Летящата маса, нефимелините, Гондвана и приключенията на Бонбончо и приятелите му

Истории неземни – истории подземни

Четиримата приятели – Жожко, Бонбончо, Душко и Отворко-Мърморко, седели и се чудели на какво ще играят.

Тогава Душко предложил:

– Момчета, хайде да играем на извънземни.

Отворко, естествено, бил контра.

– Да, бе, нали вече го играхме?

Душко имал нещо предвид.

– Да, ама тоя път ще направим едно вълшебство. Имам подръка една книга, в която пише как да направим машина на времето, с която може да прелетим в далечното минало.

Отворко не спирал да мрънка:

– Да, бе! Е, няма начин да стане.

Душко обаче бил въодушевен.

– Деца, повярвайте ми! Тая книга е наистина вълшебна.

Бонбончо бил много любопитен.

– Давай книгата! Аз обичам експериментите. Веднага ще пробваме.

Взели книгата, отворили на първа страница, а там пишело: „За да построите междугалактически кораб на времето, ви трябват кухненска маса, чаршаф, четири вилици, кошче за боклук, опаковани сандвичи и шишета вода според броя на пасажерите“.

Отворко вече се смеел с глас.

– Е, няма начин – ще полетим веднага!

А Бонбончо шарел из стаята с поглед по предписанието.

– Айде, бе, дай да се забавляваме! Като трябва маса – маса!

Взели масата, качили се отгоре, а Душко казал:

– Не, не, не трябва отгоре. Трябва да я обърнем с дъното надолу и да влезем между краката ѝ.

Почнали да следват инструкциите. Обърнали масата надолу, вдигнали краката нагоре. Във всеки крак трябвало да забият по една вилица. Това щяло да бъде антената. Трябвало да сложат кошче за повръщане за тези, на които им прилошее, да си вземат сандвичи, вода – и да потеглят.

Всеки събрал любимите си лични вещи. Бонбончо взел фотоапарат, Отворко –дъвки и гел за коса, Жожката си взел нови маратонки (за всеки случай, да си има и резервни), а Душко взел книгата.

Седнали и зачакали.

Както се сещате, не излетели много надалеч и Бонбончо предложил:

– Добре де, Душко, айде, чети там! Свършихме със строежа, сега какво трябва да направим?

Душко погледнал книгата и казал:

– Сега трябва да си затворим очите и да си представим, че излитаме, но не само да си го представим, а да си представим, че сме станали част от масата – все едно тя е продължение на ръцете и краката ни, – и да направим завой на 90 градуса.

Отворко възкликнал:

– Някоя по-голяма щуротевица няма ли в тая книга?

Душко казал:

– Така си пише сега, давайте да затваряме очите! Какво пък толкова ще стане?

Затворили си очите и Жожката прошепнал:

– О, предните два крака на масата са мои, за да мога да тичам по-бързо.

Отворко си нареждал:

– А с кошчето трябва ли да се сливам, дори и ако някой повърне в него, или само с масата може?

Бонбончо бил фокусиран в инструкцията.

– А тоя завой на 90 градуса как точно да го направим? На три ли?

Душко рекъл:

– Ще ви дам знак. Сега сливайте, сливайте, сливайте!

Те сливали, сливали и Душко плeснал с ръце.

– Завъртайте на 90 градуса!

Масата подскочила, завъртяла се в хола, пльоснала се на земята и в тоя момент се случило чудо: неясно как и неясно защо децата изведнъж се оказали другаде. Летели си с масата – и нямало вече стая, и я нямало вече кухнята на Душко.

И кой бил първият, на когото му потрябвала кофата – Жожко дълго време си повръщал в нея. Естествено, и другите се опитвали да се доберат до кофата и кой успял в кофата, кой – около кофата…

Не можели да повярват какво се случва: висели като космически кораб и гледали отдалече разни планети. Гледали Слънцето и Отворко си мислел: „Това е лоша шега!“. А Бонбончо недоумявал.

– Ха-ха, това не е възможно! Ще скоча, за да ви покажа, че ние просто сънуваме.

