Бурната разходка на Бонбончо и приятелите му в зоологическата градина

Неочаквани реакции

Четиримата приятели бодро крачели в зоологическата градина. Майката на Бонбончо си взела почивка и казала, че ще ги чака до фонтана. По едно време решили да навестят влечугите. Влезли, спрели при първия вивариум и Отворко посочил.

– Егати влечугите! Вътре няма нищо!

Продължил към втория вивариум, погледнал вътре и казал:

– Тия направо се подиграват с нас! И тука няма нищо.

И така той бързо обиколил целия вивариум, върнал се на изходна позиция и обобщил:

– Айде, банда, тука е празно.

През това време Жожката кротко си тичал на зигзаг из помещението – правел си леки тренировки, а Бонбончо се плезел на отражението си в стъклото.

Душко обаче съсредоточено седял още пред първия вивариум. Отворко го попитал:

– Да не би да си мислиш, че сега ще се появи змия специално за тебе, та така дълго седиш и гледаш?

Душко тихо промълвил:

– Ами то си има змия, само някой трябва да има очи да я види.

За секунда и четирите момчета били едно върху друго и се опитвали да се напъхат във вивариума. Най-накрая Жожката я забелязал и викнал:

– Вижте, бе, зелена, зелена, като листата е зелена! Ей там се е навила!

Отворко сочел с пръст.

– Не, две са!

Жожката се чудел.

– Мъж и жена! Къде са им децата?

Започнали да се бутат пред вивариумите. Настанала голяма суматоха и още по-голяма изненада – във всеки един вивариум имало змия! Коя от коя по-шарена и пъстра, коя от коя по-скрита и закътана.

Чудел се Отворко и си мислел: „Ей! Щях да си изляза от зоологическата градина и да си казвам, че в нея работят мошеници! И щях да ида да споря да ми върнат парите за билета! Голяма излагация щеше да падне!“.

Изведнъж Бонбончо изпищял. Децата се спогледали, защото Бонбончо обикновено не пищял току-така, и бързо се засилили да видят какво се случва. А той седял вцепенен и наблюдавал как една змия с всичка сила се засилвала и си блъскала главата в стъклото от вътрешната стена на вивариума, гледайки Бонбончо.

В точно тоя момент и Душко изпищял. Секунда по-късно Жожката и Отворко пищели, държали си ръцете на очите и побягнали в две различни страни.

Бонбончо и Душко били стъписани и не можели да спрат да я гледат.

Вътре имало кралска кобра, която явно не харесала физиономиите на Бонбончо, и както кротко си спяла, така се разярила, изправила се на нивото на очите на Бонбончо, разперила се – и така се засилвала и си удряла главата, че чак ѝ се разкървавило нослето.

Душко рекъл:

– Спокойно бе, миличка, недей, ще се повредиш! Такъв си е Бонбончо, криви се като маймуна на всички – и започнал да я успокоява.

А змията само това чакала – някой да ходи да я успокоява. Съвсем освирепяла и в тоя момент хоп! – какво си мислите: изскочила и втората змия!

Бонбончо седял вкаменен, а на Душинката му станало още по-мъчно и казал:

– Спокойно бе, приятели! Ето, мъж и жена сте, ходете да се обичате, целунете се! Оставете го тоя Бонбончо! Той си е такъв. Не че нещо е искал да ви каже, той не ви е обиждал, не е простак. Просто малко се криви, шегички си прави.

В тоя момент към тях се приближил възрастен човек в униформа, бутан отзад на буксир от Отворко и Жожката.

– Ето ги тия освирепелите! Нарежете ги на салата! Дайте ги на китайски ресторант! Погледнете ги: те искат да минат през стъклото и да ни изядат. Бесни-побеснели са! Трябва да им сложите инжекции против бяс. Не, не само това! Намордници! Големи, здрави намордници! Направо ги вържете с белезници, оковете ги, поставете им тежести на опашките! – нареждал Отворко.

Човекът пристигнал и видял кобрите. И зърнал Душко, който плачел и им казвал:

– Спокойно бе, приятелки, носленцата ще си повредите, ще погрознеете! Недейте така!

Видял и Бонбончо, който не мърдал. Решил първо да се справи с Бонбончо. Отишъл, шибнал му един шамар. Бонбончо излязъл от ступора, разтръскал глава, разтъркал очи и казал:

– Боже, какво се случва?

А уредникът на вивариума отговорил:

– Нищо, момче, малко се беше стреснал. Айде сега, изведете го навън на чист въздух, че с този, втория, ще е по-сложно.

Отишъл при Душко и му казал:

– Момче, по-добре се махни, змиите да се успокоят. Като се махнеш, те ще постоят още мъничко и пак ще легнат да си почиват.

