Как Душко тръгна на пътешествие с дядо си и полетяха към Германия

Отговорността да даваш верни и навременни инструкции

Имало едно време едно малко момченце на име Душко-Послушко. Толкова било добричко Душенцето, всичко му било наред. Само дето, както вършело добрини, съвсем случайно се случвали около него и други неща – я като е готов прясно изцеденият сок за майка му, сокоизстисквачката ще изгори; я ще забрави чешмата и ще наводни апартамента; я докато слага кувертюрата на кревата, случайно ще събори цялата купчина с книги от стелажа на стената.

Особено интересно ставало, когато решавал да прави добрини на някой конкретен човек. Така един ден бабата на Душенцето решила да ходи на екскурзия. Ама тя много не говорела чужди езици и попитала:

– Душко, ще дойдеш ли с мене, баба?

Душко казал:

– Много желая да ти услужа, бабо, но имам ангажимент към дядо и не мога. Съжалявам, много съм ангажиран. Обещал съм му да правим специални сладки от мандаринови листа плюс бадемови обелки и шунка.

Бабата си помислила, че Душко се шегува, но в следващия момент видяла, че гледа доста сериозно, и рекла:

– Добре, Душко, ама то всъщност и дядо ти ще идва.

Душко попитал:

– Така ли? Аз имам ангажимент към дядо. Ще говоря с него и ще реша.

Отишъл Душко при дядо си да обсъдят сладките. Оказало се, че само дядото ще пътува. Бабата предпочела да отиде на 50-годишнината от завършването на гимназията си. Да пътува по света можела и друг път. Дядото пък нищо чуждоземно не говорел и казал:

– Душенце, баба ти няма да идва, ами я ела с мене и ти ще се оправяш с чужденците.

Душко не искал да подвежда дядо си.

– Ами това е много добра идея, дядо, ама все още не съм учил толкова много в училище. Току-виж съм им казал неща, различни от тези, които имаме предвид.

Дядото се усмихнал.

– Не се притеснявай! Ние двамата с тебе ще се оправим, няма страшно.

И от дума на дума тръгнали. Приготвили си куфарите – Душенцето малко куфарче, дядото – голям куфар. Отишли на летището. Застанали на опашката. Душенцето казало:

– Дядо, сега се чекираме.

Дядото попитал:

– Какво значи „чекираме“?

Душенцето отговорило:

– Ами първо ни мерят на кантара. Ако сме под 20 килограма – може, ако сме над 20 килограма – по лентата влизаме.

Дядото не бил сигурен, че разбира, но бил спокоен.

Душенцето продължило:

– Ама ще ти сложат лентичка, ако си над 20 килограма, и една бележчица на паспорта, за да не стават после грешки.

Дядото кимнал.

– Ами добре.

Дошъл техният ред, Душко си сложил куфарчето. Куфарчето му било лекичко – 8 килограма. Върнали го на Душко. Душко се качил на лентата – и то, миличкото, 18 килограма. Слязъл и показал на дядо си. Дядо му рекъл:

– Ами добре, чекираме се тука – и си подали паспортите.

Дядото сложил куфара – 20 килограма. Жената на гишето поставила лепенка на куфара. Тръгнал куфарът по лентата, дядото се качил, направил две крачки, застанал срещу жената, погледнал я и зачакал. А тя се притеснила: да вика ли полиция, да не вика ли, какво правел тоя мъж върху лентата? А дядото си седял, подал ръка – да му слагат лепенка и на него и по лентата да влиза.

Душко стоял чинно и казал:

– Дядо, не се притеснявай, аз държа паспортите, вътре ще се срещнем.

Дядото подканил стюардесата:

– Госпожа, слагайте лентата, че самолетът ще излети.

Госпожата спокойно казала:

– Господине, това не е смешно! Слезте от лентата, много сте тежък, ще я повредите!

Дядото кимнал.

– Ами нали затова съм на нея – защото съм тежък! Айде, слагайте ми лепенката и да влизам вътре, че бързам, с дете съм!

Жената го погледнала замислено, почудила се, почудила се, видяла, че детето стои и чака, и казала:

– Господине, отидете при детето си, аз ще ви дам документите и ще дойде една жена, която ще ви въведе по друг път. Вие не се притеснявайте.

Обадила се, дошла стюардесата на самолета, хванала дядото, хванала Душко и ги закарала на митническия контрол. И там трябвало да пуснат куфарчето на Душко, да махнат коланите, обувките, стотинките по джобовете – изобщо, всякакви метални предмети. Дядото погледнал Душко и казал:

– И ако си мислиш, че на тая лента ще легна, няма да стане!