Тръгнал да скача. Добре че Душко го хванал, защото се сещате, че не било никаква шега. Повисял малко надолу с главата Бонбончо, върнали го обратно и започнали да се чудят какво да правят. Питали се къде са.

Душко размишлявал на глас:

– В коя ли галактика сме?

Бонбончо имал чувството, че това му е познато.

– Е, не забелязваш ли, че сме си в нашата?

Душко клател глава.

– А, не – няма ги астероидите след Марс. А и нашата планета май-май я няма. Я вижте, има една много голяма планета, ама това не е Земята.

Уж изглеждала като нашата, ама всъщност не била. Слънцето си било Слънце, Меркурий си бил Меркурий, Венера си била Венера, Марс си бил Марс, Юпитер си бил Юпитер, Сатурн си бил Сатурн, Уран си бил Уран, Нептун си бил Нептун, Плутон си бил Плутон. И тук Отворко въздъхнал:

– Егати, братлета, скапахме цялата планета!

Душко гледал притеснено.

– Не, бе, не сме. Само че е малко по-големичка и с малко по-друга форма. Сигурно сме я преместили далеч от другите планети. С тази маса май объркахме работата. Колко ли хора сега седят и се мотаят из Космоса – кой на стол, кой на чушкопек.

И в този момент изведнъж те забелязали в далечината, че се приближавала огромна планета. Гигантска. Душко я сочел и се бил повдигнал на пръсти.

– Знаете ли, и тази планета се върти около нашето Слънце, но сигурно много рядко преминава. Сигурно много се отклонява.

Отворко бил притеснен.

– Не знам какво отклонение прави, ама като я гледам как се е засилила, май ще се джасне в тая, дето си мислим, че трябва да е Земята, ама е по-едричка.

Децата се хванали здраво за краката на масата и започнали да гледат със затаен дъх. Планетата преминавала покрай тях – направо гигантско гигантска планета – и се насочвала право към онази планета, за която си мислели, че може да е малко понадебеляла Земя. Отворко извикал:

– Деца, това ще се удари в Земята.

На Душко не му се искало да повярва.

– Ако се удари, сигурно ще ни изстреля през пет галактики в шеста. То дали тая маса може да маневрира из Космоса, или само ще висим тук като чували?

Децата се мобилизирали.

– Ами, дайте да пробваме. С кошчето за боклук явно няма да можем да управляваме. Да пробваме да я управляваме с тези вилици.

Естествено, с вилиците нищо не ставало, а тази планета се приближавала все по-бързо и по-близо към другата. И в един момент се чул оглушителен удар – голямата планета фраснала планетата, за която смятали, че е Земята. Така я фраснала, че половината се отчупила от нея, изхвърчала и се пльоснала между Марс и Венера, а другата ѝ половина просто станала на сол.

Голямото кюфте продължило да си пътува и нищичко му нямало, а Душко казал:

– Е, поне ни се подредиха планетите. Вижте я – нашата Земя си се намести. Малко е нарязанка, очупенка, ама си имаме и Луна. Ей го, и астероидният пояс се появи. Вижте как стана! Е, поне си имаме вкъщи вече. Давайте да въртим вилиците, та да си кацнем у дома. По-бързо!

Въртели вилиците, въртели, ама не ставало. В тоя момент Бонбончо се сетил:

– Абе, не може ли в тая книга да прочетем как да го направим? Разбрахме как се излита, ама да разберем и как се каца.

Душката успял да разлисти слепените страници и прочел, че всъщност момчетата трябвало да си затворят очите и да направят същия трик, като този път си представят, че кацат на Земята.

Сливали се с масата, с кошчето и с другите неща около кошчето, и с вилиците, и хоп!, троп!, аха!, отворили очи – ала забравили завоя на 90 градуса. Айде пак! Сливали, сливали, сливали… Отворко рекъл:

– Ще повърна пак от тая миризма! Давайте да се сливаме по-бързо, да слизаме, че тая маса, каквато е малка…

И хоп! – на 90 градуса се завъртели, ама нещо не съвсем – и увиснали точно над Земята. Аха! да кацнат, ама не кацат. Все едно били като на върха на един 8-етажен блок – всичко виждали долу като на кино, а не можели да кацнат.