Душко обаче наистина се оказал корав и труден.

– Не, ще легна тук! Ще се завържа сам за металната решетка! Докато не ги успокоя, няма да си тръгна! Моето добро сърце ще проникне през стъклото и те ще разберат колко ги обичам – и ще си легнат да си спят.

Мъжът видял, че няма да стане по лесния начин, и казал:

– А ти с кого си дошъл тука, в зоологическата?

Душко изведнъж се стреснал, огледал се. Уредникът казал:

– В тази зоологическа градина не е добре да се отделяш от групата.

Душко, нали бил много послушен и примерен, отвърнал:

– Да, господине. Ама вие ще останете ли на моето място, вие да ги успокоявате?

Уредникът кимнал.

– Оставам веднага! Ще стоя тука! Докато не ги видя да се успокоят, няма да мръдна!

Душко му поблагодарил, изпратил въздушни целувки на едната и на другата змия, помолил уредника да внимава да не би да си изхвърлят отровата от зъбите или да си обелят кожата от мъка… и леко се отдалечил, като от време на време се обръщал да провери дали уредникът още стои там.

Излязъл отвън и какво да види: децата седели и подскачали.

– Айде, бе, айде! Пише, че тук има знаеш ли още колко интересни животни! Има елени.

Душко ги погледнал.

– Ама много сте смешни! Ние да не сме дошли от другия край на света, та да гледаме елени! Ние си имаме колкото си искаш елени.

Децата не спирали да подскачат.

– Не, бе, тия елени са едни други елени.

Душко рекъл:

– Да, сигурно с крила! Айде да ви ги видим елените!

Отишли те на едно обширно място, където наистина имало много елени. Обаче – чудна работа! – не били един и същи вид елени, ами имало големи и малки, с рога и без рога… Странна работа – цяло стадо, ама един с един не си приличали.

Жожо предположил:

– Това е генетичен експеримент. Сложили са всички породи елени, за да видят, ако ги кръстосват, дали няма да излезе заек.

Жожката премислил.

– Не, бе, тука си правят всеки ден състезание по еленско надбягване и залагат пари. Застават и си казват: „Който елен пръв се събуди и притича до другия край на поляната, печели състезанието на деня“.

Бонбончо веднага бил връхлетян от идея.

– А не ви ли се струва идеална възможност да пробваме яздене на елени?

Душко също се чудел.

– Според мен не им е много приятно така, както са ги омешали. Всеки би искал да си расте сред свои приятели и близки. Ето, вие сте мои приятели!

Отворко се изкискал.

– Душко, като те гледам и като гледам останалите двама, ние сме по-различни и от елените бе, човек! Я ме погледни мене: красив, висок, добре облечен! А ти с това бретонче как си се остригал, направо не знам!

Душко го стрелнал строго.

– Я по-тихо и не ми закачай бретончето! Много си ми е хубаво.

Децата обаче се спогледали и наистина се замислили, че и те били много различни. Всяко дете било толкова различно от останалите три, че всъщност единственото общо между тях било, че са приятели.

Тогава Жожката, който бил по бързите изводи, направил светкавично умозаключение.

– Щом те са толкова различни, значи, всички вътре са приятели. Може би това си е точно тяхната банда.

Душко тръгнал да спори с него, но после размислил и продължили.

Стигнали до едно място, където било пълно с туристи. Седели, щракали, щракали – щели да си изщракат щракалките на фотоапаратите! Седели и децата, гледали – нищо. Погледнали пак – нищо. По едно време Бонбончо посочил.

– Ей, вижте, бе – препарирани крокодили!

И децата що да видят: препарирани крокодили. Ама не само че ги препарирали, ами и ги подредили един до друг и им оставили устите отворени, а очите – завъртени наникъде.

Душко се загледал внимателно.

– Много несериозна изработка на тези препарирани животни. Защо са ги убивали?

Отворко мрънкал:

– Тия са големи смотаняци, дето са ги препарирали! Не можаха ли поне един със затворена уста да препарират, за да видим как изглеждат всъщност! Те сега само устите отвътре им се виждат.

И в тоя момент, както така си били загледани в десетината препарирани крокодила, единият крокодил леко тръгнал и започнал да плува. Децата се стъписали. Щракалките на много от фотоапаратите тук не издържали на ентусиазма на туристите и просто казали: край!

Децата гледали невярващо. Разбрали, че тези гигантски крокодили не само че не били препарирани, а били в чудесно здраве и може би така се маскирали в природата – никой да не знае, че са живи.

Отворко пръв проговорил:

– Браточки! Те на тоя цял му влизам в устата! Даже няма да ме дъвче, само ще ме гълта.

Душко го погледнал.

