Душко решава да става мъдрец и взима интервюта в парка

Тук и сега във всеразбиране

Имало едно време едно малко детенце, което се казвало Душко-Послушко. То се събудило една сутрин и рекло:

– Мамо, татко, решил съм да ставам мъдрец!

Родителите му се усмихнали.

– Добре, Душинка, щом искаш да четеш книги, чети! Като четеш книжки, е много спокойно вкъщи.

Душенцето пояснил:

– Ама не ме разбрахте! Смятам не просто да съм мъдрец, а да се срещам с други мъдри хора и да обменям мъдрости с тях, защото много книжки съм прочел на тая възраст. И след това ще мога да ви обясня как стоят нещата в живота.

Таткото погледнал Душко и се зачудил:

– Ей, Душко, ама ти си чел тия книги няколко години. И десет години няма. Пък ей, виж ни – ние с майка ти сме чели цели 30 години книги.

Душко упорствал:

– Вие може да сте чели, ама нищо не сте разбрали.

Майката преценила, че е по-добре да не спорят.

– Душенце миличко, както решиш, мама.

Душенцето станало, облякло се, сгънало внимателно пижамката, прибрало я под възглавничката, изпънало чаршафчето и одеялцето, завило си легълцето, погледнало се в огледалото дали идеално е опънало ръбчетата на тениската, подравнило панталончето, сложило чехлички, дълго мило зъбчетата, седнало на масата, погледнало майка си и татко си… и пак подхванало:

– И ако искате да знаете, вие въобще нищо не разбирате от живота.

Таткото по мъжки решил да прекрати темата.

– Душенце, айде, миличък, по-добре си хапвай, да не вземем да си развалим отношенията.

Душенцето нещо си било наумило.

– Е, аз ще бъда много тактичен с вас – няма да ви казвам директно къде грешите.

Таткото на Душко вече се напрегнал.

– Душко, успокой се вече! Вземи си закусвай!

Душинката седнал, мажел си филийките бавно с масълце, после бавно отгоре си слагал едно резенче кашкавал, после пак си слагал едно листенце марулка, после едно резенче шунка, после почвал да си реже малки резенчета маслинки отгоре, слагал си чубричка, сминдух, малко солчица и, като гледал замислен филийката и ѝ се наслаждавал, започвал бавничко да се храни.

Майката и бащата, естествено, много отдавна били приключили със закуската. Майката го подканила:

– Ей, Душко, нали си ученик? Хайде, стегни се!

Душко отговорил спокойно:

– Преценил съм, че днес няма да ходя на училище.

Майката поела дълбоко дъх.

– Душко, ти добре си преценил, ама нали разбираш, че не може да не ходиш на училище?

Душко все така бавно се хранел.

– Съжалявам, смятам да се срещна с няколко мъдри хора и да им задам въпроси, свързани със смисъла на живота, да проведа интервюта – ще взема камерата ти, ако нямаш нищо напротив, имам детска играчка с микрофон, знаеш, и касетка, да записвам звука по-качествено – и довечера евентуално ще монтирам на компютъра филм.

В тоя момент таткото изскочил от банята – половината обръснат, половината необръснат – и Душко разбрал, че е по-добре да си вземе филията за из път, а монтажите да ги прави в неучилищно време. Сложил си прилежно всички неща в раничката, внимателно си вързал обувчиците на фльонга, сложил раничката на гръб и бавничко тръгнал за училище.

И както си вървял, хоп! – изпуснал филията, тя пльоснала право надолу с маслинките, право надолу с шунчицата, с кашкавалчето, с листенцето магданоз. Душко погледнал с голяма тъга в очите към филията и си казал: „Охо, филията не се е изцапала! Първия пласт като махнем, с шунчицата, той е мръсен, обаче вторият – с листото – дори е по-широк от самата филия, значи, нищо от филията ми не се е изцапало“. Взел си филията, махнал горните слоеве и продължил напред.

По едно време обаче му станало съвестно, че някоя стара баба току-виж стъпила на това зелено листо и като една шейна би се спуснала до първия етаж. Върнал се бавничко назад, извадил салфетка, почистил стъпалото, тръгнал надолу. Изпуснал филията втори път.

