Премеждията покрай каньона Колка, кондорите и лàмите

От криви мисли до криви действия

На другата сутрин четирите дечица заедно с майката на Жожката се качили на един автобус. А той – автобус чудо! Едва му се отваряла вратата, чувало се едно скръъъъъъц!, и отворено! По-сложно ставало, като трябвало да се „затвори“, защото скърцането продължавало пет минути. Карал ли, карал този автобус и току вземело нещо да му изпадне: било то винт или гайка, все нещо издрънчавало отзад.

Хората от последните седалки по едно време взели много да се притесняват. Мислили си първо, че шофьорът си изпуска някакви инструменти, но по едно време разбрали, че тези части падат направо от автобуса, и на всяко дрънване се паникьосвали коя ли е поредната част, която тупвала. Но автобусът бил автобус чудо и продължавал да се движи.

До момента, в който не спукал предна гума. Шофьорът отбил, опитал се да я оправи: помпал, лепил, въртял, нещо правил, повредил накладките на спирачките. И така, закачили гумата, обаче нямали спирачка за нея и шофьорът, като натиснел спирачката, спирала само другата гума и автобусът започвал да завива.

Ръсели се части, ръсели се тук-там, той ту спирал, ту не спирал, ту влизал в насрещното. Автобусът чудо продължавал неусетно и неуморно, изкачвайки пет хиляди метра надморска височина, и достигнал близо до каньона Колка, където живеели кондорите.

За съжаление обаче, кондорите не се чудели по цял ден как да застанат пред погледа на малките туристи с детските им фотоапаратчета, а само много рано сутрин излизали да похапнат. Наложило се момчетата да прекарат целия ден в автобуса на път и вечерта, когато почти всички части му били изпаднали, да стигнат до един високопланински хотел. Там щели да нощуват и сутринта още по тъмно трябвало да тръгнат към площадките за наблюдение.

На слизане от автобуса аха! да си влязат по стаите, бре!, нещо притичало по пътечката. А то тъмно, тъмно като в рог – не се виждало нищо. Жожката се зачудил:

– Тоя доста бързо бега!

Душко добавил:

– И е мек.

Отворко попитал:

– Как пък разбра, че е мек бе, Душко? Да не го пипна?

Душко отговорил:

– Не че аз го пипнах, а то ме бутна.

Отворко рекъл:

– Е, как пък все тебе те бутат, бе?

Душко се замислил.

– И аз т’ва се чудя. Виж Жожо, той все търчи, движи се, него лесно ще го уцелят. А аз – седя си, не мърдам.

Отворко пояснил:

– Еми да, като мишена – седи и другите се прицелват и бааам! Викаш мек, а?

Душко потвърдил:

– Мек.

Бонбончо дал предложение:

– Ей, тоя, мекия, дайте да го заковем! Я да направим едно капанче с куфарите. Залагаме капанче, подреждаме ги и следващия път, щом притича през пътеката, ще е долу и ние на мечка му скачаме отгоре!

Добре, след малко заложили капани с куфарите, обаче мекото нещо пак преминало. Те скочили на мечка един върху друг и по едно време се заоглеждали: отдолу нямало нищо меко! А понеже Жожката, нали бил най-бърз, се оказал най-отдолу и онези другите, тримата, му скочили отгоре и го натиснали. Той леко простенвал, а майка му рекла:

– Жожо, какво стана бе, мамо? Защо другите са върху тебе?

Жожето се опитал да обясни:

– А, ловим тука едно меко нещо, дето притичва.

Майката се зачудила.

– И как го ловите?

Жожката казал:

– Знаеш ли, малко съм си ударил брадичката, айде да ме водиш на светло, че сигурно ми тече кръв.

Майката завела децата в стаята. И четиримата били успели да си ударят по нещо, плюс куфарите и на четиримата били станали доста мръсни.

Оправили се, обаче децата не могли да заспят цяла нощ: какво ли било това мекото, дето тичало толкова бързо и прескачало куфари, че чак не могли да го уловят на мечка? Не можели да разберат.

На другата сутрин, малко преди да изгрее слънцето, излезли навън. А то студ, братче, щипе! Белите мечки добре щели да си живеят на тая температура. Децата – газ обратно! Облекли по един пуловер, обули по едни дебели туристически обувки и излезли. Седели една минута – газ обратно! Сложили шапки, шалове, ръкавици, излезли, пак седели една минута навън, пак се прибрали.

Душко рекъл:

– Е, хубава работа! Онова мекото не го хванахме, ама сега и ние няма да можем да излезем оттук, щото много бързо ще се втвърдим. Ще станем направо на висулки.

