СПА, микровълнова миграция, тигрови кожи в среда, подканваща към здравословен и богат живот

Стилове в дизайна – свобода и размах

Имало четирима приятели – Бонбончо, Жожко, Душко и Отворко. Както винаги, те се чудели какви бели да свършат, всеки по свой собствен начин. Един ден, докато седели и се маели какво да направят, решили да станат дизайнери. Ама на какво? Първо решили да са дизайнери на класната си стая. Зачудили се какви материали им трябват. И всеки измислил по нещо. На другата сутрин отишли рано-рано в училище и всеки започнал да осъществява идеите си. А те били такива, че май ще пропусна да ги разкажа, да не би на някое дете да му хрумне да ги направи в училище, защото ушите и на четиримата приятели станали червени след този ден…

Въпреки опънатите уши младите дизайнери не се отказвали лесно. Всеки решил да приложи любимите си техники в апартамента на Душко, който, понеже бил много добър, винаги канел приятелите си на игра у тях. Трябвало да се отчете и това, че майката на Душко била много търпелива. Децата решили да зарадват неговите родители – всеки със собствените си дизайнерски проекти.

Жожката, като най-импулсивен и бърз, взел спрейове да изрисува прозорците в различни цветове. Ползвал предимно червено, оранжево и жълто. Правел различни фигури, в което от време на време се включвал Отворко. Той взимал зад гърба на Жожко спрея. Рисувал например някой знак като пречупен кръст. Твърдял с игриви очи, че това е символът на бога на Слънцето в Индия, а не това, което всъщност хората в Европа виждали, че рисува. Рисувал разни знаци като рога, копита, страшни маски и плашилища. Но Отворко бил твърде бавен със спрея, а Жожката достатъчно бърз, тъй че нямало никакъв шанс Отворковите творби да просъществуват. Жожката веднага нарисувал върху тях други картинки – и така, докато прозорците били плътно запълнени със спрей.

Бонбончо решил да декорира апартамента с разни фокуснически съоръжения. Например монтирал под възглавниците на диваните специални пружини, така че, щом седнеш, да отскочиш, а една възглавница да прелети над главата ти и да те хлопне по нея. Монтирал и специални съоръжения: да речем, като отвориш хладилника, една ръкавица да изскочи, да те думне по челото и да се чуе записан глас от микрофон: „Храни се разумно! Не прекалявай!“. Монтирал разни съоръжения, естествено, и в мивката, и в печката, и на всякакви други места. Но най-интересните били тези в ключа на лампата. Докоснеш ли ключа, започвало да те щипе по пръстите и се появявал надпис с неонови букви: „ Пести електричеството!“. Такъв надпис светел и на целия таван – той бил направен от фосфоресциращите звездички, които децата ползвали да си слагат в спалните като красиво нощно небе.

Бонбончо действал из цялата къща. Имало толкова много възможности да прави дизайни. Например – сторило му се, че едни мушката не били достатъчно хубави, и веднага взел зеления спрей от Жожката. И почнал да ги пръска. Тези мушката рязко се освежили, станали направо сочни. Като ги погледнеш, чисто нови. Тук Душко се натъжил за мушкатата. Скарал се на Бонбончо и отчупил всички напръскани листа, та да спаси корена и да може цветето да си пусне нови разклонения.

Душко пък решил да даде най-доброто от себе си. Първата добрина, която решил да стори, била за майка му и баща му. Замислил се: „Като си влязат те вкъщи, от какво най-много имат нужда?“. Отговорът дошъл веднага: „Имат нужда от сърдечната прегръдка на своето дете!“. Душко направил от дунапрен макет на човече с неговия размер, което имало две широко разтворени ръце. Нарисувал усмивка. Зашил на корема му надпис „Душко“. Който отварял вратата, съответно се блъскал в манекена и Душко по този начин му давал прегръдка. Малко ще изпреварим историята, но майка му и баща му, след като се блъснали в дунапрена с надпис „Душко“, не изпитали точно това, което той очаквал. По-скоро пищяли доста дълго време, неразбиращи точно какво се случва. Но Душко, както винаги, имал само добри намерения и измислял разни прекалени добрини.

