Как Душко премина през активен готварски период, за да получи мъдър урок от едно бебе

Слушай своето тяло

Имало едно време едно малко момченце. Душко-Послушко се казвало. Едно сресаничко и изкъпаничко, с изгладено панталонче и изгладена блузка, с оправено креватче – изобщо, много добро дете.

Пишело си всички домашни бавно и прилежно. Учело си уроците, четяло много книги и знаело много, много неща.

И много желаело да помага на хората. Но като почнело да им помага, след това на майка му и татко му дълго време им се налагало да поправят нещата.

Една сутрин Душенцето се събудило и отишло при майка си.

– Мамо, трябва да си променя режима на хранене.

Майката попитала:

– Душенце, какво пак прочете, мама? Уж съм спряла да ти купувам нови книги и гледам какво четеш, ама пак нещо съм изпуснала.

Душко я погледнал и продължил:

– Смятам да въдворя ред в храната си.

Майката пак взела да се тревожи.

– Душенце, що не се успокоиш бе, миличко? Какъв ред ще въдвориш? Да не вземеш да станеш веган? Моля ти се! Да не вземеш да станеш такъв, дето само мляко пие? Да не вземеш да се храниш само със слънчева светлина? Да не почнеш разделно хранене? Аа, не, не, не! Какво си решил?

Душко се усмихнал.

– Смятам да се храня вече по три пъти на ден плюс една малка закусчица следобед.

Майката не разбирала накъде е тръгнала работата.

– И що ще правиш така?

– Е, как защо бе, маминка? За да стана голям, силен и красив.

– Е, Душко, ти и сега си си силен и красив!

Душко леко бутнал очилцата, погледнал майка си и казал:

– Ти нещо да не ми се подиграваш? Погледни какво шкембе, погледни какво дупе, погледни – нямам грам мускул по ръцете! Аз искам да имам по-атлетично тяло.

Майката се зачудила:

– Ми, Душко, що не вземеш да правиш лицеви опори? Ще имаш по-атлетично тяло. Лицеви опори, коремни преси. Тънък си като клечка, къде видя шкембе и дупе.

Душко се качил на един стол, изравнил поглед с майка си и ѝ прошепнал:

– Аз лицеви опори и коремни преси правя тайно вечер, без да ме виждате. Всяка вечер правя, преди да заспя. И вече, ако искаш да знаеш, правя три лицеви опори! И по 20 коремни преси.

Майката се усмихнала.

– Ей, браво на тебе, браво! Много се радвам, че тренираш.

Душко пояснил:

– Но само с тренировка не става. Трябва си и храна.

– За три лицеви опори, да ти кажа, май чак толкова храна не трябва.

– Те сега са три, но след месеци ще станат 33 и аз трябва да съм подготвен за тях.

– Душе, като станат 333, мама, трябва да почнеш с храната. За 33 лицеви опори, повярвай ми, даже и една фурма стига.

Душко слязъл от стола, завъртял се важно и най-неочаквано казал:

– Жена! – обърнал се и обиден си влязъл в стаята.

Майката си казала: „Боже, боже, трябва да говоря с мъжа ми“. Отишла при мъжа си и казала:

– Да знаеш, Душко пак нещо е чел. Иска да се храни различно, правел коремни преси вечер, каза ми „Жена!“ и се разсърди.

И бащата с настръхнали коси отишъл и почукал на вратата му. Отвътре се чуло:

– Не може! Вход забранен за жени!

Бащата казал:

– Мъж съм.

Душко мислил, мислил:

– Вход забранен за жени и за някои мъже – мъже на жените!

Бащата попитал:

– Ами входът, като е забранен, може ли да излезеш тогава?

Душко отговорил:

– Не може.

Бащата сменил леко интонацията.

– Душко!

Тогава Душко съобразил, че това не е добра идея, и бързо рекъл:

– Може да се срещнем на граничната бразда. Не преминавай входа! Ще говорим на вратата.

Отворил. Бащата вече бил леко смръщен.

– Душко, какво пак си почнал да правиш?

Душко извадил една тетрадчица с квадратчета, разграфена много внимателно, в която пишело: „Закуска – от 8 часа и 1 минута до 8 часа и 17 минути. 65 сдъвквания от лявата страна, 65 сдъвквания от дясната страна, 30 сдъвквания на предните зъби. Преглъщане на всяко петнайсето сдъвкване“.

