Приказка за едно пътуване на Бонбончо и приятелите му със самоделен сал, за съседските грижи и изпаряването

Новости и гъвкавости – като вода

Имало едно време четирима приятели – Бонбончо-Фотончо, Душко-Послушко, Жожко и Отворко-Мърморко.

Една сутрин Отворко се събудил кисел. Кисел като краставичка, по-точно като краставичка от стар буркан за краставички, стоял отворен в хладилника поне една седмица. Гледал намръщено, отишъл при Душко и измърморил:

– Душко, да ти кажа, нещо не съм доволен. Имам нужда да ми се случи нещо ново.

Душко недооценил ситуацията.

– Ами добре, отиди на курс по сервитьорство.

Отворко само това и чакал.

– Какво? Ти луд ли си, бе? Изкукурига ли?

Душко продължил:

– Да те научат да си любезен с хората, да им се усмихваш, да им подаваш всичко внимателно, да им благодариш – това ще бъде изцяло ново занимание за теб.

Отворко така се зачервил и разпенил, че веднага се врътнал на пети и заминал при Бонбончо-Фотончо. Отдалече се провикнал:

– Бонбончо, не издържам! Имам нужда да ми се случи нещо ново.

Бонбончо го погледнал внимателно.

– Така ли? Хе, много интересно. Може да пробваш нещо ново – да играеш на мълчанка, да си държиш устата затворена. Всеки път, като тръгне някоя псувничка или мръсотия да излиза, да си прехапваш устните. Но гледай да не си откъртиш и някой зъб от стискане. Да видим колко ще издържиш.

Отворко не вярвал на ушите си.

– Ох, Душко ме прати на курс за сервитьори, ти искаш да играя на мълчанка! Я да отида при Жожо, да видим той какво ще ми каже.

Отишъл при Жожката и му заразправял:

– Жожка, вече не издържам! Страшно съм кисел, имам нужда от нещо ново.

Жожко го гледал, гледал и предложил:

– Ти, като те гледам, от горе до долу си облечен само с нови неща. Даже етикетите не успяваш да им свалиш, какъвто си префърцунен пудрьо. Защо не вземеш да носиш дрехи от магазин втора ръка?

Тук вече Отворко не издържал.

– И какво? По цял ден да мълча, да нося дрехи втора употреба и да бъда сервитьор, за капак на това – любезен? Това ли успяхте да измислите като приятели?

Другите, като разбрали кой какъв отговор бил дал, се запревивали от смях. И Отворко погледал, погледал пък казал:

– Е, като сте толкова отворени, хайде да видим за всеки от нас по какво ново нещо можем да си предложим. Ето, мен добре ме насадихте – сервитьор в стари дрехи. Я да видим за Душката какво ново да съчиним.

Душко отклонил темата.

– О, моля ти се! Аз съм си се събудил щастлив, въобще не ме интересува някой да ми предлага нещо ново. Аз старото си харесвам, много си ми е добре то. Реша се с гребенчето, оформям си космите един по един, след това правя закуска на мама и тате, след това им сервирам, след това съм любезен. Много си ми е приятно и нямам нужда от никакви нови неща.

Отворко рекъл:

– Ама те биваше да даваш съвети! Айде сега да ти се попече яйце и на тебе на дупето! Ето, да ви споделя моята идея. Ако примерно, да кажем, за Душко трябва нещо ново да се осигури, аз лично бих му препоръчал да си купи сешоар за коса, но от тия, с голямата четка отпред, така че всеки косъм да му стърчи като електрод и веднъж да се види и той с неподредени косми. Дори може и маша да си вземе и на букли да се навие. Стига се е подреждал като облизан от крава.

Душко не бил впечатлен.

– Аз много си харесвам прическата, я стига си ми се бъркал!

Жожи се включил:

– Ако е за Душко нещо ново, аз горещо му препоръчвам да си закачи някое мускулно влакно. Няма да му навреди. Дори в началото да си ги връзва като подплънки – да си купи памук от магазин, добре да си го привърже, да изглежда леко релефен, че така всички дрехи висят на него като на закачалка в магазина.

