Как Душко реши да става лидер и организира децата в парка в радостна игра

За да можеш да водиш, трябва да можеш и да следваш

Имало едно време едно малко и сладко детенце. Казвало се Душко – Душко-Послушко. Спял си той в едно приказно легълце с балдахинче, имал си вътре приятелче, с което се гушкали – плюшено мече. Имал дори къдрички на балдахинчето. Както си спял като ангелче, сутрин на събуждане протягал ръчички и хоп! – прътът на балдахина падал. Той изстенвал отдолу жално, майка му влизала, започвала да рови между плата на балдахина, най-после намирала детето, изваждала го и казвала:

– Душко, от утре махаме балдахина, мама. Повече не може така да се спи!

Душко я целувал.

– Ама много е красиво моето легълце, мамо! Хайде да оставим балдахинчето! Те просто си падат нещата около мен. Ако не е балдахинчето, ще е друго. От утре първо ще сядам в леглото и чак тогава ще протягам ръчички.

Майката не знаела какво да направи.

– Леле, по-добре първо ме викай, да съм наблизо.

Душко кимал.

– Добре, мамо, утре сутрин първо ще викам, а след това ще се протягам.

Станал Душко една сутрин внимателно, оправил легълцето, изпънал си чаршафчето, подредил си внимателно пижамката под възглавничката, опънал още веднъж внимателно чаршафчето, заедно с него – без да иска – опънал и балдахинчето и отново се чули викове. Майка му влязла след секунда.

– Душко, колко си внимателен, как хубаво си оправяш креватчето! Я чакай да те извади мама! Дишаш ли?

Душко ѝ се усмихнал широко.

– Да, да, дишам, дишам! Спокойно, мамо, всичко е наред! Сега ще го ремонтирам. Имам си чукче отдолу и сега ще го закова този балдахин, че да не пада.

А майката се тревожела.

– Лелее, недей само да го ковеш, моля те, че почнеш ли, не знам кого ще заковеш. Да не вземеш да заковеш себе си, после да не можем да те разковем от кревата!

Душко я успокоил:

– Няма страшно, мамо! Аз тогава с бормашинката ще направя едни дупчици в кревата и с дюбелчета и винтове ще завинтя. Така няма как да се завинтя. Дори и да се завинтя, вие ще ме развинтите.

Майката приседнала.

– Ти да се завинтиш, не е страшно – ще те развинтим. Ама с тази бормашина да не заприличаш на швейцарско сирене!

Душко много обичал майка си.

– Е, мамо, мамо, няма, не се притеснявай!

Майката извадила Душко от балдахинчето.

– Хайде, от утре без балдахинче. Вече си голям – можеш и без балдахин.

Душко направил последно предложение:

– Добре, айде, ще го заварим с електрожен.

Майката рекла:

– Добре, с електрожен ще го заварим. Аз ще извикам заварчика, да каже дали въобще е възможно, а ти сега ходи да закусваш.

Тръгнал Душко първо към банята да си измие зъбките. Внимателно ходел на пръсти, пеел си щастливо, тананикал си и докато стигнал до банята, след него останала диря от паднали предмети.

Майката нищо не му казала – той бил такова добро дете, толкова бил грижовен, толкова бил добричък. Просто бил леко разсеян, не много сръчен – мислел си все за някакви добри дела, дето искал да свърши.

Миел си Душко зъбките, по някое време започвал с четката да си мие я небцето, я езика – просто защото се бил разсеял. Неочаквано здравословен ставал.

Най-накрая излязъл от банята почти целият в пяна, погледнал се в огледалото. И понеже бил много старателен – върнал се обратно и почнал да се плакне. После пак излязъл в коридора, огледал се – работата не ставала, имал пяна и по косата. Хайде обратно и косата да измие! Като си измил косата, се върнал в коридора и какво да види – то и надолу по шията, и по краката имал пяна за зъби.

Най-накрая целият се изкъпал, пижамата си изпрал и излязъл гол да си я простре, защото не си бил взел кърпа. Майка му го подгонила с една хавлия да го завие, за да не измръзне, защото – като прал – съвсем бил забравил, че е без гащи и е на балкона. Душко ѝ се усмихнал.

– Мами, мами, тези зъбчета днес така старателно ги измих, че виж – голямо къпане и пране падна!

