Пластмасовият леген, металното корито, подводницата и морската битка

Многовариантност

Нашите приятели решили, че ще направят нещо нетрадиционно. И какво да е то? Решили да се гмурнат на морското дъно. Естествено, такива интересни идеи не се осъществявали лесно, затова се наложила известна подготовка.

Първо Душко се обадил на дядо си, който имал приятел морски капитан, и го помолил да вземе от него моряшка фланелка с шапка, тиранти, скъсан панталон с мазни петна и пробити обувки, за да може да ги облече. Дядо му много искал да помогне на Душко, но така или иначе тези дрехи нямало да му станат, затова предложил баба му да му ушие морско костюмче. Душко се съпротивлявал, като твърдял, че това костюмче няма да е автентично, а дядото му обяснил, че веднага като се качи на кораб и поработи там, ще стане автентично. Душко обаче продължавал да настоява:

– Ама на мен ми трябват от подводница.

Дядо му спокойно обяснил:

– Е, именно де! Като се качиш на подводница, ще стане от подводница. Моят приятел не е пътувал на подводница.

Най-накрая Душко се съгласил и баба му започнала да шие морски тоалетчета. Но тогава другите деца се обадили и казали, че те нямат баби шивачки и нямало да се разсърдят на Душко, ако неговата баба ушие и за тях.

Докато течало шиенето, всички участвали в подготовката. Жожката осигурил един гигантски леген и му сложил надпис „Подводница“. Тъй като обаче легенът не побирал четирима, се наложило да върне легена-подводница и да донесе пластмасово корито, което кръстили „Подводница две“.

В коритото успявали да се поберат трима и за четвъртия нямало място, ето защо станало неотложно да намерят голямо метално корито. И така се стигнало до „Подводница три“, в която вече щяло да става пътуването.

Естествено, Жожката много се забавлявал да тича напред-назад, като носи подводниците, и изключително се радвал, че може да пътува с различни подводници – едно, две, чак три.

През това време Отворко също работел по въпроса. Той написал специални правила за плуването с подводница:

Правило първо: Говори се на моряшки език – с много простотии и псувни.

Второ: Яде се по моряшки – по пиратски (плюе се на пода – костилки, кости и други отпадъци, утайката на виното се лисва на пода и ако някой е нервен, чупи чиниите по гръцки).

И в този дух се бил развихрил на две-три странички да описва всъщност как ще стават работите на подводницата.

Бонбончо-Фотончо бил зает да оборудва подводницата с торпеда и друго снаряжение. Вързал отстрани леген, две бутилки от минерална вода от по три литра, запълнил ги с топчета и започнал да измисля системи, с които да ги изстрелва по начин, по който да се катапултират поне до прозореца на стаята.

С две думи, подготовката вървяла с бясна бързина.

Тъй като родителите не разбирали точно какво става, а гледали, че децата се мотаели щастливи около едно корито, бъбрели си нещо и се смеели, без да правят бели, никой не ги закачал.

Така времето напредвало. И една сутрин момчетата се появили, облечени в моряшки тениски, фуражки, панталончета с къси крачолчета, с джобчета, с имитация на кръпки отпред на колената, с тирантички, весели чорапи и хубави големи обуща с дебели връзки. Огледали се пременени и Отворко казал:

– Пирати, егати, напред!

Другите повторили:

– Пирати, напред!

Отворко рекъл:

– Ей, простаци, повтаряйте правилно! Казах „егати“.

Душко го попитал:

– А не може ли да повтаряме всеки според това как го чувства?

Отворко взел да ръкомаха разпалено.

– Абе, Душко, ти както го чувстваш, само на рими ще го избиваш. Тука моряшки живот тече, истинските неща в живота… Няма такива „както го чувствам“! Както го чувствам – в операта! Тука – по мъжки! – И се изплюл.

Жожката го погледнал въпросително.

– Ей, ако вземем така да плюем, да не ни набият?

Отворко вдигнал очи въодушевено.

– Да бият! Ние сме воини. Бонбончо за какво ги е правил тези торпеда? Ще се отбраняваме.

Бонбончо се изплюл и рекъл:

– Плюйте всички, да пробваме торпедата! Поне боят ще си заслужава.

И така, децата щастливо се насочили с моряшка крачка към коритото. Душко междувременно дискретно почистил. Обаче в този миг се чул вик:

– Спрете, разбойници! Стойте мирно! Подреди се!