Жожо предложил:

– Вижте, ако подскачаме ей така, бързо, може да издържим.

И излязъл навън. И заподскачал пред прозореца. Децата седели вътре, само като го гледали, им ставало студено и почвали да треперят. А Жожето подскачал, тичал, правил лицеви, коремни. Минали три минути, върнал се.

– Братлета, не става!

Отишъл при печката и седнал да се грее.

– К’во ще правим?

Душко, нали бил много ученолюбив, обяснил:

– През нощта на тази надморска височина става до -16 градуса, но веднага щом изгрее слънцето, температурата много бързо се вдига до +26, тъй че, банда, съвсем скоро време ще трябва да сваляме всичко и да оставаме по къси панталонки и къси ръкавчета, че иначе ще се сварим. Техниката на обличане е като лук. Да можеш да сваляш кат след кат дрехи и после до вечерта обратната процедура.

Децата не му вярвали.

– Абе, Душко, к’ъв си умен! Да почваме отсега да сваляме и направо да си излизаме, а?

Децата се спукали от смях. Обаче на Душко хич не му било смешно и продължил:

– Вижте, вие ми се смеете, обаче аз си обличам сега под дебелите дрехи едни летни, слагам си едни сандали с вълнен чорап.

Другите се превивали от смях. Облекли всичко дебело, което имали, и тръгнали към друг автобус, защото онзи вече със сигурност повече нямало да може да бъде шофиран. Излезли и бам! – нещо голямо и меко преминало до тях. Ама толкова бързо се скрило зад ъгъла на хотела, че не го видели. Жожката вече бил нервен.

– Тоя ще ме скъса, а, така ли? Ще бяга по-бързо от мене? Ей сега ще го пипна!

Отворко се провикнал:

– Ей, пипкач, то си пипа само Душко, не разбра ли? Ти си тичай и си обикаляй, ама като застане Душко като мишена и разпери ръцете, ей с’я ще му тегли една мека да му вкара!

Душко се изчервил.

– Я стига си се подигравал!

Отворко настоявал:

– Айде разпери ръцете, да е по-удобно да те уцели!

Душко се нацупил.

– Ами добре, айде ще разперя, да видим какво ще стане!

Бутнал си очилата и се спрял засегнат от казаното. В този момент претърчало нещо много голямо, такова едно топчесто – приличало на овца, само че напомпано с голяма помпа. И тази овца била много по-голяма от децата, така че, като преминала, леко била едно дупе на Душко и той седнал на куфара. А Отворко почти се напишкал от смях.

– Абе, мишено, казах ли ти, че като разпериш ръцете, веднага ще се появи една топка да ти вкара едно дупе?

Душко бърчел нос.

– Това, мекото, си мирише.

Бонбончо имал идея.

– Душко, слушай какъв план правим! Аз стъпвам на куфара зад тебе, ти заставаш като мишена. Това мекото, естествено, ще дойде да ти удари още едно дупе и аз в тоя момент ще се вкопча в него и ще го обяздя!

Душко го погледнал скептично.

– Е, няма начин да не го обяздиш!

Жожо бил на същото мнение.

– Аз не мога да го хвана, той щял да го обяздва!

Бонбончо имал цял план.

– Аз знам к’во правя, давайте куфарите на планина!

Наредили куфарите като планина, качил се Бонбончо отгоре – ще се хвърля. Жожката рекъл:

– Да не стане хвърлянето ти като снощното върху мен, така че мекото, като прелети, да паднеш от четири куфара височина по очи!

Бонбончо бил много самоуверен.

– Ще видите вие! Готов съм, като змей съм!

Всички рекли:

– Айде бе, Душка, разпервай ръцете!

Отворко измрънкал:

– И си запуши носа, че тоя път, като мине, може и да ти пръдне!

Душко бил много засегнат, но бутнал очилата и в името на науката, за да се разбере какво е все пак това, което притичвало на зазоряване, разперил ръцете.

И не щеш ли, в този момент пак претърчало нещо. Вече било на зазоряване и се виждало по-добре, че е животно – топчесто, голямо, ама много бързо тичало. Както преминало и чукнало Душко с една кълка, се чул вик като на Тарзан: „Аааааа!“, и Бонбончо се хвърлил и вплел пръсти в мекото нещо. След малко се чул още един вик „Ааааа!“, и Бонбончо се търкалял вече по земята, пускайки мекото нещо, а ръцете му били пълни с косми. Седял и гледал невярващо.

В това време се чули обаче паралелни викове: „Ще те хвана, ще те хвана!“, и Жожката изчезнал в тъмното. Отворко се размърдал.

