Началото на почивката на Бяло море и историята със скакалците

Играчка-плачка

Най-накрая четиримата приятели и майката на Бонбончо стигнали до Бяло море. Паркирали колата и както можете да се досетите, пръв от нея изскочил Жожи. Слязъл и извикал:

– Ураа!

Побягнал към единия край на плажа, който се губел в далечината. След около петнайсет минути децата видeли как притичва пред тях и изчезнал в другия край на плажа. И така продължил целия следобед – преминавал само от време на време и те чували вика „Ураа!“.

Както можете да предположите, последен от колата слязъл Душко. Бавно, спокойно, подредил си косичката, сресал се, намазал се със слънцезащитен крем, опънал си хавлийката, сложил ѝ камъчета в четирите ъгъла, седнал бавно, извадил книжка и започнал да чете за морето. От време на време съобщавал факти:

– Бяло море е част от Средиземно море.

След това наставало тишина. После изведнъж се чувало някакво изречение:

– Бяло море всъщност не е бяло, а е синьо.

И отново тишина.

Така, тези двама приказни герои – Жожо и Душко, си били намерили мястото и се включвали от време на време.

Но другите двама не си намерили мястото целия следобед. Отворко решил да се отваря и това било изключително трудно за всички туристи на плажа. Ходел при разни хора и почвал да им разказва:

– К’во правите? Защо си изхвърляте боклуците тука, вие не виждате ли, че това е плаж? Къде ви е културата? Простаци!

Добре че хората не били българи и не разбирали. Виждали, че някакво дете им говорело, поставило ръцете си на кръста, по някое време даже започвало да подскача, по някое време се пенело, но нали не разбирали езика, просто го наблюдавали с умиление и си мислели, че детето нещо е нервно или травмирано.

Отворко целия следобед прекарал в мърморене. Ходил, обяснявал, карал се, дърдорел, сочел им боклуците, но по едно време се разлютил и почнал да взима боклуците и да им ги показва отблизо.

– Мърлячи! Чистете, бе! Нали тука и други хора ще дойдат, к’во правите?

Наложило се майката на Бонбончо да се намеси и да му обясни, че все пак, като са в Гърция, хората не говорят български и ако иска да се разбира с тях, трябва да им говори на гръцки. Отворко отговорил:

– Виж какво, аз не знам гръцки.

И в този момент настанал опасният момент. Той се сетил, че знае английски, и се заел да прави истински сцени на английски по плажа. Започнал с:

– What are you doing? What is this rubbish here? Aaa! You should clean! Насам! Ааа!

Хората вече взели да го разбират. В началото им било интересно, но по едно време станало прекалено. Няколко татковци и майки се приближили до майката на Бонбончо.

– Скъпа госпожо, мислим, че е време да си приберете детето – цял следобед го слушаме да крещи.

Майката обаче била много внимателна жена и най-спокойно им обяснила, че всъщност това дете не е нейно и е наистина добра идея да вземат да почистят малко боклуците, които са направили. Хората се замислили и се втурнали да чистят. В този момент Отворко се прибрал при приятелите си и започнал да се надува заради постижението си.

– Ето, видяхте ли? Разказах им играта, а? Скъсах ги, направих ги луди всичките! Глей ги, чистят, а, събират си боклуците и кофичките, а, събират, събират! Е, глей, глей, глей, ония, дето бутилките пластмасовите си събират! À така, à така! Тука малко да има движение, да видят Отворко к’ви ги може, нали, с тая моята уста колко плажа мога да почистя!

Майката на Бонбончо много нежно го погалила по главата.

– Отворко, хубаво е, че хората не разбират български, иначе отдавна да беше изял някой пердах. Може и с добро да ги стимулираш да чистят.

Отворко попитал:

– Е, за какво пердах? Аз съм прав, аз съм еколог, аз се грижа за природата!

Продължил да се хвали и така протекъл следобедът му.

А през това време, докато майката на Бонбончо била заета с Отворко, докато Душко си седял на хавлията с четирите камъка и четял за Бяло море, а Жожо прелитал напред-назад и викал от време на време „Ураа!“, Бонбончо действал по своята си система – правел номера и експерименти.

Изкопавал разни дупки по плажа и току се чували викове: „Аа! Оо! Аа!“.