Майката мило го подканила:

– Душко, хайде, миличко, да закусиш!

– Разбира се, веднага сядам на масата! Просто за една секунда само, маминка, да си сложа чисти дрешки. Искам да са изгладени, да си отиват, за да изглеждам добре. Искам и косата да си среша грижливо, да си сложа пяна, а и чорапите да ми отиват.

И точно щял да се качи на едно столче, за да си свали дрешките от шкафчето, и след малко се чул тъп удар – Душко вече бил на пода.

– Мами, мами, така исках да си взема сам дрешките, но не мога да пазя равновесие – качвам се и накланям стола, и хоп! Долу.

Майката притичала бързо.

– Ама нали, Душко, сме говорили само по средата на стола да стъпваш!

Душко я погледнал разбиращо.

– Ами така де, с единия крак стъпвам по средата, но другия не знам защо не го уцелвам по средата, а стъпвам накрая на стола и той се накланя, а аз – долу.

Майката го хванала за ръката.

– Ами уцелвай го, де, кой да го уцелва вместо теб!

Душко попитал:

– Защо не ми свалиш едно панталонче, че нещо съм целият в синини? Малко тази сутрин да си почина от паданията.

Майката му подала дрешки, Душко се облякъл и седнал на масата. Както си сядал – вилицата и лъжицата му били сложени до чинийката, – натиснал, без да иска, вилицата отпред и тя като прашка се изстреляла. И моментално с нея се изстреляла и чинията, която се обърнала наопаки и всичко се разлетяло. Майката залегнала и изчакала да мине бомбардировката. После почистила спокойно с прахосмукачката и досъбрала луканки от мивката, кашкавалчета от пода, доматчета от дивана; по стола имало каша. Душко се натъжил.

– Така да съм гладен, пък хич не успях да се нахраня. Някак си не мога да почна да се храня. Утре ще е по-добре.

Майката му предложила:

– Душко, я седни тук, при мама, на коленцето! Аз ще ти подавам по малко кашичка и ще ти уцелвам устата, да съм сигурна, че ще се нахраниш днес. След това ходи да си играеш в стаята.

Душко пламнал целият.

– Ама как ще ме храниш! Аз съм вече голям човек! Това е обидно – все едно аз да взема да те храня!

Майката се замислила.

– А, не, не е същото! Ти да ме храниш, може да е по-разнообразна дейност! Не съм съгласна даже и да пробваме.

Душко кимал интензивно.

– Ами естествено, и аз не съм съгласен! Как така може ти да ме храниш! Аз съм голям!!! Защо ми предлагаш такива неща?

Майката продължавала да чисти.

– Добре, извинявай! Ето тук ще те сложа в центъра на стаята. На пода постилам една мушама, върху нея слагам бяла покривка, сервирам ти на дървена дъска и закуската си хапваш с пръсти. Няма какво да пада, да се счупи, да лети… Ще можеш да си ядеш спокойно.

Душко пак не бил съгласен.

– Ама как така ще ме сложиш в центъра на стаята! Аз искам да се храня на маса. Не може просто да ям с пръсти, това не е прилично! В кой ресторант ти сервират така?!

Майката приседнала.

– Добре, извинявай, не съм права.

Сложила му хубава покривка, хубави прибори, застанала до него и аха! нещо да отхвръкне, тя веднага го хващала. И така Душко се нахранил.

Отишъл в стаята си, седнал си на леглото и взел да чете. Имало тишина и спокойствие, майката – щастлива, таткото също.

По едно време таткото казал:

– Брей, това дете цял ден не е излизало от стаята! Да не му е лошо?

Влязла майката.

– Душко, какво правиш?

– Ох, чета много интересна книга!

– Душко, каква е тази книга?

– Ох, не мога да ти кажа, много ми е важно.

След час Душко застанал насред стаята си и се чуло:

– Напре-е-е-ед! Следвайте ме-е-е-е!

Майката се чудела:

– Какво ли прави това дете?

Таткото отишъл.

– Душко, какво правиш?

Душко стоял изпъчен.

– Аз какво правя? Аз съм лидер! Аз съм главнокомандващ! Аз съм водещ! Аз се изявявам! Вие ще ме следвате! Вие сте моите последователи!