Егати Земята! Тя била много различна. Летели си те, летели си, уж съзрели Африка и извикали:

– Африка! Значи, да полетим още малко на север и хоп! – Европа, България, София, кац! до нас, мама, тати, гуш!

Обаче Душко забелязал.

– На тая Африка не ви ли изглежда малко странно, че ѝ я няма пустинята Сахара?

И децата възкликнали:

– Ехеее!

– А не ви ли се струва, че долу всичко е джунгла?

Децата издавали само звуци:

– Брее! Оооо!

Отворко бил много заинтригуван.

– Да забелязвате, че няма градове?

Тука децата вече леко прехапали устни. След малко забелязали, че долу нямало и помен от хора. Душко не издържал, надул гайдата за мама и за тати, взел да плаче, а другите деца – кой се разтреперил, кой се попритеснил.

И в тоя момент се случило нещо: покрай тях прелетял метален космически кораб, от който отзад излизал огън, и не кацнал на Земята, а се забил в морето. Децата си рекли:

– Дайте пък да видим какво ще слезе от този кораб сега!

И какво мислите слязло от кораба? Слезли във водата гигантски същества – високи по цели четири метра! Говорели на странен език, но незнайно защо децата всъщност разбирали какво казват те.

Докато гигантските същества си говорели, станало ясно, че се казват нефимилините и живеели по 360 хиляди години.

Душко между другото казал:

– Тия няма да ги видим да умират, ама защо са такива едрички и защо право във водата се хвърлиха?

Изведнъж забелязали, че от водата излизали делфини. Нефимилините се поклонили и започнали да умоляват делфините да се заселят на тяхната планета.

Децата се ококорили здраво, защото се оказало, че в този момент на планетата Земя най-висшите същества били делфините и те я управлявали. Душко се огледал.

– Къде ли са хората? Делфините не може да са ги изяли – нали те не ядат хора.

Нефимилините молели делфините. Делфините не били твърде съгласни, но нефимилините им казали:

– Нашата планета Нибуру е в голяма беда. Атмосферата ни се е повредила, не може да ни защити от слънчевите лъчи. Постоянно се затопляме, а не можем да съхраним топлината. Отдалечаваме се от Слънцето на такова разстояние, че докато се върнем, минават хиляди години. Трябва ни златен прах, който да разхвърляме из атмосферата и той да задържа топлина през хилядите години, когато сме далеч от Слънцето. Сега точно преминаваме близо до него, даже фраснахме лекичко планетката, на която сте вие – та да прощавате за удара! Имаме нужда да ни позволите да копаем тук злато.

Делфините изслушали молбата, видели, че наистина са в беда, и им позволили да копаят.

Тогава от още кораби слезли 12 началници и 600 работници нефимилини – всички гигантски.

А Душко така бил надул гайдата, че всички деца се чудели, ако нефимилините ги забележат, какво ли щели да ги направят – дали на супа топчета, дали на боб чорба? Каквито размери имали, за всичко щели да станат, дори за пинг-понг. Седели си на масата, поклащали се във въздуха и наблюдавали.

Шефовете нефимилини наредили на работниците си да построят градове. Красиви градове, на север от Африка – там, където били Тигър и Ефрат и където сега е Ирак. Ама там нямало злато!

Душко казал:

– Тия са куку-пери! За какво строят градовете си там, нагоре, а вижте ги къде ще ходят на юг да копаят! Няма ли да им е по-удобно да си живеят в Африка?

Ама явно не им било по-близо. Така им харесвало. Копаели в рудниците, а горе, в градовете, живеели.

Децата усетили, че минават стотици хиляди години. Климатът и реките се променяли, а за тях било само 5 минути. Видели как нефимилините товарели кораби със злато всеки път, когато тяхната планета преминела покрай тях и лекичко доближала Земята. Явно корабите им били смотанички, защото не можели да летят надалеч и трябвало задължително да чакат планетата да наближи Земята.

Копаели години наред… и един ден вдигнали бунт. Нефимилините работници казали:

– Край! Няма да копаем повече! Няма да работим! Омръзна ни по цял ден в тия рудници! Край, повече никакво копаене! Колкото и да си обичаме планетата, цял живот да копаем в рудниците не щем.