След това решил, че родителите му ще се зарадват, като видят бележника му. Монтирал в центъра на стаята пилон, на който закачил рамка, където стоял разтворен бележникът му. Под него била сложена химикалка върху специална стойка. Всичко било направено така, че щом родителите му влязат, както и да се въртят, винаги да се блъснат в пилона, да видят бележника и да се зарадват колко много шестици има детето им.

Душко решил да ги зарадва и по други начини. Например в банята предположил, че те ще се зарадват да не се подхлъзват – и им сложил специални бодливи постелки на пода. Така че, като стъпват, да им боцка под краката. Те били обаче малко по-бодливи, отколкото можело да се ходи бос по тях. Дори вярата колко е полезен масажът на краката не могла да помогне да стъпиш.

И така всеки си вършел своята работа.

След като боядисал прозорците хубаво, Жожката изведнъж забелязал, че вътре станало доста тъмно. Започнал с едно ножче леко да чегърта боята и да оформя леки дупчици в нея, така че да влиза светлина. Отворко се забавлявал много и му казал, че прозорците вече приличали на швейцарско сирене.

Жожката се ядосал.

– Много ти беше лесно, когато мацаше със спрей. Хайде, ела сега да чистиш и ти, та някаква светлина да влиза.

Отворко кисело го погледнал.

– Хич и няма да чистя. Аз съм творец. Нямам време за прозорците. Сега ще видиш за какъв дизайн съм се подготвил. Нещо по-артистично.

Отворко преценил, че диваните щели да станат много хубави, ако заприличат на тигрова кожа. И затова решил, че било много добре да бъдат на петна. На едни хубави петна! Но как се докарва един бежов диван до тигрова кожа? Да кажем, с една кана кафе. Сипваш петна през определено разстояние, и той става точно като на тигър. По-големи, по-малки петна, с различни заоблени форми. То няма как да направиш от излято кафе квадрат… Просто плескаш достатъчно равномерно – и диванът става тигров. Така могат да станат тигрови и фотьойлите, и табуретките. Всъщност така постигнал леопардовата обстановка. Тигърът е на черти, а леопардът на петна. Това дизайнерско решение на Отворко не му се сторило достатъчно. Решил, че било добре на стената да има разпъната тигрова кожа с глава. Но как става това? Естествено, по няколко начина. Единият е с флумастери, другият е да разбъркаш различни подправки като канела, черен пипер, малко брашно и лепило и да започнеш да мацотиш. Рисувал си Отворко тигрова кожи върху стената. Е, с тигровата глава малко се затруднил и затова намерил една книга за животни, изрязал снимка на глава на тигър и я залепил с всезалепващо лепило там, където трябвало да е мястото на главата в неговия стенопис. Получил се направо тигров кът. Все пак, за да е завършен този кът, всичко трябвало да си отива. Дистанционното също трябвало спешно да стане на шарки. С един специален перманентен спрей Отворко го украсил. Всичко станало едно много, много тигрово. Той даже попитал:

– Душко, ти да имаш някое тигърче или пантерка, дори да е плюшена играчка.

А Душенцето, каквото било добро, отвърнало:

– Имам, имам!

Дало му един голям тигър. Отворко казал:

– Гледайте, гледайте колко тигрово стана!

На всички приятели много им харесало. След това децата погледнали прозорците на Жожи и някак и те взели да им харесват. Били толкова цветни! От забавленията на Бонбончо всички много се вълнували. Той нали искал средата да подсказва на жителите категорично за здравословни, екологични и добродетелни решения…

Бонбончо обработил солницата. Както сипваш сол в нея, тя вече издавала едни пронизителни звуци: „Айи! Ай! Ай!“. Вътре той бил сложил едно бебешко пиукало – играчка, издаваща звуци, наподобяващи притеснително много на плач. Отворко попитал:

– То защо пищи така?

Бонбончо отговорил:

– Стимулира ги да не ползват сол!

Отворко веднага предложил:

– Ами защо тогава не го направи да пърди? Ще ги е срам да го ползват.