Таткото помахал.

– Душко-о-о, добър де-е-ен! Аз съм татко ти-и-и-и!

Душко се сепнал.

– О, тати, здравей! Извинявай! Аз чета една книга и сега тренирах, имах упражнение.

Таткото попитал:

– Какви книги четеш бе, дете? Не четеш ли приказки за лами и змейове? Какви са тия лидери, водещи, последователи? Какви са тия работи? Какво четеш?

Душко заобяснявал:

– Ами аз тия с приказките ги прочетох още като малък, знаеш, по няколко пъти, след това прочетох и другите по няколко пъти и вече няма какво да чета, a и като чета, нищо не пада и не се чупи, и нямам синини. Нали знаеш, че така предпочитам. Сега чета една книга и съм решил да ставам директор.

Бащата на Душко се плеснал по челото, притичал в другата стая и казал на майката:

– Миличка, ела да чуеш лично какво прави синът ни.

Майката, вече притеснена, разтреперана изтичала.

– Душко, маме, какво направи?

Душко ѝ се усмихнал.

– Нищо, мамо, нищо не правя. Чета книжка.

И майката:

– Каква книжка четеш? Да не е с някакви страхотии?

Душко я погледнал учудено.

– Абе, с какви страхотии бе, мами! Чета книжка за мениджъри.

Майката погледнала мъжа си.

– За какви? Това да не са някакви… – в същия момент се усетила и казала: – За мениджъри ли? Ти сигурен ли си? Това детска книжка ли е?

Душко не разбирал какво става.

– Не бе, мамо.

Майката бързо разлистила картинките, погледнала бащата и казала:

– Ама няма никакви мръсни картинки!

И таткото рекъл:

– Какви мръсни картинки?

И тя:

– Ами за какво ме викаш тогава?

И таткото посочил книгата.

– Я го виж на колко години е! Какви мениджъри?! Децата четат приказки за феи, за духчета.

Майката попитала:

– Защо не четеш за феи и за духчета, а, Послушко?

Душко нищо не разбирал.

– Ами вече нали ги прочетох…

Майката предложила:

– Пак ще ги четеш! Таткото ти да не се тревожи.

Душко поел дълбоко въздух.

– Ама аз тази искам да чета! – и тръгнал да пълни очичките със сълзи и аха! да се разплаче.

– Ама за какво го четеш това нещо?

– Аз искам да стана лидер. Искам да стана водач – и другите да ме следват.

– Е, за какво пък ти е да те следват другите ученици?

– Ами как защо?! Ако се науча да ги командвам, знаеш ли колко добре ще си живея!

– Че ти не си ли живееш добре и сега?

– Ами не съвсем, защото аз нали все добрини правя и току изям някой бой от някой батко.

Майката и бащата приседнали на килима в стаята на Душко. Майката попитала:

– Добре, и като станеш такъв, какво ще стане с батковците?

– Как какво ще стане бе, мамо? Аз ще съм шефът!

– И на батковците?

– И на батковците, и на татковците – на всичките ще съм шеф!

Таткото рекъл:

– А, не! Хайде само на батковците, без татковците!

Душко попитал:

– Мамо, знаеш ли в момента какво правя?

– Не знам, ама страх ме хваща.

Душко застанал на кревата и се провикнал:

– Аз съм лидерът! Аз съм Душко-Послушко, а вие сте моите последователи!

Майката отдолу уточнила:

– Е, така няма да стане, повярвай ми.

Душко свел рамене.

– А как ще стане?

Майката се качила на кревата, застанала и го изимитирала:

– Аз съм лидерът! Аз ще определям правилата тук!

Таткото рекъл:

– Виж, миличка, така няма да стане. Я слезте сега и двамата от кревата, че ти, каквато си тежичка, може да му счупиш ламелите.

Майката слязла.

– Не знам какво сте чели, ама който и да дойде да ви каже, че ще ви командва, е ясно, че веднага ще го изгоните.

Таткото се качил на кревата и се провикнал:

– Аз съм ти шефът! Сега ще правиш каквото ти кажа!

Майката махнала с ръка.

– Да бе, да!

Таткото слязъл.

– Е, разбра ли? Не става! Естествено, че няма да искаш да те командват.

Майката попитала таткото:

– Какво искаш да ми кажеш? Че ти затова не ме слушаш ли?