– Ти, какъвто си твърдоглав, хич няма да му е вкусно да те глътне. Сигурно ще те изплюе веднага.

Жожко самоуверено рекъл:

– Мен не може ме глътна! Ще му направя едно кръгче до корема и обратно, преди да си е затворил устата.

Бонбончо дал нова идея:

– Аз ви предлагам, като ще си общуваме с крокодили, винаги да си носим по една пръчка. Той тръгва да те лапа, ти му слагаш напреки пръчката и устата му седи отворена. И ти ще може да му разгледаш зъбите, кариесите, да провериш как са му сливиците, ако ги има. Може да се разходиш бавно до корема, ако искаш, и обратно – и чак като си излезеш навън, тогава да си плюеш на петите и да го оставиш с пръчка в уста.

Душко казал:

– Ей, как хубаво звучи тая история с пръчката! Ама те, крокодилите, ако бяха толкова тъпи, досега да са изчезнали. Нали, като се развъртят и се размятат, цели лодки обръщат.

Бонбончо си настоявал:

– Е, значи, две пръчки. Може и повече, де. И да са метални, та да не може да ги счупят. А може и направо с крик. Трябва да се помисли. Може да се направи специална машина – съоръжение за поддържане на крокодилски челюсти, – в която да сложим зъбни колела, магнити, специална система с хамстери, която, като върти, да се разтяга, за разширяване на устата. И може да сложим и ароматизатор на устата. Може и антибактериален препарат да добавим…

Душко го прекъснал:

– Ехе! Бонбончо, изобретателю, по-добре да продължаваме нататък с животните.

Вървели си те и се натъкнали на голяма тълпа – не можело от нея да стигнеш до оградата, да видиш каквото и да било животно. Почудили се какво ли имало там, защо тия хора не помръдвали – не можели да разберат.

По едно време решили да заобиколят отзад, да проверят дали пък оттам не можело да погледнат какво е. Вървели отзад, но там били наредени бамбукови пръчки – плътно една до друга, високи бамбукови пръчки, всяка по десетина метра.

Изведнъж Бонбончо изшептял:

– Банда, точно до пръчката, от другата страна, се движи тигър.

Децата спрели и се озърнали.

– Ама как тигър?!

Душко посочил.

– Няма страшно – бамбукът е здрав.

Жожо клател невярващо глава.

– Точно тоя бамбук ли ще ни опази от тигъра!

Отворко предположил:

– Може би ток тече през него.

Децата решили, че било по-добре да приемат, че ток наистина тече през невидимите метални нишки в бамбука, та да не им е толкова страшно, – и спрели. Там, където бамбуковите пръчки леко се били разместили, се виждали ясно лицето, мустаците, козината и опашката на тигъра. Но тоя тигър не бил обикновен. Той не бил някакъв такъв един жълто-оранжев тигър. Този бил бенгалски тигър – бял, на черни ленти. Красив, голям, елегантен!

Децата разбрали, че цялата тълпа в далечината се е събрала, за да гледа него, а те стояли само на две педи разстояние! Ако си мушнели леко пръстчетата между бамбуковите пръчки, можели…

И в този момент се чул рев. Такъв рев, че някои се хванали за главите, някои просто седнали на дупе, но всичките били напълнили очите със сълзи и се оглеждали дали са живи. Звукът кънтял в гърдите и в главите им, сякаш били до много мощна тонколона на концерт в някой стадион… Този рев сякаш ги отнесъл, разглобил и размътил главите им, объркал координацията им… всепомитащ, категоричен… Колко ли са хората на земята, които са чували рев на разгневен тигър на две педи разстояние от ухото си?!

В тоя момент Бонбончо едва промълвил:

– Жожо, следващия път, като решиш да си пъхаш пръстите, за да пипнеш тигъра, направо си пъхни ръката – ще му е по-удобно да ти я отхапе. Бързо да бягаме, щото уредниците ще ни изгонят от зоологическата градина.

Ама то страх голям – един лазел, един се влачел по задник, един накриво ходел, един на заден, за да гледа тигърът да не би да изскочи. Минали отстрани и се опитали да влязат в тълпата.

А хората отпред извадили видеокамери, снимали как реве тигърът, снимали как е вперил поглед в бамбуковите пръчки – голямо шоу!

Жожо се опитал да разведри ситуацията.

– Ей, тия всичките пари трябва да ми дават! Сега да сложа ли една ламаринена кутийка, да мина – всеки да пусне по едно евро заради представлението, което им осигурих. И рев да чуят, да го видят и нервен, да не се чудят тоя тигър какъв е по принцип! И с хората е така. Добре е да го ядосаш веднъж, да знаеш какъв става, като е гневен, да му познаваш характера.

Душко бил притеснен.