Бонбончо начаса променил мелодията и бодро продължил със своите номера. Например в тоалетната хартия навил листчета индиго. Така че, когато откъснеш бяла хартийка, всъщност можеш да попаднеш на индиго – ту бяла, ту индигова. Каквато уцелиш. Какъвто ти бил късметът…. Той, Бонбончо, ги разбирал тези работи. Също така решил, че ще е много хубаво хавлиите да бъдат по-тъмни. Така кой каквото и да бършел, никой нямало да разбере. Затова взел един леген и калиев перманганат. Накиснал хубаво хавлиите и докарал всичките до виолетово-цикламен цвят, така че, колкото и да се цапат хората и да си бършат мръсните ръце, крака и дупета, да не си личи.

Всеки дизайнер по свой собствен начин творял.

Жожката вече бил свършил с прозорците и се чудел какво още да прави. Решил да започне с балконите – да ги оцвети и тях. Но после решил да оправи цветята. Изнесъл всички саксии. Взел тел и започнал да ги омотава в причудливи форми. От телта правил дръвчета, цветя. Забождал ги насред саксиите. После слагал хартиени цветя. Сетне поставил и разни парчета плат около саксиите. Въобще направил голямо представление. Човек не знаел какво вижда. Саксия ли? Цвете ли? Тел ли? Плат ли? Дълго време трябвало да гледаш, за да разбереш къде си. Общо взето, Жожката си имал работа на балкона. Докато успял да оплете всички цветя на майката на Душко и да ги увърти в тел, хартия, лепенки и разни подобни, му отнело много време.

Отворко, след като направил „кожите“, решил, че е добре да хвърли и на пода една кожа. Огледал се, огледал се и решил, че ако метнел един китеник във формата на овца, щяло да е най-завършено. Видял, че майката на Душко имала един китеник. Хванал го, изрязал го във формата на разпорена овца със загатната идея за крака и глава. Метнал го на пода. А от останалите парчета сътворил различни форми, които разпръснал из целия хол по пода.

Бонбончо през това време не можел да се спре. Слагал на дъното на почти всички чинии по едно петно. Естествено, чинията си била чиста, но всеки щял да си мисли, че е мръсна. Така щял да ги научи да забелязват, а не да се доверяват на повърхностни наблюдения. Сложил в микровълновата печка една зловонка. Като отвориш печката, така да ти замирише, че въобще да не ти хрумва да си подлудяваш храната в микровълнова и да се сетиш да си я стоплиш на печката. Душко не бил много съгласен със зловонката, защото целият апартамент се умирисвал. Предложил му една малка зловонка, така че да те отврати от печката, но не и от цялото жилище.

Душко предложил:

– Така мирише, че ще трябва да напуснем и дизайните ще спрат. Вземи малко да поизчистиш!

Бонбончо имал друга идея.

– Добре, хайде няма да е зловонка. Мисля да направя печката отвътре все едно е мухлясала, чак плесенясала и всъщност пак да те е гнус да си сложиш храна.

А докато седял и обмислял този номер, изведнъж решил, че най-големият номер, който човек можел да направи с микровълновата, бил просто да я махне. И хоп – там, където имало микровълнова, вече нямало. А имало едно каренце, на което пишело: „Тук някога имаше микровълнова, но вече я няма. Хоп-троп“. Бонбончо я скрил сред цветята на Жожката. А той от своя страна бил така сръчен и бърз, и така я оплел с тел и плат, че скоро тя заприличала на фикус и никой не можел да разбере, че това всъщност било някогашната микровълнова.

Душко, който искал да прави добри неща за майка си и баща си, решил, че на тях ще им е много удобно, ако завивката не им пада на пода. Затова взел, че им я зашил за матрака. Оставил им само по една дупка отгоре, така че да влизат като в чувал. Нито отстрани щяло да им духа, нито отдолу. Много удобно. Зачудил се защо да им мърдат и възглавниците, та взел, че им зашил и тях. После си рекъл – ще им е много удобно да им зашия и пижамата, и нощницата, така че, като влизат отгоре, всичко да им е готово. Зашило щастливо детето всичко и казало:

– Еий, колко ще им е хубаво. Прибират се, пъхат се вътре и спят.