Бонбончо си действал тихо и методично, докато вниманието на майка му било привлечено от виковете на Отворко. Той бил предприел специална програма, с която взимал рачета от морето и лекичко ги пускал до хавлиите на разни хора, които си лежали. На някои им ги пускал по-близо до банските, така че, като им се покатерели по дупетата и ги ощипели, докато тичали по плажа, отзад им висели рачета като аксесоар на банския.

Той създавал известна суматоха, но на фона на виковете на Отворко никой не можел да забележи, че имало един агент, който седял и предизвиквал стрес на плажа.

Бонбончо, след като направил достатъчно дупки и бил пуснал раците в сериозна употреба, преминал и към друг план – да използва умрели медузи. И тези медузи напълно случайно покривали джапанките на хората само при пръстите. Поставял ги с пипалата надолу, за да не се опарят. Те, като тръгвали да стават, лекичко усещали хладината на медузата и пищяли с цяло гърло. Бонбончо тихо и дискретно си вършел работа.

Вечерта към 5 часа всички деца били напълно удовлетворени. Жожо бил обиколил около сто пъти плажа от единия до другия край и бил викал толкова дълго, че се чувствал щастлив. Душко бил прочел няколко книги на тема Бяло море, Средиземно море и всякакви други морета. Отворко бил изговорил думите си за деня и бил осигурил един чист плаж, а Бонбончо бил направил достатъчно експерименти и научни изследвания, дупки, възвишения и защипани рачета, че чак се замислил, ако майка му разберяла, доста трудно щяло да му бъде да ѝ обясни.

И така, всеки умълчан се качил в колата и потеглили към близкия град, където щели да се настанят. Майката преценила, че ще е по-добре вместо стаи в хотел, да си наемат някоя къщичка. Тя предварително била направила резервация по интернет. След кратко лутане я намерили и паркирали отпред.

Къщичката била малка – имала две стаички, баня с тоалетна. Знайно защо се оказало, че всички деца щели да спят в една стая, а майката щяла да спи в друга, което не било много удобно, защото във всяка стая имало по три легла. Но децата били категорични.

– Не, ние няма да ви притесняваме, госпожо! Ще сте си самичка в стаята. Ние си имаме много работа да вършим, ние ще си лягаме рано, ти сигурно ще искаш по до късно да стоиш, може да гледаш телевизия, а пък ние, нали сме деца – не трябва да гледаме телевизия… – и въобще се опитвали да баламосват майката на Бонбончо.

Така я баламосвали, че тя аха! да се баламоса чак! Те седели с едни мили, невинни очи, подредени в редичка и нареждали:

– Моля, моля, моля, моля! – в един глас.

Майката на Бонбончо рекла:

– Слушайте, деца, ще се договорим така: аз си лягам сама в стаята, вие четиримата лягате в една стая. Обаче при първата магария ви деля на две – половината спят при мен, половината – в другата стая.

Отворко веднага предложил:

– Е, що пък ще ни делиш на две? Не мо’е ли тоя, дето е направил магарията, него да го вземеш да спи при тебе, останалите да си спят в другата стая?

Жожо бързо го премислил.

– Да, бе, да! Да спя с майката на Бонбончо, това не е ли много нечестно? Ти защо се опитваш да ме прецакаш?

Отворко го погледнал.

– Аре, бе, забързаният, ти още не си направил магарията и вече се забърза да спиш при майката на Бонбончо! Айде изчакай малко поне да я свършиш!

Жожето бил притеснен.

– Е, нали ме знаете аз колко ще издържа? Т’ва направо значи всичките отсега да се местим и Душко да си остава сам тука да си спи!

Душко не харесал идеята.

– Ама аз не искам да спя без вас, и аз ще дойда!

Майката попитала:

– Сега какво стана, всички ще спим заедно ли?

Децата се чудели.

– Ми то май, госпожо, натам вървят нещата, щото ние няма да издържим повече от няколко часа и ако ще ни събирате, по-добре още отсега, за да не си разопаковаме багажа по различни стаи.

Майката на Бонбончо дала идея.

– Добре, предлагам ви: държим отворени вратите и все едно е една стая. Така честно ли е?

Децата се съгласили.

– Добре, честно е.