– Абе, к’ви сте такива, бе? Дайте с едно фенерче да го заслепим и ако е животно, ще го пипнем лесно!

Обаче слънцето, докато децата се борели с мекото нещо, се изтъркаляло и вече се зазорило. Появили се първите лъчи. И изведнъж децата забелязали, че около целия хотел имало едно много приятно стадо лàми, които кротко си пасели, но когато се появял някой турист покрай тях, побягвали и току му тупвали едно дупе.

Душко се огледал, дупето на лàмата било точно до главата му и той рекъл:

– Леле, колко големи изглеждаха на тъмно! А сега гледай какви са добри душички!

Бонбончо седял с ръце, пълни с вълна, и казал:

– Меко, меко, ама като го скубнеш, бая къчове бие!

В това време от другата страна на хотела се появил Жожо, който гонел една лàма и надавал страшни викове. А лàмата в бесен бяг продължила да обикаля хотела.

Отворко гледал и не вярвал на очите си.

– Егати, все едно змейове ловите, бе! Погледнете ги какви са овце! Ей с’я ще отида да ви хвана една лàма за ухото и да я дръпна във ваша чест!

Отворко много бавно отишъл до стадото с лàми, подал ръка към една от тях и тя си помислила: „Добър човек, подава храна“, протегнала муцуна, Отворко я хванал за ухото, опънал го и казал:

– А с’я да те видя дали ще биеш дупета на моя приятел Душко, а?

Хванал и другото ухо и него го опънал.

– А сега да те видя дали ще риташ къчове по моя приятел Бонбончо, а?

Лàмата първоначално била шокирана от това, което се случвало, но в следващия миг подскочила напред на задни крака и газ! да бяга. Отворко обаче, понеже решил да я възпитава, не щял да пуска ушите. И се развял като флаг отгоре над нея.

Жожката изведнъж, преминавайки отново пред хотела, видял как Отворко лети като знаме над една лàма и казал:

– Е, тоя по-бърз от мене стана! Аз не мога да ги хвана, а той, гледай, носи се над тях вече!

Душко се хванал за главата.

– Абе, той не знам дали точно се носи, или се готви да се приземи. Дискусионна е темата в момента точно какво прави. Важното е майка ти да не види, щото тогава може да ни се случи и на нас по едно такова опъване на ушите. Вижте, ламѝте са всъщност толкова благи, мили, спокойни. Ние някак стоим странни до тях.

Бонбончо, който седял все още на земята, наритан от лàмата, и държал вълната невярващо, рекъл:

– Леле, мен само ме рита, а тоя направо си го вее!

В този момент, естествено, лàмата се освободила от Отворко, той прелетял, направил няколко хубави пируета из въздуха и за негово най-голямо щастие, се срутил върху куфарите, които просто се претърколили, посчупили се малко, поразпилели се, но го спасили от пребиване.

Тогава пристигнала майката на Жожо и що да види: багажът по земята разпилян, автобусът свиркал с клаксона да се качват децата, едното пребито, едното разбито, едното с вълна. Тя се обърнала към тях:

– Ей, за една минута ви оставих и гледайте какво сте направили! Казах ви вече – пазете си силите! Сега сме на близо 4900 метра надморска височина. Днес ще минем на над 5000. Какво сте се пощурили?!

Децата с шепи събрали багажа, кой на кого какво пъхнал в куфара не било ясно – после до края на екскурзията си познавали гащите и чорапите и си казвали: „Тия са мои, тия са твои, тия са мръсни твои, тия са мръсни мои“.

И така, малко преди часовникът да покаже 5 сутринта, те се качили в автобуса и тръгнали към каньона Колка – най-дълбокия каньон в света. Толкова дълбоко реката разрязвала планината, че за кондорите било идеално място за живеене. Те не можели да летят с размахване на криле, защото крилете им били много дебели и големи, но можели да планират много добре: отскачали от скалата, разпервали криле и използвали въздушните течения. И така летели по шейсет–седемдесет километра всеки ден.

Седнали децата на ръба на пропастта – зачакали да видят кондор. Седели децата, обаче то деца да били… Едното шавнело, търкулнело се някое камъче, после половин час падало надолу, докато стигне дъното. Прекатури се малко камъче, завлече по-голямо, завлече още по-голямо, завлече някоя канара, най-накрая долу се чувало: дум-дум, дум-дум, дум! и при реката – цял сипей от камъни.