Бащата почнал да се изпотява.

– Душко, само не ми казвай, че ще ги правиш тия писания!

Душко посочил с пръст.

– И това не е всичко. Погледни за глътките на течността!

Бащата почнал да чете: „Пиене на една чаша чай на много малки глътчици. Всяка глътка се държи по 3 секунди в устата, опипва се с езика и с небцето, усеща се дълбоко вкусът, поема се въздух, тогава се гълта. Пиене на една чаша чай – 30 минути“. И бащата почнал да разбира тревогите на майката.

– Че ти целия ден на масата ли ще живееш бе, Душко? Ти като крава ще станеш от дъвчене. И – с това гълтане – като гъска.

Душко му се усмихнал.

– Не си разбрал – ще стана една кръстоска между крава и гъска.

Бащата го погледнал и се закискал.

– Само виме гледай да не ти се появи, че ще трябва да те мислим за млякото.

А Душко отвърнал:

– Е, с вимето лесно, ама да не ви се дояде гъши пастет!

На таткото вече не му било толкова смешно.

– Душко, моля те, само по-внимателно с това хранене! Умната.

И така Душко започнал по цял ден да мисли за хранене. От сутринта ставал и започвал да реже на специални формички доматчета, краставички…Подреждал чиниите с часове, след това започвал да засича с часовник.

И това продължило един ден, втори ден, трети. Майката взела да се притеснява. Бащата я попитал:

– Какво искаш сега от детето? Бели прави ли? Не! Падат ли предмети из къщата? Не! Купуваме ли на съседите счупени вещи? Не! Има ли коли за ремонт на площадката отпред пред блока? Не! Настанала е тишина в квартала, всички са се успокоили. Нека седи да яде!

Майката разправяла:

– Ама не е редно така! Той не си слуша тялото.

Бащата бил по-практичен.

– Абе, зарежи тялото! Нека мушка там. Нали е чел в книгите – каквото ще да си пъха в устата. Негово си е тялото. Като си го повреди, той ще си се оправя.

Майката се затюхкала:

– Бе, стига, бе, недей – детенце е, ние трябва да го гледаме, за да не се разболее. Какво ще правим?

Бащата я целунал.

– Ей го – здраво като биче! Гледай го – мушка моркови от сутрин до вечер, вече е станал като заек – предните му зъби са пораснали, погледни!

Майката хич не се успокоявала.

– Бе, само предните! Той е като катерица – чупи лешници със зъбите. Скоро ще почне да подскача от клон на клон.

Бащата предложил:

– Хайде да се радваме на хубавото сега и да спрем да се тревожим за нещо, дето го няма. Детето миряса. Ние си почиваме. Кварталът също. Здравословни неща яде – плодове, зеленчуци.

Майката казала:

– Все едно имаме навик да се тревожим и сега, като няма за какво, ни е ново и не знаем какво да правим.

Решили да оставят Душко.

Душко обаче не се задоволил само с приготвяне на прости неща. След една седмица вече се занимавал с варене на сосове, с правене на конфитюри, с печене на торти и гювечи, с разни сложни сладоледи, започнал да приготвя крем карамел.

В един момент той по цял ден вече се занимавал с готварски книги. Готвел, та се късал.

Бащата почнал да се притеснява.

– Какво му стана на това дете? Вече не чете книги, не гледа телевизия, не играе на лего – само готви. Изхранихме горните етажи, долните етажи – то всичката тази храна не може да се изяде! Като фабрика сме.

Майката казала:

– Абе, миличък, какво се ядосваш? Дай да си направим една сладкарничка долу, ще продаваме храната. Е, пари ще изкараме от него. Ще му сложим едно тиганче – и да върти палачинки-малачинки – к’вото ще да прави.

Бащата рекъл:

– Ти се шегуваш, ама не е смешно. Ами уроците? То не може по цял ден само с това да се занимава.

Душко обаче не стигнал дотам. На следващия ден извадил една шевна машина, седнал, изтракал си една шапчица за готвачи, изтракал си една престилчица, изтракал си едно майсторско тоалетче, появил се сутринта пред майка си и татко си и казал:

– Здравейте, аз съм Душко-Послушко – главният готвач в къщата. Желаете ли нещо за закуска?

Майката щяла да припадне.

– Душко, това не е ли чаршафът, на който ти спеше, мама?

Душко кимнал.