Докато Душко се чудел още какво да им зашие, Отворко казал:

– Ако им се доходи до тоалетната през нощта, как ще стигнат?

Душко нямал много идеи.

– Ми не знам, да им направя по една дупчица ли?

Отворко продължавал да го закача:

– Е, само това остана, по една дупчица да им направиш. Защо не вземеш да си направиш на тебе?

И Душко се зарадвал.

– Да бе, колко си умен. Вярно, ей сега отивам да си зашия и моето легло.

Хукнал милият и взел, та си зашил и своето легло. Зашил си завивката, чаршафа за матрака, възглавницата, че и пижамката си. Нещо не я уцелвал да влиза, но иначе бил доволен. Много доволен. После се зареял каква друга добрина да направи на майка си и баща си. Мислил, мислил, мислил и не измислял нищо.

През това време Бонбончо започнал да измисля за трима. Решил да направи още един номер. Като ходиш по паркета, ако стъпваш в неблагоприятни зони, дъската да подскача и да те удря по носа. Но ако стъпваш по благоприятни зони, дъските да не мърдат. Така всички щели да се научат къде са благоприятните зони в апартамента и щели да ходят само из тях. Следвайки този принцип за зониране, Бонбончо заявил:

– Сега ще ви покажа аз какви хубави зони има тук. Ето – тая зона е хубава за пари, значи, взимаме и слагаме пари в нея. Който идва и сяда в тази зона, ще има много пари. Който обаче седне в съседната, една дъска ПРАС по челото, така че да се връща в зоната на пари.

Отворко обичал да се закача.

– Бонбончо, защо не направиш всички останали зони да те праскат по главата, та всички да седят само в тая зона. Поне пари да изкарват! За какво са другите зони?

Бонбончо, който не бил съвсем сигурен, отговорил:

– Е, как за какво? За здраве, за щастие, за късмет…

Отворко не спирал:

– Зарежи ги тези работи. Всичките зони ще ги превърнем в катапулт. Направо да си те изстрелват към зоната за парите!

Жожко се намесил:

– Хайде сега една по една да минем през зоните и да измисляме забавни неща в тях. Например може в зоната за здравето да сложим СПА процедури. Обли камъни, тенджера вряла вода, специални масла.

Отворко се разсмял.

– СПА означава Sanus Per Aquam – Здраве чрез вода. С тенджера вряла вода ли ще правиш СПА.

Душко обаче бил ентусиазиран.

– Да, да, много ще е подходящо. Трябва да направим някакви добри неща за мама и тате. СПА, масажи, много ми харесва…

И веднага се оказало, че в центъра на хола имало котлон, вряща вода, камъни, специални щипки за ваденето им, масажно легло, разни благоухания и СПА необходимости.

Душко изведнъж се притеснил.

– Знаете ли, трябва да сложим параван! Те не могат да се разхождат така голи насред хола. Ами ако влязат гости.

И кой да направи паравана? Кой да го направи? Естествено, с паравана се заел главният тигров дизайнер Отворко-Мърморко. Той решил да сглоби паравана във формата на кораб със скелети. Но тъй като корабът не можел добре да закрие това, дето не трябвало да се вижда, проектът се усложнил. Корабът със скелети трябвало да плува по небето, а то трябвало да е синьо. За тази цел Отворко взел чаршаф, който с флумастер оцветил в синьо. След това на него зашил кораб. Зашил и няколко скелета. Заковал два пирона в тавана и осигурил дискретност на масажното отделение.

Всяко от децата много се е стараело. Всяко имало собствени представи за това кое е красиво и кое – не. Душко толкова искал да зарадва майка си и баща си, че на всяка врата поставил надписи и нарисувал знаци: „Добре дошли, мамо и татко. Заповядайте. Лека нощ. Приятна вечер. Лека работа. Сладки сънища…“. То било такива пожелания и повествования, че Отворко веднага го бъзнал лекичко:

– Душко, защо най-добре не вземеш по едно стихотворение за всяка врата да измислиш.