Душко сбърчил вежди.

– Бе, я стига! Какъв мускул ще си слагам, много си ми е хубаво така.

Бонбончо гледал, гледал Душко, ала и той имал идея.

– Според мен страхотна промяна би настанала в Душко, ако той поне за няколко минути успее да заговори, както говори Отворко.

Душко възкликнал:

– Няма начин!

Отворко се заливал от смях.

– Ето, представете си го: с косми като електроди, с направени от памук мускули отдолу и да говори като мен! Ехаа! Това ще е напълно ново.

Душко обаче леко бил зачервен.

– Е, хубаво тогава, дайте сега да подредим и Жожката, щом сте такива умници.

Отворко, когото го сърбяло от пръстите на ръцете до пръстите на краката и обратно да каже някоя простотия, не можел да чака повече.

– За Жожката ви предлагам да го спънем като кон – да му вържем на двата крака по една халка и по средата къса верига, така че к’вото и да прави, само с малки крачки да може да ходи, направо с миши стъпчици. À се забърза, à по очи!

Душко погледнал Жожи.

– Ако за Жожо нещо ново ще предложим, то ще предложим за Жожката… Какво да предложим? То просто, като му се вържат краката, голяма част от работата е свършена, ама все пак какво да предложим, не мога да измисля.

Бонбончо рекъл:

– Е, как какво да измислим? За Жожко е лесно – да му дадем да рисува, това ще е напълно ново за него. Да седи, да гледа една планина и да я рисува.

Жожката само се огледал и казал:

– Внимавай к’во ще кажеш, Душко!

Душко се усмихнал загадъчно.

– О, да, сетих се! Разбира се! Да му облечем елегантен костюм с вратовръзка.

Жожо засумтял:

– Е, какво стана за мен? В елегантен костюм с вратовръзка, спънат с вериги на краката като кон, да рисувам планина. Е, това ще е съвсем ново изживяване.

Тогава погледите на тримата се обърнали към Бонбончо. Очите им присвятквали. Толкова присвятквали, че Бонбончо се поизплашил.

– Вижте, аз съм последен, да не взема да го отнеса? По-леко, по-леко, по-внимателно, не е нужно!

Отворко започнал:

– Да видиш сега! Ти и за тримата даде мнение, но да видиш за тебе какво ще е.

Обаче за Бонбончо и на тримата им станало някак трудно. Жожката тръгвал да каже нещо, после се замислял: не било достатъчно добро. Душко успявал само да каже:

– О, за тебе по-специално трябва да е.

Отворко аха! да кажел, обаче си стискал устата – и той не казвал. Бонбончо ведро заявил:

– Ето, виждате ли? Аз постоянно живея в новото и постоянно нещо се случва около мене, и то… няма какво ново. И всичко, дето е могло да го пробвам и експериментирам, съм го направил – и какво още ново?

Отворко бил готов.

– Аз знам нещо ново: да правиш постоянно едно и също нещо.

Бонбончо се възмутил.

– О, не! Как го измисли? Как да правя едно и също нещо?

Отворко казал:

– Ми така, едно и също. К’вото и да е. Ако ще е примерно да отваряш шишета, само да отваряш шишета и нищо друго. Отваряш, отваряш, отваряш, но все по един и същи начин. Ако е да ковеш пирони, всеки път… Най-добре да завиваш капачките на поточна линия за пасти за зъби.

Тук Бонбончо не изтърпял.

– Ти си плашещ гений! Как го измисли това нещо?

Отворко отговорил:

– Да видиш ти с втора употреба дрехите как ще седя да мълча и да съм сервитьор!

Душко добавил:

– О, да, на поточната линия е много добре за Бонбончо. Да прави еднотипни действия. И най-важното, което трябва да върши Бонбончо, е да действа по правила.

Бонбончо се ококорил.

– Какви правила?!

– Ами примерно правилата са: става се в 8, мият се зъбите в 8, 05.