И се започнало настаняването. Жожката грабнал куфара, влязъл в стаята, хвърлил го на леглото, обърнал го наопаки, сритал нещата надолу към краката, легнал си под завивката и рекъл:

– Аре, лека нощ, банда! Аз днеска целия ден съм тичал, уморен съм. Заспивам! – и заспал.

Душко взел куфарчето, влязъл в стаята, избърсал си шкафчето, сложил си вестници отдолу на рафтчетата внимателно и започнал да си реди купчинки: една купчинка за панталончета, една купчинка за тениски, една купчинка за гащички, една купчинка за чорапчета. Подреждал си ги, хубаво си ги сгъвал… и така цяла вечер.

Бонбончо през това време хванал малко скакалци отвън и тихичко ги бил сложил на Жожо в леглото. И тези скакалци подскачали по Жожката известно време, само дето Бонбончо останал много разочарован, защото Жожо след толкова обиколки на плажа, дори със скакалци в косата не можел да се събуди.

След като този план не проработил, Бонбончо решил друго. Хванал още малко скакалци и ги пуснал в гардеробчето на Душко. Обаче и там претърпял провал: аха! да се чуят писъци и викове, нищо такова! Душко, като видял скакалците, започнал:

– О, на батко, о, душички! О, да ви цункам!

И почнал един по един да ги хваща, пък да ги гали, пък да ги целува, пък да ги носи навън.

– Айде тревичка да ви дам, айде да си хапнете! Айде довиждане, че още други скакалци вътре ме чакат в шкафчето ми. Айде, приятелчета! – И един по един разцелувал и запрегръщал тия скакалци, а Бонбончо направо бил разочарован.

Нямал вече друг избор, освен да пробва да сложи скакалци на Отворко. Взел един скакалец, пуснал го на Отворко, а той, какъвто си бил отворен, просто го погледнал с безжалостен поглед и само се чуло: фрас! Бонбончо вече абсолютно се отчаял – нищо интересно не можело да стане с тези скакалци! Отворко за една секунда приключил цялата работа.

Обаче Душко ревнал и настанала голяма паника. И в този момент вече се заформил скандалът! Душко ревял за скакалеца, а Отворко се разправял:

– Да ме изядат ли искаш, бе, да ми изядат дрехите? Какво си се разциврил? Ай, кат’ си ги отглеждаш, в гардероба си ги гледай, няма по чуждите гардероби да ги пускаш! Още малко и хлебарки ще ни докараш! Голям природолюбител излезе!

Душко ревял, та се късал.

– Не съм ги довел аз! Тука си бяха!

Отворко хич не му вярвал.

– Не си ги довел! Нали те гледах преди малко к’во си разговаряше с тях! Че ги и храниш! Аз те знам! Ей с’я ше видиш майката на Бонбончо, като дойде!

И пристигнала майката на Бонбончо… и какво заварила: Душко ревял, сълзи капели като водопад, взел скакалеца, отишъл отвън да копае гроб, щял да го погребва, направил и малко кръстче, което да му сложи отгоре. Отворко, още по-нервен, седял до него.

– Докара цялата зоологическа градина, сигурно през нощта и змии ще пуснеш и ще ги завиваш, за да не им е студено, а, че са студенокръвни? Може и печка да им пуснеш, малко да се притоплят!

Бонбончо бил толкова шокиран от резултата, че просто не можел да повярва. Защо ли обаче майката на Бонбончо си познавала стоката и директно прескочила Душко, прескочила Отворко, прескочила Жожо… не, при Жожо спряла всъщност за малко, за да извади скакалците от косата му, и отишла при Бонбончо.

– Мами, нещо да имаш да ми казваш?

А Бонбончо:

– Ъ-ъ.

Майката обаче била много спокойна и повторила:

– Мами, нещо да имаш да ми казваш?

И се чуло отново едно: „Ъъъ…“, а майката предложила:

– Айде, можеш да започнеш отначало!

Бонбончо гледал към Душко.

– Ми… ми… само шегичка малка… ама тя…

Майката го прекъснала:

– Като го гледаш Душко отвън как реве и полива градината, скоро наводнение ще направи с тия сълзи, това малка шегичка ли е?

На Бонбончо чак не му се вярвало.