– Ами нямах друг плат, от който да си ушия тоалетчето, и затова взех и си го уших от него. Нали имаш много чаршафи, пък и какво толкова – бял чаршаф!

Таткото погледнал майката.

– Досега си готвеше за себе си, ама сега, щом се е захванал и за нас да готви, работата става все по-притеснителна.

Майката започнала отдалече:

– Душенце, ти знаеш ли, мама, че тялото само си казва кога е гладно?

Душко погледнал и рекъл:

– И какво от това?

Майката продължила:

– А знаеш ли, че е добре да си слушаш тялото?

Душко попитал:

– Кой е по-силен – аз или тялото? Ако му кажа: „Яж, дъвчи!“, и какво ще прави тялото: ще яде и ще дъвче. Аз обаче съм добричък и не го насилвам много, а раздавам излишната храна. Та какво да ви направя за закуска?

Майката искала да се изяснят нещата.

– Ама, Душко, като си бил бебенце, никога не съм ти пъхала в устата храна, като не си искал. Винаги съм гледала, като ми кажеш, щото тялото си знае най-добре. Много е страшно на едно дете да му вкарват в устата в определен час храна и да го насилват да яде определени неща. Тия деца, дето така са им правели като малки, после имат много проблеми. Все си правят някакви неща, дето „трябва“, опитват се да се харесват на другите хора, нямат собствено мнение, постоянно се притесняват какво ще кажат другите и правят неща, без да ги искат. Недей така да се насилваш, миличко! Яж само когато ти се яде.

Душко попитал:

– А ако ви кажа, че въобще може и да не ям, ще ме оставите ли да си готвя?

Майката се зачудила:

– Ти си готви, ама сега, нали, не знам…

Душко им предложил повишение:

– Ако искате, утре мога да ви ушия тоалети за помощник-готвачи. Вашият чаршаф е по-голям и ще стигне и за двамата. Ще ви направя и табелки, обаче ще трябва да се държите сериозно в кухнята. Никакви лигавщини! В моята кухня не позволявам на хората да се мотаят. Всеки трябва да знае колко секунди се вари сосът, колко минути се бърка, колко минути се залива, после как се изстудява, как се сервира. Смятам да променя салфетките и покривките на масата. Не подхождат на нашите стени.

Майката била объркана.

– Душко, дали не е крайно време да започнеш да се занимаваш с тези приключения само в собствената си стая?

Душко се бил вдъхновил.

– Аз съм талант! Аз имам нужда от простор. На мен ми трябват големи тигани, големи тенджери, големи котлони и много помощници. Аз не мога просто да се затворя в една детска стая и там да творя.

Таткото попитал:

– Охо, ама ти взе да твориш ли?

Душко ги смаял.

– Ако искате да знаете, в интернет вече публикувам новите си рецепти и си имам там специално място, където хората ги четат, и изобщо съм доста търсен.

Майката приседнала.

– Леле, миличък, то стана, каквато стана!

Душко продължавал ентусиазирано:

– И в момента тренирам за един конкурс.

– И за какъв конкурс?

– За най-добре изпечени картофи.

– Какъв е пък тоя конкурс?

– Е, как какъв е: в училище. Убедил съм всички деца, че трябва да направим конкурс за най-добре изпечени картофи. Изпичаме картофи вкъщи, носим ги, сравняваме ги – и който е изпекъл най-добре картофа си, печели значката.

Майката попитала:

– А те как ще разберат, че неговият е най-добре изпечен?

Душко казал:

– Е, тука ми е слабата част! Нали трябва да го опитат поне малко, а те всички, докато опитат най-хубавия картоф, и той ще свърши. Просто не мога да го измисля.

Таткото рекъл:

– Някакъв друг конкурс не можеш ли да измислиш?

Душко вдигнал рамене.

– Ами всичките готварски са свързани с опитване. Освен… не знам как да стане. Идеално ще е победителят да спечели парична награда.

Майката изведнъж пак станала неспокойна.

– И аз не знам как да стане, ама за какво са ти тия пари?

Душко рекъл:

– Е, как за какво са ми? Да мога да си купувам повече продукти за вкъщи.

Родителите решили да прекратят тая история и да пренасочат Душко в друга посока. Извикала майката една приятелка, дето имала бебе, и ѝ казала:

– Моля те, дай бебето малко на Душко, за да го погледа.