Душко само това и чакал и се запретнал да пише едни стихотворения от врата на врата…

 

Така щастлив съм аз сега,

че мина ти сега

през таз врата.

О, мамо моя най-добра,

най-любима на света…

целувам твоите крака.

Оо, моя мамо, мила моя мамо най-добра…

 

И така на всяка врата имало различни стихове. Естествено, имало стихове и за татко му. Имало стихове майко-татковци и татко-майковци и други ми ти работи. Децата се смаяли от това колко много оди можел да произведе Душко, стига да се вдъхновял.

Всички действали активно до момента, до който майката и бащата на Душко не отворили вратата и не се блъснали в дунапренения Душко, който ги прегърнал.

Те надали писъци до небето. Направили две крачки и естествено, били нахлули в зона на „не-богатство“ и веднага по една дъска ги ударила в челото. Оттам напълно смаяни се опитали да проникнат навътре в дома си. И какво да видят? Забит в центъра на хола, един пилон с един бележник. А зад него небе с кораб и пирати. През едни дупки в червено-оранжевата боя на прозорците влизали тънки струйки светлина и правели на платното странни движещи се фигури.

Майката се опитвала да стигне някак до децата, които явно разбрали, че нещо не било наред. Били се скрили под кревата на Душко. Дъските силно я възпрепятствали по пътя, тъй като това явно не бил „пътят на богатството“. На всяка стъпка се чувало: „Оу! Аау! Ееу!“. А зад кораба с черепите майката на Душко какво да види – масажна маса, подготвени камъни… Погледнала към вратата и там едни оди, едни стихове за майката и нейните крака. Както била посиняла, така ѝ се смилило сърцето и казала:

– Мъжо, ела да видиш какво е направил Душко!

Той също минал по пътя на „не-богатството“. Достигнал до нея и зърнал масажната маса. Видял стиховете за майчините крака, а не за татковите и не останал толкова благодарен. Погледнал към балкона и какво да види – едни конструкции, едни структури от цветя… Бил впечатлен. Целият квартал гледал отдолу и не можел да повярва какви са тези красоти, какви са тези хармонични съоръжения по балкона. А ако знаели, че и вградена микровълнова участвала и украсявала цялото нещо… Конструкциите били много интересни, но понеже майката и бащата на Душко не видели къде са се скрили децата, се върнали по пътя на „не-богатството“. Минали покрай другите врати и тук-там по някоя и друга бомба им се случвала. Единият от тях по спешност отишъл до тоалетна. И след това дълго време викал отвътре, понеже не бил уцелил бялото листче, а индиговото. И така родителите пробвали всичките неща – като солницата-пърдялка…. Най-накрая се сетили, че е възможно децата да се крият не къде да е, а в леглото на Душко. Тръгнали към него, а то било зашито. Възглавниците зашити, пижамата зашита. Те се смаяли какво се случва. Изтичали по пътя на „не-богатството“ обратно към своята спалня и забелязали, че и тя била зашита. Не можели да разберат какво става. През това време, като пипнели ключ за лампа, той им щипел пръстите и викал: „Пести електричеството! Пести електричеството!“. Най-накрая били толкова посинени и уморени, че седнали за малко. Майката легнала на масажната маса, бащата пък ѝ сложил топлите камъни по гърба, за да се отпусне, легнал си до нея, поставил си един камък на главата и без да се усетят, заспали от умора.

Дечицата били щастливи. Били изпълнили мисията си. Успели така да успокоят родителите на Душко, че чак да заспят на масажната маса. Много доволно те се спогледали и си казали:

–Ей, видяхте ли как успяхме да им помогнем да релаксират. Чак заспаха. Сега щастливи сънища сънуват. С процедури от камъни на масажна маса. Ехе, утре трябва да довършим дизайна на този апартамент! Още малко да го пипнем тук-там.

И четиримата си намигнали. Всеки си тръгнал за вкъщи, а Душко ги завил с едно одеялце, пъхнал се в зашитата пижама, в зашитата завивка, зашитите възглавници… така сладичко и удовлетворено и той заспал.