Погледнал я отново с мъка в очите. Тоя път се разделил с кашкавала. Отново извадил една салфетчица, защото сега си представил един дядо, който може като бобслей да се пусне до първия етаж.

И така, с една гола филия, щастливо закрачил към училище.

Учил целия ден, прибрал се вечерта, погледнал майка си.

– Мамо, смятам вече да се заема сериозно с нещата.

Майката мило попитала:

– И къде възнамеряваш да ходиш, Душко?

Душко отговорил:

– Ами в парка има едни добри хора, които седят и си разговарят, и аз ще ходя да ги интервюирам.

Майката се зачудила:

– И за какво ще ги интервюираш?

Душко я погледнал изненадан.

– Е, как? За смисъла на живота.

Извадил от детското си скринче едно пластмасова играчка, като касетофон, с дълга смешна розова жица и нещо като микрофон отпред. Пробвал го дали работи – записвал по един твърде особен начин. Душко си сложил шапка, сериозно погледнал към техниката си и въоръжен с ентусиазъм, отишъл в парка.

Стигнал до първата пейка, където седели двама мъже – явно приятели – и си разговаряли. Душко доближил до тях и поздравил:

– Добър ден, господа! Аз съм Душко-Послушко.

Хората го погледнали изумени.

– Добър ден, дете! – и продължили да си разговарят.

Душко обаче не се отмествал, държал розовата жица здраво в ръце и повторил:

– Добър ден, господа! Аз съм Душко-Послушко.

Хората отново го погледнали и си казали: „Леле, това дете сигурно е халтаво!“. Обаче попитали:

– Кажи, детенце! Нещо искаш да ни питаш ли?

Душко се усмихнал.

– Да, искам да ви питам не едно, а много неща.

И тия хора се завъртели към него.

– Какво толкова искаш да ни питаш?

Душко се ентусиазирал.

– Подготвил съм се за интервю – извадил микрофона и им го тикнал в лицата.

Хората, шокирани, възкликнали:

– И какво ще е това интервю бе, детенце?

Душко сияел.

– Вие готови ли сте да отговаряте на въпросите ми?

Единият от възрастните много се развеселил и си казал: „Що пък да не се позабавляваме?“, и му казал:

– Детенце, абсолютно съм готов! Задавай, каквито въпроси искаш!

Душко оправял техниката.

– Въпросът, основният, е един. Сега обаче, за да направя интервюто, започвам запис. Едно, две, три, три, две, едно! Запис! – натиснал копчето и заявил:

– Здравейте! Казвам се Душко-Послушко. В момента ще чуете едно интервю, в което обсъждаме дълбокия смисъл на живота.

Хората на пейката съвсем се спогледали и Душко казал:

– Първият въпрос към нашия гост е: Какъв е смисълът от живота?

Човекът на пейката напълно онемял. Той очаквал да му зададат някакъв въпрос, свързан с деца, а такъв сложен въпрос въобще и не подозирал. И си признал:

– Момченце, малко неподготвен ме хващаш.

Душко не го разбрал.

– Какво неподготвено има?! Седите си на пейката, разговаряте си с приятел – значи сте подготвен. И какво точно искате да ми кажете? Какъв е вашият отговор?

Човекът все пак пробвал:

– Моят отговор е следният: не живея нито в бъдещето, нито в миналото, а в настоящето, тук и сега.

Душко записвал.

– Ама естествено, че тук и сега живеете! Къде другаде да живеете? Нали сте пред мен? Хем сте тука, хем е сега.

Човекът повторил:

– Да, това имах предвид, момченце, много добре ме разбра. Нито съм във вчера, нито съм в утре.

На Душко не му се прояснявало.

– Господине, вие или се шегувате с мене, или давате много странни отговори.

Човекът обобщил:

– Е, колкото си разбрал, толкова! Нали сега ме виждаш, че съм тука, виждаш, че е сега, значи сме наред.

Душко кимнал.

– Втори въпрос от интервюто: Господине, какъв е смисълът на живота?

Човекът го погледнал и се зачудил:

– Ама нали вече тоя въпрос го обсъдихме?

Душко обяснил:

– Интервюто е от няколко въпроса, ама всичките свършват така, тъй че ги карам по-накратко.

