Свободният полет на Жожи, първата помощ и възможните решения – нови боксерки, бавно дишане и редовен душ

Вътрешното напрежение. Спокойни майки. Спокойни деца

 Четиримата ни приятели си седели една зимна вечер вкъщи и се чудели какво да правят. Общо взето, били много нервни. Всеки посвоему. Бонбончо през цялото време седял и си чоплел главата. Почесвал се, едно такова много нервно-нервно, а от време на време започвал и по гърба. След това преминавал и по краката и само пуфтял… и се чешел.

Когато бил нервен, Жожката обикновено го избивало на подскачане, тичане или лицеви опори. А сега, понеже бил много нервен, затова ги правел и трите. Опитал се да тича, правейки същевременно лицеви опори, което не се оказало твърде удачно, но все пак бил длъжен да опита.

Отворко бил нервен и псувал като каруцар, направо слюнка излизала от устата му.

Душко, милият, като бил нервен, а при него не било съвсем ясно дали е нервен, просто седял, отпуснат като найлоново пликче, напълнено с вода и вързано на фльонга, и гледал с ококорени очи.

Работата не ставала по-добре. Четиримата приятели установили, че като са нервни и са заедно, ставали още по-нервни. То и да не си изнервен, ако седиш около Отворко, когато е нервен и ушите ти чуват това, което той изговаря, е много вероятно супер много да се изнервиш. Но ако през същото време през краката ти притичва Жожката, правейки коремни и лицеви, тогава нещата, нали разбирате… А Бонбончо, само някой, като го погледнел как се чеше, и него почвало да го сърби всичко.

И така – четиримата не знаели какво да правят. Пръв започнал Душко:

– Момчета, нещо трябва да се промени!

Какво точно казал Отворко, ще пропуснем. Отиваме при Бонбончо.

– Трябва да се промени, трябва да се промени… То ми иде да си … Трябва да се промени! Какво да направя? Да взема да се хвърля в снега и да се отъркалям като котка? Не като котка! Като куче, надушило развалена риба в парка. Не, не като куче, надушило развалена риба в парка. Да се отъркам като разгонена котка в разгонен котарак. О, не, не чак толкова много!

Жожката незнайно как се бил качил на масата и се опитвал да прави лицеви опори, оттам се опитвал да скочи долу, правейки отново лицеви, което не се оказало много успешно – и паднал всъщност, понеже не си бил издал ръцете навреме, затова и леко си посинил носа.

Децата се стреснали. Стегнали се, всеки спрял да върши своето и отишли да спасяват Жожи. Душко чистел пода от червените петна, Отворко от противоположната на течащата ноздра страна му държал вдигната ръката, Бонбончо силно стягал ръката му с едно въже, а Жожката си пъхнал под езика една салфетка и я натискал, за да спре кръвта по-бързо. Пръв изфъфлил:

– Братлета, ще се самоубием така! Трябва да се промени нещо.

Тогава Душко запитал:

– Как да си успокояваме нервите?

Бонбончо казал:

– Майка ми пие хапчета – розови, червени, зелени. Докторът ѝ дава всеки ден различни, които уж никой не можел да си купи, пък те и едни скъпи… И да ви кажа, ефектът е нулев. Все така си крещи и трепери, като се ядоса, тъй че с хапчета, казвам ви отсега, няма да стане. А и надали някой ще ни даде на нас от тези рецепти. И да ни даде, нали ви казвам, не става работата.

Душко добавил:

– Да ви кажа честно, и като се правите, че няма проблем, пак няма да стане. Аз гледам вкъщи майка ми – тя постоянно се прави, че не е нервна, че всичко е наред, че всичко е спокойно, ама да ви кажа – хич не е такава работата. Просто се чудя коя сутрин ще стане и ще вземе да изпотроши всичко вкъщи. Толкова много нерви е задържала в себе си, че започва да става опасна. Така че и ако отричаме, че сме нервни, не е решение.

Жожето рекъл:

– Аз пък да ви кажа, като съдя по моята майка, ако постоянно правим различни неща – сега сме на кино, от киното отиваме на среща с приятелка, от срещата с приятелка отиваме на ресторант и от ресторанта – на маникюр, от маникюра – на педикюр, от педикюра взимаме детето от училище, завеждаме го на спорт, оттам, докато спортува, ние си говорим по телефона с шест приятелки. След това взимаме детето и докато го возим в колата, продължаваме да си говорим с други шест приятелки. След това оставяме детето вкъщи, след това се правим, че всъщност работим в кухнята и домакинстваме, докато размразяваме замразената пица от магазина. След това гледаме филм, след това гледаме още един филм. След това си взимаме душ. След това се сещаме изведнъж, че сме много отчаяни от живота, и лягаме и започваме да плачем. Да ви кажа, че със смяна на разни действия, тоест постоянно да играем ту на една игра, ту на друга игра и да се правим ала-бала, че не сме нервни, няма да стане.