Тука някъде Бонбончо свел рамене.

– Абе, к’во толкова ви направих? Аз хубави неща ви казвах на вас. К’ви са тия правила? Що не вземете вие по правилата?

Душко казал:

– Аз само по правила действам.

Жожката продължил:

– Нали съм спортист? Ако няма правила, как ще бъда толкова бърз?

Бонбончо вече почти се бил предал, а Жожката мислел на глас:

– Да, на поточна линия и само по правила да действа… и… какво да е, какво да е? Ахаа! Нещо, нещо, нещо… – На Жожи не можело да му хрумне, но предложил: – Добре де, Бонбончо, кажи си сам к’во да е, да се самопрецакаш, че не мога да ти измисля! Какво ново не си правил, така че да ти стане съвсем ново?

Бонбончо размишлявал.

– Е, от това по-гадно – да правя едни и същи неща и да действам по план – не мога да измисля нещо друго. Освен примерно… не знам. То нали на мен все ми е интересно да правя експерименти, нови неща, нещо да ми се случва. А! О, да – нищо да не ми се случва.

Жожката бил впечатлен.

– Е, тука сам се насади толкова жестоко, никой не можеше да ти го измисли.

Седнали те да обобщят:

– Добре стана – Жожката, облечен с костюмчето, рисува планини; Отворко, с втора ръка дрехите, сервира; Душко с електрическа прическа говори като Отворко, и най-накрая Бонбончо, който стои и върши монотонна работа по правила.

Седели, седели и Жожето предложил:

– Според мен беше достатъчно, че си го представихме. Айде сега да ходим да се забавляваме!

И решили да си направят сал. Салът станал, като взели бутилки от минерална вода, подредили ги все едно са дънери, след това ги овързали с въжета, метнали отгоре един чаршаф от коша за пране, върху него сложили едно перде и салът вече бил голям. Единственият му проблем бил, че като скачали по него, шишетата се спуквали, направо гръмвали и водата от тях се разливала, но пък това била естествена възможност да си представят, че салът плува по вода.

И така, докато наводнявали хола и салът плувал по вода, те се носели щастливо в необятната шир, представяйки си, че този сал ги носи през океаните и моретата, проломите и реките, през потоците и езерата, прескача язовирните стени. И този сал станал вълшебен.

Бонбончо много се вълнувал.

– Това е салът, с който ние ще пречистваме водата. Откъдето мине тоя сал, водата се изпълва със светлина, чистота и всички отрови и химикали се махат от нея.

Отворко не си го представял точно така.

– Много си загубен бе, Бонбончо! Това дори наужким, ако го играеш, няма как да стане – един сал да ти прочисти токсичните вещества. Измисли нещо по-просто. Да кажем, че откъдето минем, всичко започва да мирише на розова вода.

Бонбончо си запушил носа.

– И пръдня, защото пръцкаш през цялото време, докато сме на сала. Я, моля ти се, отивай до тоалетната, че ни опърдя пътуването.

Отворко се изнесъл.

– Ей, голяма работа!

Бонбончо продължил смело:

– Не разбирате ли, че това е уникален сал? Той е междугалактически.

Жожи го погледнал.

– Очаквах да кажеш, че тоя сал има отзад специално устройство за изстрелване на торпеда – мегагигантски торпеда за потапяне на подводници – и отделно си има реактивен двигател като на атомна подводница.

Четиримата седели, забавлявали се, скачали, подскачали, тичали и се въртели, товарели сала с различни уреди и провизии, импровизирали песни и танци, наводнявали се. По едно време Бонбончо пламенно възкликнал:

– Излитаме за Марс! Ще кацнем в необятната морска шир.

Душко с възможно най-благия си тон пояснил:

– Бонбончо, извинявай, че ти го казвам, ама на Марс грам вода няма, една капчица няма. Там има само червени скали. Ще кацнем на някой камък и ще си разбием главите.

Бонбончо се провикнал:

– Няма проблеми, сменяме курса. Кацаме на Венера!