Човекът го погледнал пак сериозно и добавил:

– Ако някой ме попита какво е това, което съм сега и не си харесвам, а искам да стане в бъдеще нещо друго. Аз ще му кажа, че е хахо-пери. Аз много се харесвам такъв, какъвто съм.

Душко държал микрофона и слушал внимателно.

– Това какво общо имаше с въпроса ми? Това да не е част от вашия разговор и вие да го маскирате като интервю? Кратка ми е лентата, тъй че по-делово!

Човекът продължил:

– Аз просто исках да ти кажа, момченце, че ако някой ти каже, че трябва да се развиваш, не го слушай. Приемай се. Присъствай. Трансформирай се.

Душко не се сдържал:

– Е, тая пък глупост как я измислихте! Вие явно не сте много интелигентен.

Човекът леко се обидил.

– Как може да ми говориш такива неща? Не стига, че си дошъл да ни прекъсваш разговора!

Душко се маел:

– Как така да не се развиваш?!

Човекът отсякъл:

– Ами много си малък, за да разбереш. Наблюдавай неутрално света и с времето ще го проумееш.

– Аз може да съм малък, ама знам, че всеки ден трябва да научавам нови неща и да се развивам.

Човекът го слушал внимателно.

– Е, да, точно така е, както ти го казваш, ама не в оня смисъл, дето хората обикновено го казват.

Душко решил, че е по-добре да продължи напред.

– Мисля, че това интервю е на приключване. Благодаря ви, господине, беше ми много приятно да си поговорим с вас! Драги слушатели, следващият наш гост – и завъртял микрофона към втория човек. – Добър ден! Казвам се Душко-Послушко. Много ми е приятно! Бихте ли ми отговорили какъв е смисълът на живота?

Вторият човек попитал:

– Детенце, що не продължиш по пейките нагоре? Така, както си ангажиран, съм сигурен, че ще опраскаш целия парк. Скоро всички ще са ти казали какъв е смисълът на живота.

Душко се замислил над това предложение.

– Ами това е много добра идея! Аз мислех по-делово да го карам, но в джобчето съм скрил още две касетки за всеки случай, тъй че ще се справя. И вие какво мислите по въпроса?

И другият човек казал:

– Мисля, че разбирам това, което моят приятел каза.

Душко си рекъл:

– Е, аз пък не го разбирам.

И тоя човек пояснил:

– Ами то е, че нещата се случват сега и той реагира на нещата, които се случват, и така се променя.

Душко попитал:

– Да не искате да кажете, че е все едно като капка в море: капва една капка, ама цялото море се тресе?

Човекът се размърдал.

– Горе-долу е така.

Душко пак попитал:

– Ама аз кой съм – морето или капката?

Човекът се замислил.

– Детенце, много трудно се разговаря с тебе. Хайде, миличко, вземи си розовото кабелче и детското микрофонче – и продължавай из парка.

Душко станал решително.

– Ама вие на много странен език говорите бе, хора! Нищо не ви разбирам. Нищо!

На Душко му станало мъчно за тях.

– Господа, извинявайте, исках да не ви притеснявам, просто така се получи. Чао-чао! – и си тръгнал.

И отишъл на една пейка при двама дядовци:

– Дядовци, аз съм Душко-Послушко.

А дядовците го погледнали и се наклонили леко към него.

– Момченце, кажи, кажи! Не чуваме.

Душко заговорил по силно:

– Искам да ви направя интервю.

Дядовците се спогледали.

– Какво, какво? Ревю ли ще ни правиш?

Душко почти викал:

– Не, интервю, не ревю.

Дядовците повдигнали рамене.

– Е, те момичетата обикновено ревюта правят, ама вече явно и момченцата взеха да се побъркват. Ревю, ревю! Айде без ревю, дядовото! Айде, че си приказваме!

Душко се ядосал.

– Ей, няма да ви правя интервю, а ще ви правя… – и по едно време се усетил и казал: – Интервю ще ви правя, интервю!

Дядовците отвърнали:

– Айде, айде, стига сега! Какво ревю, къде са ти дрехите? Гол ли ще ни правиш ревюто напред-назад из парка? Айде моля ти се, ще те прасна с бастуна! – казал единият дядо.

Душко сложил ръцете си около устата си като мегафон.

– Не, не, въпроси ще ви задавам, въпроси.