Най-накрая бил Отворко.

– Ще ви кажа по баща ми. И да ходиш на футболен мач, и да псуваш като хамалин, и да крещиш, и да викаш, и да си дереш гърлото, и да си за едните футболисти, и за другите футболисти, и преди това в агитката, и след това в агитката – не помага. Прибираш се, десет минути си уморен, гласът ти се оправя и пак си същият нервен. Въобще не работи.

Спогледали се приятелите и рекли:

– Добре де, ние знаем толкова много начини, които не работят, ама кой начин работи?

Жожко фъфлел:

– Ако знаех кой работи, да съм го казал на майка ми.

Душко поклатил глава.

– Аз ако знаех кой работи, да съм го написал в училищния вестник – всички деца да могат да го кажат на майките си.

Отворко тръгнал да се обажда и другите рекли:

– Замълчи, замълчи, че сигурно щеше да го пуснеш в националната телевизия в новините от осем часа, доколкото те познаваме.

Отворко грейнал.

– Бе, близко бяхте, ама не само по националната.

И седнали да мислят. По едно време Бонбончо попитал:

– А що сме нервни?

Другите деца се спогледали и не знаели защо са нервни. Решили да направят атака на Жожката. Той така и така лежал с една вдигната ръка, с една салфетка под езика, и нямало къде да шава. Трите деца започнали да му задават въпроса:

– Що си нервен? Що си нервен? Що си нервен? Що си нервен?

А той занареждал отговор след отговор:

– От глад. От студ. Ръката ми нагоре. Тече ми кръв от носа. Не знам какво да правя. Скучно ми е. Имам много енергия. Ами не знам, не знам защо съм нервен. Нервен съм, защото съм си нервен. Нервен, нервен… защото майка ми е нервна. Не, не, нервен съм, нервен съм, нервен съм, защото… Всъщност нервен ли съм – взел да се чуди Жожката, – или се чудя какво да правя? Или нещо не ми е интересно, защото седим и правим глупости, а не правим неща, дето са ни приятни.

Другите деца се спогледали и рекли:

– Че то на тебе ти е приятно само да тичаме. Кой ще ти се върже на акъла в тоя студ да хукнем навън?

А Жожката ги погледал замислен.

– Не, не е това, не е това. Питайте ме!

И те пак започнали:

– Що си нервен? Що си нервен? Що си нервен? Що си нервен?

– По-бавно де!

– Що си нервен? Що си нервен? Що си нервен?

– Защото това, което правим, не ми е интересно, не ми събужда въображението, не съм захласнат по него. Искам да правим нещо, което така да ми е интересно, че да забравя всичко друго и даже и да ми се пишка, да забравя да пишкам.

Другите деца го погледнали и казали:

– Ей, Жожка, чак пък толкова, ако обичаш, нали, щото все пак ние тук сме четирима и ако вземеш да се напикаеш, после ходи обяснявай на майка ти какво сме те правили, нали.

Жожо казал:

– Добре де, хайде, като сте толкова отворени, я дайте да почнем с Отворко.

И го започнали Отворко.

– Що си нервен? Що си нервен? Що си нервен? Що си нервен?

А той, както си седял, какво можел да им отговори.

– Тъпаци! Нервен съм, защото сте тъпаци!

И оттам насетне почнал да е нервен за всичко.

– Нервен съм, защото е зима. Нервен съм, защото съм си нервен. Нервен съм, защото е модерно да съм нервен. Нервен съм, защото лампата не е включена. Нервен съм, защото не знам какво искам. Нервен съм, защото ми е много тъпо. Нервен съм, защото ме мързи. О, много ме мързи. Нервен съм, защото толкова ме мързи, че живея в тъпотия. Нервен съм много, защото всъщност адски ме мързи даже да си направя забавно.

Другите казали:

– И к’во, затова ли си нервен? Пък като си толкова мързелив, що не вземеш и да млъкнеш малко? От тая уста колко змии и гущери излязоха днеска, змиярник да сме направили тука, вивариум.

Отворко се замислил.

– Е, да знаете, само от това викане сме нервни. Защото седим и мързелуваме, и не действаме, и нищо не правим, не си хабим електричеството, а искаме само да спим и да гледаме ей така, някоя тъпа електронна игра и телевизора. И въобще нищо не измисляме и не вършим от мързел.