– Ама, мамо, аз не очаквах, че той ще го убие, аз просто очаквах да пищи, нищо повече! Ето, виж, на Жожо му ги пуснах в главата и Жожо си спеше, и те си му лазеха отгоре, и нищо. На Душко му ги пуснах – Душко си говори с тях, разхожда ги, храни ги, пя им песни. А тоя Отворко не е наред направо – хвана и изби животното! И то веднага!

Майката рекла:

– Ама ти как може да ги пускаш в стаята?

Бонбончо се опитвал да обясни:

– Ами шегичка бе, мамо, шегичка!

Майката учтиво го подканила:

– Айде сега, като е шегичка, излез навън да обясняваш на Душко защо е мъртъв тоя скакалец!

Бонбончо свил рамене.

– Е, как ще ходя да му обяснявам на Душко – той нали вече няма да ми е приятел само ако разбере, че аз съм ги пуснал!

В този момент Отворко се появил.

– Абе, ти ли пусна скакалците, бе? Аз, като гледам майка ти как си разговаря с тебе, тука ти си ни наводнил с тия скакалци, а сега аз станах скакалецоубиецът! И тоя Душко сега няма да си играе вече с мене! А той е свестен. Глей го, ревльо е малко, тука сигурно вече е почервенял целият от мъка за тия скакалци, ама си е приятел, с него си става готино! И с’я к’во – заради тебе един приятел по-малко ще имам! Знаеш к’во – ей с’я ше ти кажа! – Прас! и му шибнал един по носа.

Бонбончо седнал на дупе, вдигнал краката, разревал се и размахал ръце.

– Мамо, тоя ми счупи носа!

Майката на Бонбончо се навела да види как е.

– Бонбончо, спокойно!

Отворко казал:

– Айде, освен скакалецоубиец, аз станах и носочупачът! Айде още един приятел по-малко!

Отишъл при леглото на Жожо и го разтръскал.

– Жожи, к’во да те направя, така че вече и ти да не си ми приятел?

Жожо, който не бил наясно какво става, се пошегувал.

– Ми ти ме събуди, това е достатъчно!

В този момент Отворко ревнал и той. И настанали три сирени: едната ревяла отвън и нареждала за скакалеца, едната ревяла и се държала за носа, а третата ревяла, че вече си няма приятели.

Жожо седял, гледал ги, гледал ги и попитал:

– Госпожо, какво изпуснах?

Майката на Бонбончо обяснила много накратко:

– Ами тука едни работи с едни скакалци.

И в този момент Жожо видял на калъфката си един скакалец. И като надал един писък, и като заподскачал по леглото.

– Помооощ, животно! Помощ!

И като побягнал из стаята нагоре-надолу, стигнал до гардеробчето на Душко – и там скакалец! Писъци след писъци! Търчал напред-назад, по едно време стигнал до креватчето на Отворко и какво да види: скакалец!

– Леле, леле, нападение отвсякъде! Пазете се!

Търчал, подскачал навсякъде. Настанала голяма суматоха. Майката на Душко се зачудила: „Сега какво направихме с тая екскурзия?! Уж тръгнахме да се разхождаме сред природата, уж с децата да ни е весело, а сега четирите сирени са се пуснали едновременно! Къде сгреших?!“.

Точно докато си мислела това нещо, сирените една по една угаснали. Първо угаснала сирената на Бонбончо. Той толкова се бил уморил от пакости, че както си държал носа, си заспал на пода. После угаснала сирената на Душко. Той така се бил разстроил с тези скакалци, че се свил отвън като едно кученце и заспал. После угаснала сирената и на Отворко. Той толкова бил нещастен и жален, че сега всичките деца му били сърдити, че седнал и заспал на един стол. Само Жожо още малко се опитал да тича напред-назад, защото той нали си бил поспал, но от притеснение и като самозащита и той угаснал и заспал на един фотьойл.

Майката си рекла: „Леле, малко тишина! Айде сега да съберем стоката!“. И едно по едно преметнала децата на рамо, пренесла ги до кревата, свалила обувки, дрехи, измила им лицата с по една влажна кърпа, пожелала им лека нощ и така ги настанила и четиримата. Седнала на един стол и си рекла: „Леле, това беше първият ден! А какво ли ще е утре?“.

(Следва продължение.)