Тук вече Душко смръщил вежди.

– Отворко, никой не те е назначил за капитан на подводницата. Тази подводница си няма капитан.

Бонбончо се чудел.

– Е, к’ва пък е тая подводница без капитан? Нали ще се потопим! Накъде ще плаваме?

Душко бил категоричен.

– Ами така: един час аз съм капитан, един час ти си капитан, после един час Жожката е капитан и един час Отворко капитан; и точка. Няма такива: един командва, друг не командва.

Отворко възроптал:

– Е, как да няма? Нали по един час ще се командва? Хайде, моят час започва да тече. Мирно! Лицеви опори! Хайде, бързо по очи! – И започнал да тропа с пети.

Другите деца го гледали, но той бил доста сериозен. Паднали и почнали да правят лицеви опори. А Отворко марширувал и нареждал:

– Стегни се, войнико! Стегни се, моряко! Айде, коремни преси прави!

Душко, целият зачервен, протестирал:

– Няма ли да си плаваме, да си седнем в подводницата? Какво си ни опънал тука отвън да седим и да се бъхтим?

Отворко се бил вживял.

– Само плъховете на кораба не тренират, но когато се потопим, те ще избягат първи. Значи, трябват ни плъхове! – И изведнъж излязъл от стаята и отишъл в кухнята.

Другите деца го последвали. Той започнал да отваря с резки движения шкафовете на кухнята и те го попитали:

– Какво правиш бе, Отворко?

– Търся плъховете.

– Е, къде ги видя тези плъхове?

– Ако няма, ще трябва да завъдим. Кораб без плъхове няма.

Децата рекли:

– Само един плъх остава да пуснем тук и вече със сигурност ще сме готови за потапяне, дори торпедата на Бонбончо няма да помогнат.

Отворко не се отказвал.

– Добре тогава, играчка поне. Имате ли плъх, който седи и свирка? От тези гумените: пиу-пиу.

Децата отговорили:

– Ами не.

Отворко дал команда:

– Моряци, марш към детската площадка! Обикаляте леко и тактично количките, преглеждате бебешките дрънкалки! При вид на дрънкалка плъх я взимате с ловко движение и се отправяте към подводницата!

Бонбончо предложил:

– А не може ли да си ги купуваме все пак, защото е неудобно да откраднем на малките бебенца чесалките за зъби?

Душко рекъл:

– Аз предлагам да отидем и да питаме майките с бебетата.

Отворко бил скептичен.

– Ми добре, давай, ние ще гледаме отстрани. Да не се чудиш, че ще се обадят на майка ти по телефона веднага да кажат какви ги вършиш.

Душко бил спокоен.

– Защо? Аз ще предложа да си платя.

И така, отишли зад блока. А долу – майки, бебета, дрънкалки, чесалки… Кои в количките, кои под количките, кои около количките – навсякъде хвърчали предмети, които сякаш с катапулти бебетата си ги разменяли.

Душко любезно отишъл при една майка и се представил:

– Госпожо, казвам се Душко. Имам подводница и затова ми е необходим плъх. Имате ли случайно сред играчките на детето си един плъх? Готов съм да ви платя.

Жената погледнала Душко и понеже имал вид на интелигентно дете, решила, че нещо не чува, и го помолила да повтори, но след като Душко повторил същото, тя леко се зачервила и му размахала пръст.

– Момченце, ще проуча коя е майка ти и ще ѝ разкажа как се подиграваш с нас.

Душко също се изчервил.

– Госпожо, аз ви предложих да ви го платя, а вие ще занимавате майка ми! Какво искате – да дойдат гамените, които седят скрити там, зад блока, и да ви опустошат детските колички, да ви вземат играчките ли?

Жената вече съвсем сериозно се обезпокоила и предизвикала паника на площадката. Такава суматоха настанала, че Душко бързо побягнал, а майките кудкудякали още часове наред: какви деца са се навъдили, как на бебетата щели да вземат играчките – за малко до вестниците щяла да стигне тази история.

Явно нямало да стане с плъхове. Пък и междувременно една тяхна приятелка минала, която имала бебе братче, и споделила, че на бебетата купуват обикновено меченца и зайченца, а плъхове не им взимали. То затова може би майката така се разлютила.