Душко пояснил:

– Няма, дядо, ти да лягаш! Няма естествено, няма ти да лягаш, нито аз ще лягам! Тая е само за машини. Ние въобще на нищо не лягаме. Сваляй само металните неща и минавай!

Душко всичко си свалил, събул детските обувчици, пуснал ги, минал – не запищяла машината. Излязъл от другата страна, взел да си прибира стотинките в джобчето, да си прибира телефона, куфарчето.

През това време дядото преминал – писъци страшни! Върнали го обратно. Дядото бъркал, бъркал по джобовете. А! Какво да намери: метална запалка. Сложил запалката. Минал отново – писъци страшни. Дядото излязъл. А! Колан.

Душко, който вече бил от другата страна, викнал:

– Дядо, махай металните предмети, дядо, че ще има да си седим тука до утре и напред-назад да правиш пиу-пиу!!

Дядото му помахал.

– Ама, Душенце, да не мислиш, че искам да го правя!

Влязъл вътре – пак запищяло. Дядото рекъл:

– Ей, нямам вече нищо в джобовете! Какво пищи?

Взели с едни металотърсачи да го проверяват целия. По едно време се оказало, че бил с метални рамки на очилата и точно те пищели.

Най-накрая ги пуснали. Отишли в паспортен отдел. Там Душко се изправил на пръстчета, набрал се на ръчички на гишето и леко увиснал, гледайки митничаря.

– Добър ден! Аз водя този господин на пътуване. Това е моят дядо. Заповядайте, документите ни!

Човекът от паспортното запитал:

– Носите ли пълномощно за извеждане на дете в чужбина?

Дядото започнал да бърка в чантата си.

– Да, разбира се, нося.

Душко казал:

– Аз, господине, обаче, за съжаление, нямам пълномощно за извеждане на дядото, но ще се грижа добре за него. Аз съм поел ангажимент да му превеждам в чужбина.

Човекът погледнал Душенцето, видял, че детето го наблюдава с очакване, и му казал:

– Да, разбира се, миличък, ще пуснем дядо ти с тебе и без пълномощно.

Минали паспортен отдел, отишли в чакалнята. Обявили, че викат пътниците за техния полет, и те застанали на опашката. Всички си подавали паспорта и билета. Душко приготвил паспорт, застраховки, резервации – цяла папка документация. Дядото попитал:

– Душко, какво даваме тука?

Душко отговорил:

– Каквото ни искат, всичко даваме.

Дядото пак попитал:

– Какво значи „каквото ни искат“?

Душко не бил наясно.

– Тука се дават много документи.

Стигнали там, извадили папката с документите. Стюардесата казала:

– Господине, не се шегувайте вече! Виждате колко хора чакат след вас, дайте само билета!

И настанало едно търсене – та в куфара, та във вътрешния джоб, та в задния джоб, та в не знам кой джоб, та на Душко в куфарчето! Цялата опашка седяла и чакала. Най-накрая се сетили, че били сложили билетите в паспортите. Дали ги, влезли в автобусчето – ще се качват на самолета. Дядото седнал на местата за багаж, Душко се качил до него прав и му заобяснявал:

– Дядо, нашите места са с по-голям номер, значи, ще се качваме по задните стълби. Никой няма да ни ги вземе, тъй че няма смисъл да се бутаме. Обаче да знаеш, като се качим вътре, ако вземе да ти се повръща, трябва да имаш торба.

Дядото се притеснил.

– Каква торба? Ние нямаме торба! Само куфара ти. А да ти оповръщам куфара, ми се струва много неприятно. Какво правим?

Детето рекло:

– Съжалявам, дядо, ама не може в куфара да ми повръщаш – ще го заключим горе.

Дядото не го разбрал.

– И какво искаш да кажеш: че аз трябва да се качвам горе и там ли да повръщам? Че аз няма да мога да издържа!

Душко казал:

– Не, не, не, аз куфара не си давам! Ще трябва в друга торба.

Дядото размишлявал на глас:

– И къде да ти я нарисувам тая торба? Сега във въздуха с ръцете пиша „торба“ и тя се появява, и като стане време за повръщане… – И дядото се сепнал. – А ти откъде си сигурен, че няма да повръщаш?

Душко се усмихнал.

– Аз съм печен! Знам как да дишам в самолетите, знам като рибка как да си оправям тъпанчетата. Да изравнявам налягането на ушите, за да не ме болят.

Дядото го погледнал с интерес.

– Е, хубава работа! Ами аз, като не знам, кой да ме научи? А това какво общо има с повръщането?