А единият дядо го погледнал и му казал:

– А, ревюто боси ще го правите, боси! Ей, шегаджия малък, къде е майка ти, та да я видя аз? Боси! Я виж колко градуса е в парка!

Душко не се отказвал.

– Дядовци, дядовци, искам да ви питам за смисъла на живота.

Единият дядо попитал:

– Какво? Компота ли? Какъв компот? С компоти ли искаш да ни подкупваш, за да ти гледаме ревюто? Няма да стане! Не искаме компоти.

Душко си казал „край“, решил да опита за последен път и се обърнал към дядовците.

– Дядовци!

Дядовците го гледали вече сърдито. Душко се чудел каква дума да използва, защото те, както не чували, да не вземели пък да чуят нещо и после да не стане грешка – някое бастунче по дупето. Гледал ги и им посочил:

– Имам, дядовци, касетофон.

– Какво, какво?

Душко веднага се изплашил да не чуят нещо.

– Чакай, чакай, чакайте, не го чувайте, не го чувайте!

Дядовците така пак се загледали и Душко казал:

– Дядовци, искам да ви питам нещо.

И дядовците се зачервили.

– Какво говориш? Искам да ви ритам нещо?! Така значи, а? Я да бягаш оттук!

Душко си взел касетофончето с розовата жичка, продължил напред и спрял при един самотен възрастен човек, който седял и пушел лула.

– Дядо!

И дядото отговорил:

– Да, младежо, кажете!

Душко притеснено попитал:

– Вие чувате ли ме?

Човекът кимнал.

– Естествено, че те чувам.

– А искате ли да ви направя интервю?

Дядото го погледнал, усмихнал се и го подканил с ръка.

– Давай, щом искаш интервю.

Душко попитал:

– Дядо, какъв е смисълът на живота?

Дядото отговорил:

– Тоя въпрос е по-голям, отколкото мога да ти отговоря. Обаче мога нещо друго да ти разкажа.

Душко свил рамене.

– Ами давайте, разказвайте каквото искате! И за Червената шапчица, ако искате разказвайте, поне да съм свършил някакво интервю, преди да се прибера.

Дядото започнал:

– Знаеш ли какво, момченце, разбрал съм една голяма тайна.

Душинката веднага наострил ушички.

– Кажете, кажете! На никого няма да я казвам! А на касетка мога ли да я пускам на приятелите?

Дядото много се засмял – каква ще е тая тайна, дето няма да се казва, ама ще се пуска на касетка. Но продължил:

– Най-важното нещо, за което се сещам, е човек да си разширява възприятията. Сетивата и интерпретатора след тях да се тренират.

Душко казал: „И аз като дядовците взех вече да чувам. Я по-добре да не предполагам!“. И си попитал направо:

– Дядо, я ми го кажи на детски, че не разбирам.

Той кимнал.

– Да си отваряш кюфтетата, дете, да си отваряш кюфтетата!

Душко се зачудил повече.

– Това е повече, отколкото трябваше. Дайте по средата!

Дядото пробвал пак:

– Ами така: като виждаш нещо и не да казваш: „Това е тъпотия!“, а да си казваш: „Я, още едно нещо имало!“. Ето – например английският език. Вместо да седиш и да си казваш: „Маса – table, маса – table, table – маса, table – маса…“, и така, докато ти заври езикът, просто си правиш в главата една стаичка за български език, правиш си една стаичка за английски език. И в стаичката за английски език си седи думата “table” и думата “table” в тази стаичка се знае, че се свързва с предмета маса. И въобще не е нужно, когато говориш английски, да можеш да го преведеш и на български. Понякога ти знаеш думите, защото в стаята за английския тия думи си живеят.

Душко не бил сигурен, че го разбира правилно.

– И какво? Значи, колкото повече стаи си правя в главата, толкова по-различно ще разбирам нещата?

Дядото попитал:

– Ами да. Ето, примерно ти искаш да учиш английски. Искаш ли?

Душко рекъл:

– И да искам, и да не искам, не ме питат. В училище те карат!

Дядото казал:

– Ама учиш, нали?

– Е, уча.

– Ама ако се беше родил в Англия, щеше да си говориш английски, нали?

– Е, де да бях, ама не съм.