Бонбончо се опитал да го успокои.

– Че какво му е лошото на мързела? Ей, гледай, седим, нервни сме си, пък какво? Живи сме си, здрави сме си, нищо ни няма.

И тогава и трите деца се обърнали към него и почнали:

– Що си нервен? Що си нервен? Що си нервен? Що се чешеш? Що си нервен? Що се чешеш? Що си нервен?

Бонбончо отговарял:

– Ми нервен съм, защото искам да опитвам нови неща, да правя експерименти, да участвам в приключения. Искам да пътувам по разни чудновати страни с подземни пещери, да летя с дирижабъл. Искам да изследвам мравки, захаросани с мед. Искам да правя разни извънредно интересни неща вътре и над, и около, и под земната кора, и на съседните планети и галактики, и между галактиките дори.

И в този момент Жожката леко го чукнал по челото и казал:

– Ало, както си се разлетял, да не легнеш до мен с две вдигнати ръце.

Бонбончо го погледнал.

– Що?

– Много се разпали – зачервиха ти се бузите и ушите, и носът, и очите ти станаха едни червени. Стана точно като извънземен от съседна галактика.

Бонбончо продължил:

– Абе, вие не слушате ли? Всъщност аз искам да размишлявам, да изучавам, да разглеждам, да има приключения, ама такива, в които научавам разни неща.

Жожката го изгледал скептично.

– Да не станеш само като майка ми, дето по цял ден с приключенията – от единия нокът до другия нокът колко лак е минал, с колко километра в час се е движела четката на лака, за да се боядиса палецът ѝ…

Бонбончо настоявал:

– Не бе, не това, аз искам да видя света.

И другите го оставили и погледнали Душко. А той, като се свил, като се ококорил, а те, като го почнали:

– Що си нервен? Що си нервен? Що си нервен? Що си нервен?

Той плахо започнал:

– Ами не знам дали съм нервен.

А те:

– Що си нервен, бе? Що не знаеш дали си нервен? Ти може ли да си такъв човек, даже и да не знаеш дали си нервен. Па нервен ли си, не си ли нервен? Какво си се свил? Я си погледни очите – като грамофонни плочи си ги ококорил. Нервен ли си, не си ли нервен?

Душко уточнил:

– Ами не знам, ама така не съм щастлив, един такъв съм оклюмал.

А другите:

– Нервен ли си, бе? Защо си нервен? Защо си се оклюмал? Какво ти е станало? Защо си се ококорил така, а? Като лемур си станал в главата.

Душенцето проронил:

– Ами защото така нищо не правим, тъпеем, скучно ми е. Само глупости си говорим. Времето си минава, аз си остарявам като един тъпанар.

Жожко попитал:

– Е, какво лошо има в това да остаряваш като тъпанар? То не е чак толкова страшно. На мен ми е забавно.

Душко нацупил устни.

– Ама на мен не ми е забавно. На мен ми е по-приятно да се занимаваме с някаква научна дейност, да се грижим за природата, животните, за листенцата на цветенцата.

Отворко предложил:

– Тоя не е нервен. Я да го оставим и ние да си се върнем на нашите теми.

Душко възкликнал:

– Е, нервен съм, нервен съм.

И те казали:

– Та кой пък се разнерви бе, Душко?

Душко почнал наред:

– Нервен съм на мръсните строителни компании, които разрушават Рила и Витоша и други планини. Нервен съм на хората, които унищожават природата, замърсяват с петрол реките и моретата.

Бонбончо попитал:

– Ти да не вземеш да станеш нервен и за озоновите дупки, че тогава вече никаква терапия няма да може да помогне при теб. Много на едро се нервиш бе, Душко! Дай някакви по-малки проблеми!

Душко вдигнал рамене.

– Ми мен това ме вълнува, това си казвам.

Млъкнали четиримата, било им поолекнало, но не можело да се каже, че проблемът бил решен. Седели и мислили. Всеки искал да измисли лекарство за нервите, за да може да го занесе вкъщи на майка си, тя да миряса и той да се успокои, да спи спокойно.

Ден първи: Мислили, мислили, мислили, от напъване пръцнали по веднъж и си тръгнали по къщите.

Ден втори: Събрали се, мълчали, мислили, мислили, мислили, от напъване дважди пръцнали, прибрали се по къщите, мълчали.

На третия ден Душко казал:

– А не е ли по-лесно всеки да направи това нещо, заради което беше нервен, и да видим какъв е резултатът.