Тогава решили да направят план Б: да влязат в някое тъмно мазе, да хванат в капан полужив плъх, да го упоят малко или да го успокоят с валериан, да го качат горе в подводницата и да потеглят.

И така, решили да влязат в мазето, ама то било тъмно. Пък и имало опасност долу да има потайни хора, загубили добродетелите и съвестта си. А можело и въобще в това мазе да не било подходящо да влизат дечица, за да търсят плъхове, а и плъховете можело да са големи и агресивни. И някак всички решили, че подводниците понякога били толкова добре почистени от Инспекцията по хигиена, че нямали плъхове.

Прибрали се децата, тръгнали да се качват на подводницата и да потеглят за плаване. Седнал първият, седнал вторият, седнал третият, седнал четвъртият и изведнъж се чул вик:

– А перископът къде е? Как ще се потопим?

Спешно притрябвал перископ. А той прави ли се лесно? Никак не е лесно, след като си се качил на подводницата, да намериш перископ, защото то едва се влиза, а как се излиза – още по-сложно. Разклатила се подводницата – ту наляво, ту надясно, аха! да се обърне. Сигурно щяла да бъде първата подводница в човешката история, дето се е обърнала.

Най-накрая излязъл Жожката и като най-голям бързак, започнал да се щура напред-назад.

– Ей, да си бяхме на село – един кюнец изваждаме и перископът е готов! А тука кое да е кюнец?

Взели да се чудят. Бонбончо предложил:

– Ако отрежем на кофата дъното, а после и дъната на всички кошчета за боклук, които имате в стаите, и ги насложим едно върху друго, ще стане идеална кула за перископ.

Душко не бил съгласен.

– Само това остава – да изсипем боклука! Дайте нещо по-умно.

Тогава Бонбончо се сетил, че ако вземели един кадастрон, навиели го на руло и му пробиели горе дупки, щял да стане чуден перископ. За секунди били готови. Четиримата приятели се набутали отново в подводницата като сардини в консерва, сложили перископа и потеглили.

Плували те, плували, без цел и посока. Единият казвал на север, другият – на юг, третият – на запад, четвъртият – на изток. Единият викал: „Потъваме!“, другият викал: „Изплуваме!“. Единият викал: „Кит!“, другият викал: „Акула!“, третият викал: „Лъв!“. На „лъв“ вече всички не издържали и казали:

– Хайде стига глупости де! Лъв! Какъв е тоя лъв?

И понеже Жожката бил казал „лъв“, се наложило да измисли обяснение.

– Ами труп на лъв, скочил от една скала. Разтревожил се нещо, изнервил се и се хвърлил, и сега потъва. И затова – лъв, нали.

Другите деца го погледнали и казали:

– Добре, лъв, ама само един – да не прекаляваш.

И така продължили. Всеки разказвал за своите собствените неща, пътувал си своето лично пътешествие. Важното е, че било много весело и подводницата се клатела наляво и надясно, а перископът ту се вдигал, ту се спускал, ту всъщност се смачквал, ту се разгъвал, разтварял, разглобявал. Но подводницата се движела. Такова вълнение и радост били настанали, че когато Бонбончо извикал: „Вулкан на морското дъно! Залягайте!“, всички изведнъж се стреснали и спрели да се движат и да говорят.

Погледнали го и му казали:

– Абе, ти що разваляш играта, бе? Какъв е тоя вулкан тука, да ни изпече, да ни умори? Я бързо сменяйте курса!

И потеглили в друга посока, надалече от вулкана. И както си плували, всеки много си се радвал на маршрута. Един плувал покрай коралови рифове – атоли, друг цепел ледниците на Северния ледовит океан, трети се носел по Гълфстрийм. Четвъртият обаче извикал:

– Внимание, подморско земетресение! Ударните вълни преминават. Потапяне! Потапяне!

Пак, естествено, бил Бонбончо. Другите трима го погледнали и викнали:

– Ааа, що не си играеш с бомбите тука, да си ги стреляш, ами само вкарваш смут в подводницата?

Това и чакал Бонбончо. Бил направил система с ластици на принципа на прашката, които засилвали нещо като бутало, което натискало топчетата в бутилката и ако някое топче било застанало на правилното място, се изстрелвало на разстояние от един метър. Отворко мърморел:

– Абе, ти да плюеш, ще уцелиш по-надалеч, бе! Да ги убиваме враговете с плюнка. Я вземи направи оръжията по-далекобойни!