Приятелката рекла:

– Вие шегувате ли се? Това е живо дете, не ви е кукла, че да ви го дам! То куче да имах, нямаше да ви го дам да го гледа дете, пък камо ли бебе!

Майката ѝ обяснила:

– Той, Душко, е много внимателен, ще го гледа много нежно.

Приятелката хич не се съгласявала.

– Виж какво, Душко може да гледа бебето само ако аз съм до бебето.

Майката предложила:

– Ами добре, скрий се зад фотьойла и гледай какво прави. Ако стане страшно, изскачаш и го хващаш за ушите.

Приятелката я погледнала и казала:

– Ама, повярвай ми, ще му ги скъсам!

И така, приятелката отишла при Душенцето.

– Душко, ще ми погледаш ли бебето?

Душко се усмихнал ведро.

– Разбира се, с удоволствие. Напоследък съм доста ангажиран с готвенето, но сега точно правя един крем, който не ми отнема много време и мога да ти го попоглеждам.

Приятелката рекла:

– Как ще ми го попоглеждаш? Или го гледаш, или не го гледаш.

Душко се съгласил.

– Добре, чакай да си изсипя крема в шоличките, че да ми изстива, и съм готов. После ще си сложа съдовете в съдомиялната. След това цялото ми внимание е само за бебето.

Приятелката казала:

– Добре. Много е важно, Душко, да внимаваш кога бебенцето ще е гладно. Не трябва да му даваш храна, без тялото му да я е поискало.

Душко попитал:

– Е, че как пък ще разбера кога тялото му я е искало?

Приятелката обяснила:

– Ами гледай го внимателно в очичките. То, когато почне да става гладно, почва леко да премлясква, отваря устичката, търси с очи биберон.

И му подала нещата му.

– Ето това е шишенцето с млякото. Ако стане гладничко, леко го гушкаш, вдигаш главичката и му даваш шишето – то знае да си го държи и да си изпие млякото.

Душко не бил сигурен, че е разбрал.

– А не е ли по-лесно направо да му дам шишето, за какво ще чакам да почне да ми мляска? Нали млякото е готово?

Приятелката била категорична.

– Е, как? То сега няма нужда от мляко.

Душко настоявал:

– Е, нали ще има след малко нужда? Трябва ли да седя да го чакам? Ето, време е – имаме мляко, имаме бебе, пъхаме млякото в бебето и бебето е нахранено. Какво ще го чакам да ми мляска, пък не знам какво, не знам си що! Аз не мога да ходя да си играя през това време.

Приятелката казала:

– Ако спазваш моите правила, ще разреша да го гледаш, ако не ги спазваш, ще помоля някой друг.

– Добре, обещавам, като го видя да мляска и да си търси настойчиво шишето с мляко, ще му го дам.

– Добре. Отивам да си почина – казала приятелката и се скрила зад фотьойла.

Душко седнал до бебето, то си гледало щастливо нагоре-надолу и Душко рекъл:

– Ей, бебе, хайде почвай да мляскаш!

Бебето обаче въобще нямало никакви планове да мляска, ами си гледало в тавана и си се радвало, гукало си нещо „Гу-гу-гу-гу!“, махало с ръчички.

Душко седял 5–10 минути, гледал млякото, гледал бебето. Взел да показва на бебето шишето и да го подмамва. Обаче бебето – нищо. Душко казал:

– Млякоо! Млякоо! Искаш ли млякоо?

А бебенцето си викало „Гу-гу-гу-гу!“, дърпало си нещо носа, бъркало си в ушите, бъркало си в окото, опитвало се да си лапне крака, да си смуче палеца. А Душко почнал да размята шишето все по-близо пред очите му.

– À млясни, à млясни, да ти бутна биберона! Айде, айде, млякоо, млякоо! Батко сега ще ти даде мляко.

Бебето обаче смучело палеца на крака, гукало си и хич не искало мляко. Душко изведнъж решил:

– Виж, бебе, аз съм отговорен батко. Часът вече е станал 12 на обяд. Всички деца в 12 на обяд трябва да ядат, ясно ли е това? На обяд се яде. Толкова книги прочетох за храненето в последно време.

Хванал бебето, гушнал го и фрас! му дал биберона в устата. Бебето го погледнало с такъв ужас! В първия момент се уплашило, после се ококорило, после надало един писък, опръскало целия Душко с мляко. Шишето аха! да падне на земята. Това бебе направо почервеняло. Така се било възмутило от нахалството на Душко, дето се опитвал да му набута храна в устата, без да иска, че направо било станало моравочервено.