Майката се опитвала да ги дръпне настрани, децата се надвесвали над пропастта, защото кондорите летели долу. По едно време Душко казал:

– Абе не е ли по-добре ние да седнем малко по-навътре, но да сложим подходяща за кондорите храна и те просто ще дойдат да си я вземат, а ние ще ги видим и ще ги снимаме.

Бонбончо го погледнал.

– Ами ако претрепем някой и много бързо му помогнем да се развали и да стане на мърша, може да извикаме някой кондор адски спешно, направо ще дойдат три!

Душко, естествено, се изчервил, а Бонбончо пояснил:

– Виж с’я, предпочитам да вися над пропастта, но тука мърша и леш да не слагам, щото от тая смрад свят ще ми се завие!

Отворко мърморел:

– Егати тъпите птици! Не може ли да си хапнат нещо свястно, ами ще ядат развалено месо!

Майката се опитала да обясни, че те почиствали природата от разваленото месо, така че да не се разболяват животните и да не се разнася зараза, както и че всъщност кондорите били лешояди. Но децата били страшно недоволни. В крайна сметка всички били съгласни с това, че нямало да ги подмамват лично с храна и нямало да им подават нищо от ръчичките си, както обикновено щели да сторят с повечето от останалите животни.

В този момент в далечината се подали кондорите – летели, правели виражи, летели, правели виражи, планирали. По едно време хоп! – засилили се към площадката за наблюдение, изправили се точно пред децата и започнали да ги гледат. Сякаш повече Душко гледали. И децата надали общ вик:

– Не, не, ние само си говорехме, че иска да ви дава мърша, той не е мърша!

Душко бутнал очилцата, олюлял се и долу! Децата се паникьосали още повече и казали:

– Къш, къш, птицо, къш, къш!

И понеже решили, че Душко наистина бил примрял и щял да стане бързо на леш, и тоя кондор щял да го изяде, започнали да го гонят.

– Махай се, махай се!

Останалите туристи снимали през това време с фотоапаратите и с молба в гласа викали:

– Не ги гонете, не ги гонете!

Децата викали: „Марш!“, туристите викали: „Стой!“, децата: „Марш!“, туристите: „Стой!“. И децата, докато гледали, че Душко не мърдал долу, почнали да хвърлят камъчета. Жожката, в ентусиазма си да ги прогони, си хвърлил фотоапарата.

Туристите се побъркали направо. Те били дошли от цял свят, откъде ли не, пътували с такива раздрънкани автобуси часове наред, за да се качат там и да снимат кондор, и аха! да го снимат, изведнъж някакви си деца подгонили птиците.

Както и да е, кондорите отлетели. Туристите вдигнали скандал на майката на Жожо, страшно чудо! А тя нито ги слушала, нито ги гледала, само седяла и на Душко махала долу. Той едва се свестил.

– Леле, тоя вярно ме взе за мезе и искаше да ме изяде! Тръгвам си, отивам в автобуса!

Майката предложила:

– Чакай поне една снимка да им направим! Дошли сме дотук, за да си тръгнем със снимка!

Душко едва проронил:

– Вижте какво, ако искате оная снимка, в която аз вися от човката на някой кондор, ще си я направите без мене! Отивам в автобуса и ще кажа на шофьора да затвори вратите.

Майката му кимнала.

– Ами добре. Искаш ли да ти помогна?

Тръгнал Душко, обаче го хванало шубе, че кондорът ще прелети отгоре и ще го грабне.

– А, не, и вие идвате с мен да ме пазите!

И трите деца, смели като бодигардове, обиколили Душко от три страни – един отпред, двама отстрани. Държали го здраво за раменете и за краката: ако дойдел кондор, и четиримата да му натежат и да му счупят ноктите. И всеки си измислял коварен план. Бонбончо казал:

– Ако дойде, ще го гоня с пръчка!

Отворко допълнил:

– К’ви пръчки бе, човек? Ще го гъделичкаме, докато побегне!

Душко рекъл:

– Аз ще го заслепя с отражение на стъклото от моето очило!

Жожката ги сбутал.

– Давайте да бързаме към автобуса!

Четиримата с мръсна газ се качили в автобуса. Майката останала да направи няколко снимки, появили се още кондори, правели величествените си виражи. Птиците имали около три метра разтворени криле. Чудо! Много впечатляващи и като криле, и като излъчване. Заслужавало си пътуването! Майката поснимала и щастлива се качила в автобуса.

– Деца, разгледахме каньона Колка!

Душко добавил:

– За наша радост, и най-хубавите забележителности имат своя край и можем да си тръгнем от тях.

Всички деца кимнали и малко притеснено се отправили на следващото пътешествие.

(Следва продължение.)