Моментът бил страшен. Децата се изплашили и рекли:

– Тия, ако се разгърмят, ще вземат да ни гръмнат и масичката, да вземем да паднем… О, не, дръжте вилиците, давайте да завием на 90 градуса!

Ама в тоя момент станало много интересно. Отворко казал:

– Шът, бе! Шът, дайте да чуем какво става! Елате да гледаме по-отблизо!

В тоя момент дванайсетте шефове се разбрали, че ще си направят работници – щели да си произведат същества, дето да копаят в мините, а те само да изпращат златото.

И взели да се чудят как да направят съществата. Решили, че ще вземат една местна маймуна и ще я омешат с малко глина и малко кръв от нефимилин и така щяло да стане нещо средно интелигентно между маймуна и нефимилин – колкото да копае, все щяло да свърши работа.

Омешали, омешали, но не станало. От маймуната, глината и нефимилина се получила жена, женска яйцеклетка. Трябвало и мъж. Започнали да се чудят: откъде пък да намерят материал сега, за да направят ново същество. И решили да попитат китовете.

Китовете казали да се обадят на техните приятели и братя от планетата Сириус Б, които щели да изпратят трийсет и двама представители – шестнайсет мъже и шестнайсет жени, семейство, които можели да произведат едно бебе, така че калта, маймуната и нефимилините да се омешат с тия от Сириус Б и белким станело нещо.

И настанало голямо чудене как ще се оправят с омешването. Затова решили да прокопаят дупка до центъра на Земята и там да направят като корем на майка, в който да сложат въпросната смеска, и така майката Земя да вземе да роди въпросното нещо.

Нефимилините здраво копали, изкопали дълбока дупка. Ама с масата не можело да минеш през тунелчето! Голямо напрежение било… Децата седели, надничали от масата, аха! да се катурнат, да паднат вътре. Отворко леко ги скастрил:

– Скочи бе, Бонбончо! Да вземат да те родят и тебе! Вземи скочи точно там направо, пък току-виж пръднала майката Земя и те изстреляла в орбита!

Не можели да видят точно какво става. Чували от нефимилините, че долу, в центъра на Земята, са направили залите амелни, или залите амели, абе някакви зали, ама какви точно зали? Огромни зали, в които се създавал животът. А в тия зали влезли седем или повече нефимилинки, легнали, умрели по собствено желание и телата им се слели в огън, който се издигнал като цвете.

Тогава под земята слезли от Сириус Б шестнайсетте мъжки и шестнайсетте женски сириусбета, легнали отстрани и сигурно лежали сто хиляди години, защото бавно забременявали и бавно раждали.

И най-накрая един ден (а това се равнявало на 5 минути за децата) какво изскочило отвътре: човек! Ама един дребничък, мършавичък такъв.

Наизскочили разни хорица и понеже нефимилините били търпеливи, започнали да ги произвеждат. Произвеждали ги като кубчета шоколад. Производство, производство, производство… Защото хората не можели да се размножават, те можели да бъдат само произвеждани – прекрасни работници за мините.

Само дето те трябвало малко да поживеят като във ферма, за да може да се поопитомят, и след това – в мините. И ги сложили на един остров, който се казвал Гондвана и бил до Африка.

Там хората си живеели безгрижно, ядели си, пиели си, танцували си весело и щастливо, а нефимилините им се радвали.

И така, хората, като укрепнели, ги пращали в рудниците. В южната част на Африка, където били рудниците, хората копаели злато за нефимилините стотици хиляди години. Децата видели как си копаели едни хора, които не можели да си имат деца, а само били произвеждани.

Обаче хората били много свестни и нефимилините свикнали с тях. Тия нефимилини обаче били станали малко мързеливи и решили да си вземат роби в града на север, където Тигър и Ефрат се вливат. Взели си и мъже, и жени. Те им работели послушно.

Обаче един от нефимилините много се ядосал на брат си, който бил шеф, и казал: „Е, сега ще те прецакам!“.

Отворко се заслушал.