Майката аха! да изскочи иззад дивана, обаче рекла да види какво ще стане. Душко се сащисал и казал:

– Леле, то не е бебе, то е звяр! Спокойно бе, миличко, това беше шега. Аз само да те пробвам дали искаш. Няма повече така да правя, спокойно, ще те чакам да мляснеш. Айде, след 1–2 минутки вземи млясни, ще ти го дам доброволно.

Бебето едва се успокоило. Лапнало другия крак, взело да си го смуче, гукало ли, гукало. Душко седял и се чудел: „Леле, какво дете! Кибритлия! А пък на мен, като ми кажат „Трябва да ядеш!“, ям. То всъщност кой ли ми казва, че трябва да ям, ама аз нали съм много дисциплиниран и си ям всеки ден в точно определено време, дори да не ми се яде“.

По едно време Душко се замислил: „Я да го пробвам пак!“. Взел шишето и почнал да подмамва бебето. То се завъртяло по корем, вдигнало дупето, пръднало лекичко и въобще не обръщало внимание на Душко, който се зачудил и си рекъл: „Дали да направя втори опит да му дам биберона?“.

Завъртял бебето, гушнал го като за мляко и само като понечил с биберона, бебето сбърчило лице и го погледнало по един страшен начин. Душко оставил настрани шишето и казал:

– Опа! Грешка! Извинете, това беше шегичка.

Върнал бебето обратно. По едно време си казал: „Абе, това бебе дали е тъпо, или е много умно?“. Седнал да си се чуди.

В това време приятелката вече се била схванала зад фотьойла и изскочила отзад.

– Ей, Душко, как е с бебето?

– А, не мляска.

– Ще почне да мляска, не се притеснявай.

Душко отвърнал:

– А, ще мляска! То сигурно въобще не обича мляко. Може би му се ядяха пържоли, ама нали не ми каза да му дам… Чудех се да му предложа кисели краставички, филийка с хайвер, ама си викам: айде, ще го изчакам. Сигурно не си пада по млякото. Може кюфте да му се яде.

Жената се засмяла.

– Как на бебе кюфте? Естествено, че е по млякото. Та това е бебе.

Душко рекъл:

– Да, бе, да! Нали се пробвах да му го дам – само дето не ме нападна. Въобще не ти иска млякото.

В тоя момент бебето изведнъж пуснало крака, погледнало сериозно майка си и започнало да мляска с устичка. Започнало да се върти, да търси шишето и да вика: „Ммм!“. Майката подала шишето на бебето, то го стиснало с две ръце, все едно го дои, и започнало така да смуче, че пръски хвърчали от биберона. Чувало се само смучене. Направо се огъвала пластмасата на шишето.

Душко се изумил и рекъл:

– Леле, това как яде! А аз си мислех, че то никога няма да го изпие това мляко.

И приятелката обяснила:

– Естествено, че ще го изпие, но когато му дойде времето. Тялото му си знае кога да си поиска млякото и да си го изпие.

Душко се замислил и казал:

– Добре. Аз искам да ходя да питам мама нещо. Нали може да оставя на вас бебето за малко.

Отишъл при майка си.

– Мамо, имам един въпрос.

– Какъв бе, Душенце?

– Мамо, май това бебе е много тъпо.

– Това ли ти е въпросът?

– Аа, въпросът всъщност знаеш ли какъв е, мамо? Това бебе много ли е тъпо, или е много умно?

– Е, защо питаш, Душко?

– Ама знаеш ли какво прави бебето, мамо?

– Не.

– Ами яде само като му се яде.

– И какво от това?

– Ами – говорел бързо Душко – аз го подмамвах, подканях го, нарочно му го навирах под очите, виках му: „Мляко, мляко!“, ама то – не. Опитах се и насила да го накарам да яде, защото стана 12 часът. А то какво: ще ме изяде мене, напада, зачерви се, бори се. И не мога да разбера, мамо, тъпо ли е това бебе, или то е много умно бебе?

Майката пак се притеснила.

– Ами, Душко, бебето си е много умно, ама ти какво си правил с него?

Душко се пошегувал:

– Експерименти, експерименти правих.

Майката пребледняла.

– Сега моята приятелка във връзка с експериментите ти ще ми направи и на мен един голям експеримент. Лелеее…

Душко попитал:

– Ами, мамо, дали да не взема и аз така да правя?