Душко казал:

– Е, нали си имаш водач? Не се притеснявай – той ще държи положението под контрол.

Спряло автобусчето и те тръгнали да се качват. Вътре имало стюардеса. Тя поздравила:

– Good morning!

Душко отговорил:

– Good norning!

Дядото също:

– Good gorning!

А стюардесите кимат, кимат, те кимат, кимат – всичките доволни и щастливи. Влезли, седнали и дядото попитал:

– Сега какво правим с торбата?

Душко станал.

– С торбата какво правим?! Чакай сега, ще ходя да взема една торба от стюардесата.

Отишъл при стюардесата.

– Hello!

– Hello!

– I’m Dushko. I’m Goody Doogood from Sofia.

– Hello, Goody!

– I need one big sack.

Стюардесата го погледнала учудена.

– What? Excuse me?

А Душко я погледнал още по-сериозно, бутнал очилцата.

– Госпожа! – след това се замислил, че на английски госпожата няма да разбере, и казал: – I need one very, very big… – И взел да прави с пръсти очертание на правоъгълници.

Стюардесата го гледала и не можела да схване какво трябва да стане.

Душко направил така: „Буааа!“, нарисувал правоъгълници във въздуха. Стюардесата го гледала, а Душко се хванал за корема и почнал да се прави, че повръща: „Буаа, буаа!“, и рисувал правоъгълници. И казвал: “I need very, very big…”, чертаел правоъгълници и викал: „Буаа!“. След това се правел, че го сгъва леко и го изхвърля.

Стюардесата била много симпатична.

– Bag!

Душко кимнал.

– Yes, yes, of course! Bag!

Тя му дала допълнителни хартиени пликове за повръщане и Душко се върнал триумфално при дядо си.

– Ето ги торбите!

Дядото попитал:

– Къде са торбите?

Душко показал.

– Ей в тия двете хартиени – à тръгна да повръщаш, à главата вътре и действаш!

И дядото казал:

– Ами ако стане повече от два пъти?

Душко предложил:

– Ще си ги пазиш за многократна употреба, няма просто ей така – само пет плюнки вътре и да го изхвърляш! Ще си го отваряш, затваряш – колкото пъти ти трябва.

Дядото го потупал по рамото.

– Добре, Душенце, давай смело! Ще се оправим.

Сложили коланите, самолетът тръгнал да излита и Душко казал:

– Операция „Рибка“, стартирай веднага! Ъп! Ъп! Ъп! Ъп!

Дядото попитал:

– Душко, какво се кривиш? Ще ти стане нещо на лицето, спри, моето дете! Недей, ще ни помислят за луди.

Душко продължавал:

– Операция „Риба“, пълна пара!

– Душко, коя е тая операция „Риба“?

Душко се плеснал по челото.

– Леле, дядо, извинявай, забравих да ти кажа! Когато излита самолетът, дишаш като рибка: отваряш си устата, поемаш въздух, изравняваш налягането на тъпанчетата и на устната кухина и дишаш, дишаш, дишаш! Иначе ще ти се пръснат ушите и много ще те болят.

Дядото не схващал точно.

– И как дишат рибките?

Душко продължавал да вдишва с максимално разтворена уста.

– Като в аквариум, бе дядо, като в аквариум.

Дядото го погледнал и рекъл:

– Ей, ако правим така, ще се скъсат да ни се смеят.

Душенцето казал:

– Те нека се смеят! Като наберем височина и ги заболят тъпанчетата, ние ще се смеем. Ти сега дишай! Ако искаш, се скрий зад списанието, за да не те гледат.

Дядото като в криминален филм вдигнал едно списание, скрил си лицето зад него и почнал да диша като рибка. Душко – без да се крие зад списание – си дишал.

Самолетът набрал скорост, излетял и три минутки след това се чули виковете на първия, когото го заболели ушите. Стюардесите ходели и се опитвали да ги успокоят с топла вода, хапчета или разни други неща, а Душко казал на дядо си:

– Може да спреш вече рибката, дядо, и да излезеш изпод списанието – излетяхме. Вече си добре. Сега ни очаква дълъг полет. Как си с пликчетата?

Дядото посочил.

– Все още имам две.

Душко се успокоил.

– Стискай си ги, стискай си ги, да си имаме и за по-нататък!

– Добре, Душенце милинко. И сега какво?

Душко рекъл:

– Сега трябва да се подготвя, защото ще кацаме на немска земя, а моят немски е силен колкото твоя китайски, тъй че ще трябва да се справим с мимики и жестове. Айде, дядо, сега приятно гледане на облаците! – казал Душенцето, затворил очи и започнал да се подготвя за срещата с Германия.