– Елате да гледаме! Мръсотии в старо време! Да видим как са се прецаквали. Бързо, бързо, масата! Въртете, въртете! Айде, още малко газ, да видим как ще го прецака! Сигурно ще му набие няколко шута.

Бонбончо също се зачудил.

– Не, най-вероятно ще му сложи капан.

Душко не ги харесвал тези работи.

– Престанете, де! Те са братя, ще се сдобрят.

Жожката леко припирал:

– Стига сте говорили, а бързайте, че изпуснахме.

Пристигнали и какво да видят: нефимилинът отишъл при една жена човек и ѝ казал:

– Виждаш ли? Там има едно растение. Ако отхапеш от плода му – ха! – ще станеш много умна. Искаш ли да пробваш?

Жената отвърнала:

– Защо не? Вкусно ли е?

Той казал:

– Да, да, хапни!

Тя отишла, а дървото било ябълка. Гризнала една хапчица и изведнъж цялото познание ѝ се явило в главата. Понеже тя си имала приятел, извикала го и той също отхапал. И двамата станали много умни. Обаче освен че станали умни, за разлика от другите хора, те вече знаели как да си имат деца.

Нефимилините отначало много се объркали какво да правят. Големият брат така се ядосал на малкия, че както бил висок четири метра, вдигнал го четири метра над земята и му казал:

– Ти още малко цветето на живота щеше да им дадеш! Да станат безсмъртни, а?

Станала голяма тупурдия, но най-накрая нефимилините решили, че всъщност тези хора не били лоши и нямало да им навредят, но трябвало да ги изселят.

И ги изселили да си живеят на Гондвана. Те си произвеждали хора за мините, които да им работят, а тези, които можели да се размножават, ги оставили да живеят свободно, наблюдавали ги, радвали им се, но по никакъв начин не им пречели.

Обаче станала катастрофа. Незнайно как небето притъмняло и в рамките на двайсет часа изведнъж станало нещо страшно. Северният полюс станал южен, а южният – северен. И Гондвана тръгнала да потъва.

Хората обаче били много умни същества, в сънищата си усетили, че така ще се случи с техния остров, и успели предварително да се изселят от него. Плували, плували, надалеч плували и стигнали до новопоявилите се острови Лемурия.

Заселили се на Лемурия. И както се заселили, така започнали да си живеят още по-щастливо. Те всъщност били умни колкото 10–12-годишни съвременни деца – пеели, танцували, радвали се на изгревите и залезите, а нефимилините пък си вършели своята работа – изпращали злато.

Нашите приятели с масата били разтроени – нагоре ли да гледат, надолу ли да гледат, към Лемурия ли да гледат? Побъркали се от обиколки на Земята. Най-накрая толкова задобрели в управлението на масата, че правели виражи и все едно се вдигали на две гуми.

Летели си те над Лемурия и изведнъж видели двама души: Ай и Пай, мъж и жена. Двамата седели в тишина, без да се гледат, без да се докосват, в отделни стаи, и толкова силно се обичали, че жената забременяла. И като забременяла, той, тя и детето станали безсмъртни.

И така се появили първите безсмъртни.

Жожи бил слисан.

– Вижте какво, предлагам ви: разделяме се в двата края на масата, започваме да се обичаме и ставаме безсмъртни.

Отворко рекъл:

– Ама ти ще го раждаш!

Бонбончо реторично попитал:

– К’во ще раждаме, бе? Айде стига глупости!

Отворко обяснил:

– Не разбра ли, бе? Трябва да има и дете! Не става само от двама. Три, три! Винаги всичко е по три.

Душко се загледал.

– Три, три, айде пък сега три! Виж ги тия двамата отдолу, дай да ги шпионираме как го правят.

И наистина – Пай си седяла в едно помещение, Ай в друго, обичали се силно, толкова силно, че ставало като облак – и пак си имали така деца. Децата се раждали безсмъртни.

В Лемурия те започнали да обучават другите хора как да стават безсмъртни. Не им се отдавало бързо. А нашите хора на масата отгоре, седели и се чудели. Жожи имал план.

– Вижте какво, намирам една лемурийка, слизам долу и започвам да я облъчвам, защото представяте ли си да стана безсмъртен?! Ще живея безкрайно! Ще мога да изгледам всички филми на Земята.