Отворко се спукал от смях.

– При мен ще е лесно, ама тоя Душко с неговите глобални проблеми, как ще си намери совалка да литне до озоновата дупка и да спре да ѝ е нервен, не го знам.

Душката ги подканил:

– Нищо, бе, дайте да опитаме, всеки да пробва.

Бонбончо се чудел.

– Добре, не можем ли да измислим нещо, дето, като го правим, да ни е толкова интересно, че чак, ако ни се пишка, да забравим за пишкането?

Душко призовал към разум.

– Хайде стига с тези измислици! Нали ще го направим и после майките на всичките ще ни откъснат ушите, че сме си причинили някоя болест на бъбреците. Забрави я тази работа сега! Да не сме нервни, та да ни набият по някоя инжекция, система или там нещо друго. Дай да правим някакви по-смислени неща!

Седнали, мислили, мислили и решили да измислят нещо. И докато мислели какво да измислят, най-накрая се уморили и станали още по-нервни.

Душко търсел решение.

– Предлагам ви да започнем да правим неща. Всеки да прави това, което спонтанно му идва в главата. Да кажем, повтаряме си до десет: „Аз правя най-правилното нещо. Аз правя най-правилното нещо. Аз правя най-правилното нещо за мен. Аз правя най-правилното нещо за мен…“. И първото нещо, което ми дойде в главата, го правя.

Отворко се изчервил.

– Срам ме е.

И другите рекли:

– Какво ти дойде?

– Не мога да ви кажа, защото ме е срам.

И те казали:

– Да де, ама това, щом е първо, трябва да го направиш.

Отворко казал:

– Дойде ми наум да спра да ходя вече със слипове, който ме стягат. И да си купя едни хубави боксерки следващите дни. И като спре да ме стяга, така ще ми олекне…

Другите казали:

– Ами има смисъл в това нещо. То, ако те стяга, естествено, че ще си нервен, ако не си с удобни дрехи.

После започнал да повтаря Бонбончо. Повтарял, повтарял, повтарял „аз правя най-важното нещо“ и хоп! – и той се зачервил.

И другите рекли:

– Какво ти стана, бе? За какво се сети?

– Ами това, дето ми дойде наум, е да се изкъпя. Че както не съм се къпал от три седмици, току-виж спряло да ме сърби всичко, като се изкъпя. Може да съм кирясал.

И другите казали:

– Много е възможно да си кирясал, ако не си се къпал три седмици. И е естествено да си нервен. То сигурно ти се е сплъстила и коса, и кожа…

Той точно тръгнал да се къпе и всички започнали да гледат към Душко. Душко повтарял: „аз правя, аз правя“…

И другите рекли:

– Какво бе, Душко?

И той отвърнал:

– Ами аз искам да направя по едно от всичките неща, дето вие правите, за да не съм толкова послушен. Искам да потичам и да поскачам, и да кажа една дума, например „глупак“. И след това искам да направя някоя пакост, малка само, такава, експеримент, защото искам да съм като всички деца. И няма да съм така нервен.

И най-накрая всички погледнали към Жожката.

– Аз правя най-правилното нещо сега. Аз правя най-правилното нещо сега… – и в един момент погледнал към другите замислен.

И другите рекли:

– Какво правиш?

Жожи казал:

– Ами то вашите бяха така интересни, а моето, дето дойде, е много странно. Дойде, че трябва да дишам.

Другите попитали:

– Е, че ти досега не дишаше ли?

И той:

– Ами явно дишах много ей така… И така, като се раздишам, и то се разбързвам, и се разтичвам, и се разподскачвам, и се развъртам, и се побърквам направо, и ставам нервен. А сега ми дойде, че трябва да дишам като голяма мечка. И така, като дишам бавно, бавно, и ще се поуспокоя.

Всички деца били толкова впечатлени как измислили техники за справяне с нервите, че се зачудили обаче, ако отидели при майките си и им предложели тези неща, какво щяло да се случи. Бонбончо бил категоричен.

– Няма начин да ѝ кажа да ходи да се изкъпе. А и в нейния случай – тя се къпе по два пъти на ден – надали ще помогне. Мога да ѝ споделя вашите идеи.

Другите също се замислили какво да сторят и решили да си направят експеримент – анкета, с която да пробват майките и да видят те какво ще измислят за спиране на нервите. Разбрали се всеки да помисли какви въпроси ще им задава и на другия ден да се съберат отново и да видят какво са измислили. Било дошло време вътрешното напрежение, известно като „нерви“, да си ходи от техния живот завинаги.