Отворко протестирал:

– Ще се разтопим, бе! Там всичко е лава, гори, избухва. Там въобще няма земя, на която да кацнем. Айде, на Марс ще кацнем, най-много да си потрошим кокалите, ама на Венера просто ще се изпарим.

– Ей, няма угодия! – казал Бонбончо. – Където и да кацнем, все недоволни. Ще си кацнем тогава в Черно море, та да е сигурно. Няма акули, няма нищо страшно, най-много някой делфин да ни плесне с опашка.

Децата щастливо си играели на морски пътешествия, докато в един момент Душко не забелязал, че всъщност наводнението взело да излиза през входната врата и на нея настоятелно звъняла съседката, която споделила:

– Душинка, извинявай, тука нещо е протекло. Виждаме, че е от вас. Тръба ли се е спукала?

Отворко изпреварил с отговора:

– Да ви кажа, повече неща се спукаха.

Тя загрижено поклатила глава.

– Да, да, виждам. Ние се обадихме на пожарната, те идват всеки момент. Сега ще дойдат да ви спасят. Не се притеснявайте! Аз гледам, че сте добре, така че няма проблем, но все пак е по-хубаво да се евакуирате, защото, като влязат баретите през прозорците и вратите, да не се изплашите.

Душко не разбирал.

– Как ще влизат баретите през вратите? Ние просто си играем с вода.

Съседката все така любезно пояснила:

– Ами за всеки случай, щото се обадих и на другите служби да дойдат да ви спасят, ако случайно сте много наводнени.

Душко повтарял невярващо:

– Приятели, съседката е извикала пожарната, която ще връхлети през прозорците със стълби, и баретите, които ще се хвърлят оттам през стъклата и през вратата с шутове. Трябва да се евакуираме.

В този момент се чули сирените. Бонбончо викнал:

– Ние добре ще се евакуираме…

Отворко имал друга идея.

– Ама като видят шишетата с вода, кой ще се оправя? Бързо, давайте парцали, изчистете, бършете! Да почистим.

Душко сочел към прозореца.

– Вижте, че идват, чува се сирената!

Отворко казал:

– Нищо, с гъбичката от мивката ще седнем и ще попием поне малко.

Жожката тичал към банята.

– Нали имаш такъв парцал, дето събира вода? С него ще попием.

Бонбончо се съгласил.

– Добре, банда, събирайте!

За най-бързо събиране, естествено, Бонбончо просто дръпнал завесите и ги натиснал на земята, за да станат на парцал, след което любезно ги пъхнал в пералнята, уж, че щял да върши услуга – да ги изпере.

Жожката с един парцал и една кофа правел кльоп, кльоп, цврък!, кльоп, кльоп, цврък! Душко бил взел гъбичката за почистване на маса и с нея внимателно забърсвал капка по капка. А най-накрая Отворко седял само и командвал:

– Наклони килима като улей към балкона, за да изтече през чучура! Наклони килима към банята, че да изтече в сифона!

Сирената обаче минала-заминала и не спряла при тях. Децата се зачудили.

– Ей, сигурно има още някакви луди. Давайте да бързаме, щото те сега ще са заети, точно ще успеем да се оправим.

И както си се оправяли, оправяли, на вратата пак се звъннало. Душко казал:

– Ако са ония, дето отварят вратата с шут, хич не искам да съм до бравата, когато се отваря.

Обаче на вратата пак се позвъняло и Душко помолил:

– Отворко, отвори ти! Аз не искам да отида.

Отворко рекъл:

– Що? Като ритат вратата, мен ли да съборят?

Бонбончо уточнил:

– Не, бе, не да те съборят. Просто ти си голям простак и като отвориш, те ще се уплашат и няма да смеят много да ни притесняват.

Отворко чак се зарадвал.

– Ей, веднъж да си ми благодарен!

Отишъл, отворил вратата и какво да види: съседката.

– Кажете, госпожо! – обърнал се към нея той.

