало да има шофьор. Дядото гледал Душко, Душко гледал дядото и осъзнали двамата, че всъщност коли под наем с шофьори не давали. Душко предложил:

– Аз мога да карам бе, дядо! Взимай я тая кола, кажи, че ти ще я караш, аз ще те возя. Няма страшно – мен тати ме е учил да карам добре.