Бонбончо, в качеството си на изобретател, не можел да понесе такава обида и веднага решил, че наистина трябва да измисли нещо по-сериозно. Затова направил специални улеи вътре в бутилките, в които се слагало топчето, след това отзад с една метална пружина го удрял и, общо взето, то отлитало почти до прозореца. Почти до прозореца, защото, като се видяло, че целят прозореца, Душко веднага предложил подводницата да се върне малко по-назад, така че да е гарантирано, че няма да се чуе познатият звук прас! и тряс! Обаче се усъмнил в способностите на Бонбончо, та най-накрая предложил да сменят посоката на подводницата, така че да стреля в друга посока.

Бонбончо бил доволен, че може да се бомбардира, и решил да види дали, ако е на морското дъно, може да стреля към кораби, които преминават отгоре по повърхността на морето. Вдигнал оръдието нагоре и се чул познатият звук – полилеят бил дал жертва. То малка жертва, една съвсем малка жертва – толкова малка, че се разминали и четиримата с издърпване на ушите до зачервяване.

Те обаче пропуснали да разкажат, че подводницата ги изстрелвала тези торпеда, и затова тя останала необезпокоявана в пристанището цялата нощ.

На другата сутрин рано-рано с бодра крачка четиримата юнаци се появили с морски тоалетчета, готови за приключения. Предложение дал Жожи:

– Предлагам ви да направим обиколка на земното кълбо за скорост. Да видим каква е най-високата скорост, с която може да се обиколи земното кълбо. На мръсна газ ще обикаляме.

Децата не разбирали.

– Добре, ама как ще го направим?

Бонбончо веднага имал идея.

– Е, как как? Свалям глобуса от шкафа, слагам го по средата и с коритото започваме да обикаляме. Като го обиколим, значи, сме направили околосветско.

Децата не си го представяли.

– А как ще обикаляме с коритото?

Жожето обяснил:

– Е, как? Сядаме вътре, хващаме с двете ръце легена, на хоп! се отблъскваме от земята, вдигаме го и подскачаме. И така на але-хоп!, але-хоп! за няколко часа ще сме успели да го обиколим.

Децата се ентусиазирали много. Седнали и започнали: але-хоп!, але-троп! Ама съседите отдолу и те се ентусиазирали и започнали по тръбите: але-хоп! – прас! по тръбите, але-троп! – прас-прас! по тръбите. Настанала песента на тръбите – думкали всякакви хора от първия до последния етаж по тръбите на радиатора, за да се спре плаването.

Но смелото сърце не се отказвало – плувало ли, плувало около света с подводницата.

Четири деца точно щели да обиколят земното кълбо, когато се прибрала майката на Душко и плаването, някъде горе-долу при Япония, се наложило да приключи по спешност.

И така до следващия ден. Мореплавателите още по-ентусиазирани дошли с първите лъчи на слънцето, изпълнени с нови светли идеи как се плува с подводница.

Този път решили да си направят войничка. Решили да организират битка. Но тъй като нямало желаещи да воюват, се наложило „Подводница едно“ по спешност да бъде доведена от Жожката.

Обаче никой не искал да седне в „Подводница едно“, защото тя все пак била пластмасов леген, а те били в голямото корито, и ясно станало, че битката щяла да бъде спечелена от голямото метално корито „Подводница три“. Затова в „Подводница едно“ сложили едно плюшено мече. Казали му, че е извънземно и че напада с космическата си подводница тяхната подводница, така че да се брани.

Общо взето, след като били изстреляни всичките топчета на Бонбончо и легенът се премятал из цялата стая, а мечето отдавна загубило първоначалния си вид, децата решили, че вече е възможно битката с подводницата да спре и те да акостират на брега и да слязат за провизии.

… и след като се увъртели целите в лютеница, масло и хляб, преценили, че е редно да видят какво става с „Подводница едно“ и да я закарат за старо желязо.

И точно щял да настъпи този момент и хоп! – отново майката на Душко се прибрала. Децата си казали, че трябвало да измислят нещо спешно, така че да не се налага подводницата толкова често да се потапя и играта да свършва по никое време, когато майката решала да се прибира – ей така, просто да си се прибира. Нужна била промяна!