Тя загрижено му споделила:

– Да ви кажа, от пожарната се обадиха и казаха, че няма дим, няма огън, така че трябва сами да се оправяте. Ето, извикала съм съседите от долните етажи да дойдат, за да ви помогнат.

При което на вратата се появил цял отбор от баби и дядовци, по пеньоари и ролки, които носели в ръцете си парцали, кофи, четки и други средства за справяне с вода. Отворко казал първото, което му хрумнало:

– И сега к’во да ви правим? Вие може да сте крадци! Може да сте организирана бригада, която иска нелегално да влезе в жилището, да открадне скъпите вещи и претендирайки за това, че сте всъщност съседка, организирано да ръководите мафия от бабички, специализирана в обири. Ще разговаряме с родителите си и чак тогава ще ви допуснем да влезете.

Треснал вратата и казал на Душко:

– Имаме още малко време, тъй че взимай гъбичката и бърши. На тези след малко ще им кажем, че няма никакъв проблем, така че да се разотиват.

Душко тръгнал към телефона.

– Виж, аз все пак ще питам мама какво да правим.

Обадил се на майка си.

– Мамо, тука разляхме една бутилка с вода… Не беше една, ами няколко бутилчици. Ние сме подсушили с децата. Донякъде. Едни съседки искат да дойдат да ни помагат. Дали да се занимаваме с тях?

Майка му отговорила:

– Е, вие сте толкова големи деца – щом се е разляла бутилка, няма проблем. Сигурна съм, че сами може да се справите.

Това, че бутилките били десетки, не било тема, която Душко искал точно сега да обсъжда с майката, и уточнил:

– По принцип ти не си напрегната от това, че са се разлели бутилки вода, нали? И вярваш, че можем да се справим?

– Да – отвърнала майката.

Той казал:

– А дали, ако подам слушалката на съседката, може да я убедиш да не ни притеснява?

Майката отново отговорила с „Да“, при което Душко отворил внимателно вратата, подал слушалката на съседката, която слушала около 5 минути внимателно, пулила се много учудено и казала:

– Добре, госпожо, щом така сте преценили, разбира се. Ние уважаваме мнението ви. Да, да, да, няма проблем, няма проблем, че тече и по стълбите към нашия апартамент. Добре, разбирам.

В тоя момент слушалката изведнъж рязко се върнала на ухото на Душко и той чул:

– Вярвам, че докато се прибера, всичко ще сте оправили, както го оставих.

Съседката казала:

– Ми, добре, добре, няма проблем, ние ще се разотидем.

Децата започнали бързо масирана акция по подсушаването. Решили, че е най-добре да включат сешоара и с него да действат. Някои други дали идея, че е по-добре с два сешоара да сушат, а трети казали да се включат печката и климатикът и да се вземе една ютия, с която да се глади килимът и да се изпарява, и да се пусне абсорбаторът, да се включи влагоуловител… В сушилнята изсушили пердетата, изгладили ги, закачили ги.

Всички възможности за изпарение, за които децата се сетили, били използвани щедро, с отворени врати, така че най-накрая, незнайно как и защо, горе-долу няколко минути, преди майката на Душко да си дойде, всичко било станало сухо, подредено, чисто и те само лежали, плувнали в пот от главата до петите, с мокри тениски, мокри гърбове, мокри ръце, мокри чела. Седели и пуфтели.

Влязла майката на Душко, гледа – децата лежат на диваните, вдигнали ръце, крака, кой заспал, кой полузаспал. Майката попитала:

– Не знам, но съседката, каза, че вода се е разляла по пода, ама като гледам, все едно някой вас ви е поливал с вода. Това ли беше шегата – че сте се понапръскали с вода?

А децата я гледали и кимали, като че ли казвали: „Да, това беше шегата, да, да, това беше шегата. Сякаш се напръскахме с малко вода и затова си лежим мокри сега“.

Душко погледнал децата и това стигало, за да се разберат, че следващия път щели да правят сал от истински дъски, никакви шишета минерална вода нямало да има… и той кротичко заспал.