Таткото кимнал ентусиазирано.

– Естествено. Да не мислиш, че съм луд да те слушам!

– Аз съм шефът тук! – казал Душко.

И таткото казал:

– Какъв шеф си ти тук? Аз съм шефът!

А майката казала:

– Какъв шеф си ти тук? Аз съм шефът!

Душко казал:

– Я вземете по една книга за мениджъри да четете, за да се успокоите!

Таткото, майката и Душко седнали да четат заедно.

– Мениджърът трябва да влезе в центъра си. Намира се няколко пръста под пъпа.

Душко се съблякъл гол, отишъл пред огледалото и казал:

– Виж какво, мамо, аз място за влизане в този център не виждам нито отпред, нито отзад.

Таткото го викнал:

– Не, не, Душко! Ела да видиш, аз прочетох още нещо. „Влизаш в центъра си“ значи да пуснеш мислите си по една пързалка и те ще отидат в центъра.

Душко се разглеждал.

– Къде е тази пързалка? Ние нямаме пързалка тук.

Майката казала:

– Каква пързалка бе, миличък? Каква е тази книга?

Таткото четял:

– Представи си, че в главата си имаш мисъл.

Майката казала:

– Аз си представям лесно, аз имам мисли. Ама в нечия празна глава какво ще се пързаля до центъра?

Бащата рекъл:

– Имам мисли, ти откъде знаеш, че нямам?

Майката рекла:

– Куха ти е главата! Ето виж, чукам: Чук, чук, чук! – няма нищо вътре! Говорех за някой друг, пък ти какво чуваш.

Бащата продължил напред:

– Чакай сега! Представяш си, че тази мисъл я пускаш по една пързалка. Тя минава през гърлото, през тялото и стига под пъпа ти, в центъра.

Майката попитала:

– И какво става там с тази мисъл?

– Ами там си остава.

– И какво искаш да ми кажеш – че ще мисля с корема ли?

Душко се облякъл.

– Аа, без такива номера!

Съблякъл се пак, отишъл пред огледалото, гледал се и заразправял:

– Ама, тати, как така коремът ще мисли вместо главата? Ако имам газове примерно, с тях ли ще мисля? При пръцкането тогава всички мисли ще ми излетят през дупето.

Таткото се провикнал:

– Душко, как ще мислиш с газовете бе, миличък? Ела при нас.

Душко попитал:

– Ами аз често имам газове, понякога и през устата си ги изкарвам – тайно се оригвам. Много ме е срам…

Таткото казал:

– Не са това мисли, Душко! – и продължил да чете: – Като свалиш мислите там, слизаш в центъра и се разширяваш.

Душко поклатил глава.

– А, не, не, не! Хич няма да се разширявам и да ставам като Кристиян от пети „Ж“ клас, който така се е разширил, че на кантарчето в училище не се хваща! Въобще не искам да съм ви мениджър! Оставам си такъв!

Таткото четял:

– Не, не, разширяваш се и като се разшириш, другите го усещат и се пазят.

Душко рекъл:

– Ами и ние се пазим от Кристиян. Той така се е разширил, че не знаеш кога ще ти отпере една сланина и ще те просне на земята.

Таткото разлиствал книгата.

– Ама не, не ти се разширяват сланините, разширява ти се присъствието.

Душко седнал до тях.

– Присъствие, присъствие, ама знаеш ли как боли! Като ти плесне едно дупе, после пет минути се събираш по стълбите.

Таткото обобщил:

– Въобще нищо не разбирате вие! Обяснявам ви, че си пързаляте мислите в корема и така си разширявате присъствието. Ставате харизматични.

Душко се навел напред леко.

– Какви ставаме?

Майката повторила:

– Какви ставаме?

– Миризмитични?

Майката се кискала.

– О, моля ти се, не! Я елате да видите в една друга книга какво пише. – И започнала да чете: – „Лидерите са хора, които правят добри неща за другите“.

Душко казал:

– Аз съм лидер, аз съм добра душица в света. Аз съм Душко-Послушко.

Майката казала:

– По този показател, Душко, вярно, ти си най-големият лидер сред нас, ама сигурно има и някой друг показател по-надолу. Я дай да прочетем, че по първия показател явно не е достатъчно.