– Ами ето сега, като учиш английски, започваш да разбираш как живеят хората в Англия и така си имаш още една стая. И така се разширяваш.

– Разширявам се аз, разширявам се, особено в бележника! Там такива разширения правя… Ако някое дете забрави да си напише домашното, после направо не знае как да се прибере вкъщи.

И дядото си пушел и ромолял:

– Ами да. Ти всъщност всеки ден научаваш нови неща и възприятието ти за света…

– Стига с това възприятие, кажете го на детски!

– Е, нали ти го казах? Да си отваряш кюфтетата!

– Стига с тия кюфтета! Не го разбирам! Какви са кюфтетата?

– Ами така, да разбираш повече неща. Примерно, срещаш някоя бабичка, дето ходи и плюе и ти вика: „Момченце, пу-пу-пу!“, и те наплюнчва целия от горе до долу като дъжд. И ти, вместо да се ядосаш и да я избягваш следващия път, и да си викаш: „Леле, тая каква е гнусна!“, си представяш, че имаш в устата едно чене. Ако не можеш да си го представиш, взимаш едно, направено от твърда хартия, подобно на чене, пъхаш го в устата и да видиш: не дъжд ще произвеждаш, а дъга ще се появи в стаята от плюене! И като почнеш да говориш, ще плюеш пет минути и ще разбереш бабичката. И после, когато я срещнеш, нито ще ѝ се сърдиш, нито ще ти е мъчно.

Душко го погледнал игриво.

– А, така ли се разширяват възприятията? Я дай лулата, за да ги разширя малко!

Дядото се привел към него.

– Това е много добра идея да ги разшириш, ама майка ти и баща ти, ако ме видят как ти ги разширявам, след това паркът няма да ме побере.

Душко се засмял.

– Да ти кажа, и аз така си мисля. Майка ми си пада малко нервна. Може наистина да стане беля.

Душко попитал:

– И какво искаш сега да ми кажеш? Значи, аз всъщност уча английски, за да мога да си разширя възприемането за света.

Дядото кимнал.

– Да, и колкото повече го разширяваш, толкова по-щастливо ще живееш, толкова повече ще разбираш хората и толкова на тях ще им е по-хубаво с тебе.

Душко схванал.

– Леле, колко интересна работа! Започвам да се разширявам.

Дядото го потупал по рамото.

– Я вземи по-добре се прибери вкъщи и гледай да не загубиш касетофончето. То така или иначе отдавна не записва, гледам, свърши ти лентата.

Душко се плеснал по челото.

– Леле, какъв съм журналист! На най-интересната част да ми свърши, а аз даже да не разбера!

Прибрал се вкъщи развълнуван.

– Мамо! Татко! Досега бях в парка с един възрастен, много симпатичен човек с лула, който аха! да ми услужи да попуша с лулата, но размисли, защото си нервна, и ми обясни как да си отварям кюфтетата.

Майката само като чула за лулата и как някой си е помислил да му я даде, но само заради нея се отказал, леко притреперила. А като чула началото на темата за кюфтетата, вече съвсем била готова да експлодира.

Душко я прегърнал.

– Не се притеснявай! Всичко, маминка, е както трябва. Разговарях с човека, записах го на касетка, касетката свърши, интервюто продължи, така че няма как да разбереш. Важното обаче е това, което разбрах и което той ми обясни, че колкото повече си разширявам възприятията, толкова повече се развивам. И всичко става тука и сега.

Майката на Душко също го прегърнала.

– Душинка миличък, вземи се измий, легни в креватчето и утре ще си говорим, че моята издръжливост днес не ми достига.

Душенцето ѝ се усмихнал.

– Мами, аз толкова внимавам да не се докосвам до предмети – сега съм направил специална система, все едно съм обгърнат от ултразвуков щит. Да не се докосвам до нищо, така че да не пада.

Майката се замислила.

– Да, забелязала съм. Последните два часа не съм чула никакъв шум от падащи предмети.

Душко все пак искрено си казал:

– Ама много ми е уморителен тоя щит и да знаеш, че от време на време ще го изключвам.

Майката го целунала.

– Душенце, каквото искаш включвай, изключвай, само си лягай сега и утре пак ще си говорим.

Душенцето целунал мама и отишъл удовлетворен да спи.