– Тихо, че сега, ако дойде наистина уредник, както пише, че е забранено да се дразнят животните, веднага ще ни изгонят.

Седели си те, престрували се, че са част от тълпата. Седели, ама тълпата не си тръгвала! На тях им омръзнало. Отворко предложил:

– Айде да се движим, че не мога повече да издържам тук! – и се заизнизвал лекичко.

Вървели си те и съзрели едно възвишение, по-скоро хълмче с рекичка… Изведнъж Душенцето възкликнал:

– Колко е приятно тука! Така бих влязъл вътре да си полегна! Сигурно е чудесно място за прекарване на времето, за почивка, за мечти, за съзерцание на красотата…

В тоя момент оттам, като изскочила една ми ти горила, по-голяма от децата. Скачала на четири крака и тичала към тях. Те си казали: „Леле, днес цял ден само такива щуротии ни се случват!“. И както си го казали, маймуната направила кръгче и се качила на едно дърво. Взела да го тресе много силно. Дървото се огъвало, маймуната ревяла, падали листа. Децата си рекли: „Толкова ли пък сме страшни? Всичко реве!“.

Душко погледнал Жожо, а Жожо казал:

– Не съм аз, не съм аз! Не съм я пипал, не съм я дърпал, не съм я оскубал, не съм я епилирал! Нищо не съм ѝ сторил!

Погледнали към Отворко, а той рекъл:

– Абе, гледах я мръсно, ама чак пък да седне да ми се разсърди…

След това изведнъж дошли уредниците. Чудели се какво става: маймуната ревяла, чупила клони, нервна – направо чудо! Единият от тях извадил пушка и тръгнал да стреля по нея.

Голяма грешка, защото природозащитникът Душко с всичка сила се хвърлил върху него и го съборил на земята.

В тоя момент човекът точно стрелял, но „куршумът“, който бил под формата на приспивателна инжекция, не отишъл в маймуната, а отишъл… къде мислите… при жирафа. И той, като се олюлял, както бил до оградата, леко паднал и станал като мост – половината тяло вътре, половината тяло отвън, на пътя.

Ама кой можел да ти вдигне жираф, да го прибере, за да си легне в креватчето, като толкова неправомерно бил легнал! Взели пътни знаци, оградили отстрани: „Внимание!“, „Направи завой!“, „Опасно преминаване!“, „Спящ жираф!“.

Сложили разни табелки, дошли няколко охранители. Жирафът хъркал, та се чувал шумът от хъркането му през три зоологически градини в четвърта.

Хората гледали спящ жираф, легнал на земята, както куче ляга пред колибата си, и си рекли: „Ей, в тая савана животните, ако спят така, тия лъвове трябва да са станали по двеста килограма дебели от ядене!“. Чудели се, маели се, изведнъж един човек предположил:

– Тоя жираф да не е умрял?

И като ревнали тия ми ти хора! Рев! Половината зоологическа градина ревяла, че бил умрял жирафът. А уредниците викали:

– Не е умрял, не е умрял!

И колкото повече викали уредниците, че не е умрял, толкова повече деца се разревавали, защото си мислели: „Ето, ние сме деца, сега ни баламосват“.

Настанала голяма паника. Директорът на зоологическата дошъл лично. Казал да извикат специализиран кран, да бият две шамарчета на жирафката, да вземат да ѝ дадат тонизиращи напитки, после леко душче, малко масаж на мускулите… и ако обича, тя да става и да тръгва, защото зоологическата градина толкова рев не била чувала от години.

И се започнали едни ми ти процедури, едни ми ти работи!

А Душко седял, гледал и не вярвал какво е направил. Уредникът отдавна го бил забравил, защото тичал да спасява жирафката и плачел, че тя може да се е наранила.

Децата го погледнали и казали:

– Абе, Душка, все помагаш бе, миличък, когато никой не ти иска помощта, и все такава една работа става накрая. Що не вземеш да си стоиш спокойно и само, ако някой лично дойде и те помоли за помощ, да му помагаш?

Душко бил много притеснен.

– Да, бе, и тоя път какво направих! Да паднеш от десет метра височина като жирафката и да си удариш главата на асфалт! Сега сигурно ще има сътресение на мозъка. Може да оглупее, а може примерно съвсем да се побърка нещо.

Отворко го успокоил:

– А може да стане много интелигентна.

Душко казал:

– Айде стига си ми се подигравал, че вече се уморих! Давайте да си ходим!

Тръгнали да си ходят. Вървели, вървели, ама нещо не могли да намерят изхода. Оттук да излязат, оттам да излязат… По едно време се уморили, седнали на една пейка и започнали да ядат сладолед, мислейки си какво да правят на следващия ден. Обадили се на майката на Бонбончо да дойде да ги прибере.