– Как да правиш?

– Като бебето.

Майката не го разбрала напълно.

– А, не! Хич да не се опитваш да ме нападаш и да ми се зачервяваш, и да ми ревеш, видиш ли храна. Ако ти се яде, яж, ако не ти се яде, не я яж. И да не вземеш пък да очакваш аз да ходя да обикалям около тебе и да ти викам: „Мляко, мляко!“.

Душко рекъл:

– Не, ама тия по телевизията нали така правят? Те, като се появят в рекламите, какво ми викат? Вафли “Zizi”, вафли “Zizi”! И аз какво правя: аз, като един глупак, ходя и ям вафли “Zizi”.

Майката казала:

– Аааа!

Изведнъж Душко изчезнал – изтичал в другата стая, взел една вафла “Zizi”, отишъл при бебето и почнал:

– Вафла “Zizi”, вафла “Zizi”!

А бебето го погледнало с едни ококорени очи, лапнало си другия крак и започнало да му се чуди. Душко рекъл:

– А, сега ще клъвнеш ти, малкият!

И започнал:

– Вафли “Zizi”! “Zizi”, “Zizi” вафли! Една рекламка батко да ти пусне! Ела тука да те зариби батко! Мляко, а, мляко? Е, сега ще видиш, ей така става при дечицата.

Пуснал телевизора Душко и какво да види: по телевизора се въртели реклами на вафли “Zizi”. Душко, само като видял рекламата, и му се дояло. Хванал една вафла от шкафа с вкусотии и я набутал в устата си механично. Ама то хич не му се ядяло! Изял я само защото я гледал, без никакво желание и апетит да има, без тялото му въобще да я иска.

Бебето го наблюдавало сякаш със съжаление. Душко извадил втора вафла. Отишъл при бебето и казал:

– Нà, нà, вземи, хапни, малкият, хапни! Батко ти я дава. Вафла “Zizi” – по телевизора я дават.

Бебето го погледнало, обърнало се с дупето нагоре и му показало с едно леко пръцкане своето безразличие към вафлата му “Zizi”. Душко се върнал при майка си в другата стая и казал:

– Мамо! Бебето май не е тъпо.

Майката рекла:

– Защо така реши?

– Ами всеки път, когато иска да ми покаже, че е крайно незаинтересовано от това, което аз правя, си обръща нагоре дупето и леко пръцва.

Майката се зачудила:

– Не знам. Трябва да питаш приятелката ми. Явно много си го отегчил.

Душко предположил:

– Ами то може би, щото не може да говори и вместо да ми каже: „Това не ме интересува“, ми го показва с тялото си.

Майката повторила:

– Ами да, сигурно с тялото си ти го показва. А ти какво правиш с твоето тяло?

Душко съобщил:

– Мамо, аз ям, когато не ми се яде.

Таткото тук се включил:

– Е, да, знаем.

Душко се размислил.

– Ами с това готвене се пощурих. Почнах да ям неща, които виждам, които само щото ги виждам, ги ям. Ей така, както хората, като ходят по улиците, и си купуват неща, дето не им се ядат.

Майката погледнала таткото.

– Е, ние на успяхме. Едно бебе взе, че ти даде урок?

Душко изведнъж се усмихнал.

– Да, бебето не е тъпо. Бебето е много яко. То сигурно, ако беше толкова умно и като голямо, ако някой се опиташе да му напъха в устата примерно мляко, щеше да му фрасне един юмрук по носа и да му го счупи. Ама сега, щото е малко, и с пърдене се спасява.

Майката казала:

– Радвам се, че харесваш бебето такова, каквото е. Аз лично не смятам, че е редно да ядеш, когато трябва да ядеш. Ядеш си, когато ти се яде и каквото ти се яде.

Душко се развълнувал.

– А като е гладно, то е като змей бе, мамо! Като я отвори тая уста и смуче, смуче – имах чувството, че и пластмасата ще глътне.

Майката кимнала.

– Ами, значи, тогава наистина е било много гладничко.

Душко казал:

– Искам биберон!

Таткото се плеснал по челото.

– Е, хубава работа! От трън, та на глог.

Душко повторил:

– Искам биберон и вече минавам на мляко.

Тука майката хванала таткото за ръката.

– Миличък, готварският период свърши, но влязохме в периода с бибероните…