Майката прочела нататък:

– „Лидерите са хора, които водят другите след себе си.“

Душко казал:

– Ами аз водя другите след себе си, нали все падат предмети и някой дискретно ходи след мене да събира. Всъщност, затова обикновено по-често ходят пред мен.

Майката го погледнала.

– Ами по този показател, Душко, има какво да работиш.

Душко се замислил.

– Ами да, ще трябва да поработя. Аз просто не знам как става, но така, като минавам, все нещо се случва.

Бащата казал:

– Затова те извиках, да видиш детето какви работи чете. Уморих се, омръзна ми! Давайте да си събираме багажа, изхвърляме всички книги за лидерство и отиваме в парка.

Душко станал радостно.

– Искам в парка! Ще отида при децата и ще им кажа, че аз съм много добър, и това значи, че съм лидер.

Майката рекла:

– Само това, моля те, недей! Само това остава да им кажеш! Миналия ден такива им ги наговори… Сега остава да им кажеш, че си лидер, и ще настане голяма веселба.

Душко я попитал:

– Ами нали така пишеше в книгата бе, мамо – че най-важното условие да си лидер е да си добронамерен! Кой по-добронамерен от мен познаваш?

Майката станала също и прибрала книгите.

– Това е вярно, ама нали се сещаш, че имаше и други условия.

Душко рекъл:

– Дай да пробваме!

Отишли в парка – майката била притеснена, бащата още по-притеснен, а Душко с много ентусиазъм крачел бавничко. Видял деца, запътил се към тях и какво мислите казал още в първата секунда:

– Здравейте, деца! Аз съм Душко-Послушко.

Децата му рекли:

– И какво от това?

Душко пояснил:

– Ами аз съм много добър.

Децата ритали топка.

– Айде бягай оттук и не ни занимавай с глупости!

– Аз всъщност съм лидер.

– Какъв си? Мидер-бидер-гидер?

Душко пояснил:

– Шефът, бе, аз съм шефът.

Децата се хванали за коремите и паднали на земята от смях.

– Е, егати шефът! Като те бутнем, и ще паднеш, ще пуснеш в гащите от страх! Какъв шеф си ти, на кого си шеф?

Душко си приказвал:

– Ами аз съм си роден шеф. Аз съм много добронамерен и затова хората ме следват.

Децата така взели да се смеят и рекли:

– Хайде да се правим, че го следваме наистина, и той да е шефът – и започнали да се забавляват. Спуквали се от смях и добавили: – Ти си шефът.

Душко започнал:

– Сега аз съм шефът и затова шефът казва, че децата днес ще се забавляват.

– И как ще се забавляват децата?

– Ами шефът казва, че ще им измисли игра.

– И каква пък игра ще измислиш ти бе, дребният?

– А вие някога играли ли сте на „Стражари и апаши“?

И децата попитали:

– На какво да сме играли?

Душко обяснил:

– Ами така: застават двама един срещу друг и започват с миши крачки да се приближават. Който настъпи другия с последната миша крачка, избира първи човек за отбора си. Разделяме се на два отбора – едните са стражари, едните са апаши.

– И какво правят стражарите?

– Ами гонят апашите.

– А апашите какво правят?

– Бягат от стражарите.

– Защо едните бягат, а другите ги гонят?

– Ами за да ги хванат, естествено! – казал Душко. – За какво едните ще бягат, а другите ще ги гонят!

Децата рекли:

– Добре, сега ще се разделим на два отбора и какво се случва?

И Душко казал:

– Стражарите затварят очи. Броят до 50. Апашите бягат и с тебешир оставят стрелки накъде са избягали. Целта е да стигнат до първото място, без стражарите да са ги хванали. А стражарите са длъжни, като тичат след апашите, да задраскват стрелките. Така едните губят време да слагат стрелки, а другите губят време да ги задраскват. И така, стражарите ще намерят накъде са избягали апашите и ще ги достигнат, а апашите ще правят кръг, с който да стигнат до първото място. Ако стигне някой от апашите до първото място, печелят апашите. Ако стражарите изловят всички апаши, печелят стражарите. Ясни ли са правилата?

Децата закимали.

– Ясни са. А тебешир откъде ще вземем?

– Имам в джобчето – казал Душко.

Извадил от джобчето тебешири, разделили се на два отбора.

Побягнали апашите с пълна газ – тичали, тичали между дърветата, оставяли стрелки по асфалта; тичали около катерушките, оставяли стрелки; тичали между кооперациите, оставяли стрелки. Един тичал напред, слагал стрелка; другите го настигали, слагали стрелка. И така се редували – винаги един изоставал назад със стрелката, а после догонвал другите.

Обаче стражарите отзад тичали по същата система – един тичал с все сила, драскал стрелка; другите го задминавали, докато той е наведен, тичали напред, драскали стрелка; третите ги задминавали, драскали стрелка.

Гонели се из целия квартал – едните бягали, другите изоставали, едните напредвали. Обаче стражарите взели много да напредват. Газ, газ, газ! – започнали да хващат последните от апашите. А апашите – газ, газ, газ!, отцепвали се, отлепвали се, правели завои, така че другите да не могат да ги открият къде са.

Стражарите загубили стрелките – в един момент не знаели наляво ли, надясно ли са тръгнали апашите. Търсели къде е стрелката, а тя, стрелката, сложена на едно дърво. Те гледали по земята, търсели долу – няма. По едно време единият от стражарите видял стрелката на дървото и казал:

– Газ, завили са наляво!

Гонели, гонели, гонели – пак ги настигнали, аха! да започнат да ги хващат. Апашите нарочно оставили двама да слагат стрелки, така че да затруднят стражарите и да могат да се отдалечат. Газ, газ, газ!

Накрая двама от апашите стигнали до базата и спечелил отборът на апашите. Всички деца в парка ликували. Хванали Душко-Послушко, вдигнали го на ръце, мятали го и му се радвали.

– Браво бе, малкият! Много яка игра измисли! Целия квартал обиколихме, толкова стрелки сложихме! И беше много яко там, като ги изненадахме със стрелките на дърветата!

Всички деца се кефели, защото Душко бил измислил тази игра. Не само игра, а игра, на която всички да играят; и не само игра, на която всички да играят, ами и да се забавляват. Бил донесъл и тебешири. Всички деца му обръщали внимание, занесли го на ръце до майка му и таткото му и казали:

– Ей, голямо шефче е това малкото! Айде утре пак да го доведете да си играем с него! Много интересни игри знае.

Майката и бащата смаяно гледали. Хванали Душко за ръце и в пълно мълчание се прибрали. Душко по едно време се обадил:

– Мамо, татко, видяхте ли? Нали ви казах, че аз командвам!

Майката попитала:

– Е, как го направи това бе, Душко?

Душко казал:

– Е, как съм го бил направил? Нали най-важното условие беше да си добронамерен? Измислих игра, в която никой да не тича след мен, така че никой да не падне. Аз тичах последен през цялото време. Нещата падаха след мен, но никой не пострада и те въобще не разбраха. Всички действахме и ни беше забавно.

Таткото го прегърнал.

– Браво бе, Душко!

Душко се усмихнал широко.

– Утре смятам, като отида в училище, пак да правя същите неща.

Майката рекла:

– Коя част точно от нещата смяташ да правиш? Че вече сме открили банкова сметка за покриване на щети на училището!

Душко поспрял.

– Мамо, много съжалявам! Аз така се старая! Винаги си почиствам счупените стъкла в училище – просто не знам как така се случва да чупя… Чистачката ми забранява да чистя. Аз после почиствам и цялата стая, и дъската измивам, и бюрата изчиствам – въобще почиствам всичко. Тя знае, че съм добричък – просто някак си не успявам… Но утре смятам да споделя една игра с децата и всички деца в училище да играем и да се забавляваме.

Майката предложила:

– Хайде, недей чак всички да ги забавляваш! Дай малко по-скромни цели! Например целият клас да си играе на нещо.

Душко се съгласил:

– Мамо, има много интересна игра, на която всички деца в нашия клас да играем и да ни е забавно. Ще видиш в края на деня.

Таткото рекъл:

– Виж, недей много да се напъваш да мислиш. Направи нещо по-простичко, та да излезе по-евтино на семейството – да не се окаже после, че сме влезли в много разходи.

Душко кимнал.

– Не бе, тати, тя е много проста игра. Ще играем на „Стражари и апаши“.