Тук някъде вече се засрамил.

Отворко-Мърморко само това и чакал.

– Погледни се какъв си оповръщан, бе! Коя лемурийка ще те обича и ще ти изпраща любовни облаци? Нали, като слезеш, ще ги овониш и ще напуснат островите!

И докато си говорели така, изведнъж лемурийците взели да напускат. Качили се на тръстикови лодки и заплавали. Едните плували към Южна Америка. Другите плували на север, към Северна Америка.

Внезапно пак се пощурила Земята. Пак притъмняло, пак хоп!, тряс!, бум! Полюсите пак се сменили и какво станало с Лемурия – изчезнала…

Децата гледали отгоре. Отворко се почесал по главата.

– Абе, тия, където стъпят, всичко потъва! То направо не е живот! Все едно на потъващи пясъци се въртят. Сега къде побягнаха? А, в Северна и Южна Америка. Айде да гледаме кога ще потънат!

Обаче не станало точно така. Част от лемурийците, включително Ай, Пай и другите безсмъртни, се насочили на север – близо до Северна Америка, към един остров, наречен Атлантида.

Децата дали мръсна газ натам – с вече добре пилотираната маса, изправена на задни гуми, навирили вилиците, направили един маньовър отгоре и гледат: нов остров.

– Оффф, тука само потъват, изригват, появяват се! Дайте сега да видим на тоя колко ще му трябва, та да потъне.

Горе-долу изчислили, че през едно и също време потъвали и се появявали островите и хората само се местели. Било им станало вече забавно.

Обаче тоя път само една много малка група от лемурийците дошла на острова. През това време ония там, в Африка, вече не били интересни. Те само копаели, изстрелвали злато и нищо повече. Копаели, изстрелвали, копаели, изстрелвали – монотонна работа.

Малката група лемурийци обаче била само от безсмъртни. Около триста безсмъртни имало вече. И те започнали да търсят по острова специални точки, които да превърнат тоя остров в цветето на живота, което светело в подземните зали в центъра на Земята, изкопани от нефимилините. Обикаляли по острова, обикаляли и по едно време сякаш отбелязвали върху него точки, които, отгоре погледнати, заприличали на тяло.

Отворко мърморел:

– Тия пък си направиха човешко тяло! Сигурно всеки иска да си живее в някой орган. Примерно живея си днеска в далака, а утре може и под далака, малко по-надолу, хо-хо!

И наистина, лемурийците направили острова на специални 10 точки, които изобразявали човешко тяло.

Душко обяснил:

– Вие нищо не разбирате! Тия правят чакри на острова.

Там някъде вече Бонбончо не издържал и взел да се смее.

– Тия ги погледни какви са кукавелници! Какво разбират от чакри? Ще ми правят чакри!

– Не, бе – викал Отворко, – гледай, че правят чакри!

Децата се загледали и видели, че те вярно нещо правели: уж било като тяло, ама слагали специални точки и нещо подреждали. И така, нещо се помотали, помотали и хоп! появили се десет града в тези точки. Само десет, точно в тия точки, а остров – голям, колкото искате голям. Огромен, просторен. Те точно в тия десет точки – десет града.

И започнали безсмъртните през главите си да излъчват едни сигнали: „Пиу!- Пиу!“.

Душко предложил:

– Айде и ние да вземем да излъчваме нещо! Може да излъчваме бууги-буги! Шака-рака…

Бонбончо го сръгал и казал:

– Душко, поседя малко повечко на тая маса и вече взеха да ти излизат ангелите.

Душко взел да се оправдава:

– Ама защо? Ако им пеем по-ритмична музика, може да станат по-отворени. Вижте ги, че са като дечица.

Обаче от тоя сигнал от Южна Америка, от Северна Америка започнали да прииждат лемурийци с лодки. Подобно на стройни армии, хиляди, десетки хиляди лемурийци се товарели точно като по филмите, все едно в транс, и се насочвали към острова, знаели те къде да отидат. И всеки един, като стъпел на брега, знаел към кой от десетте града да се насочи.

Това, което се случило, обаче било малко странно. В осем от градовете се напълнило с хора, а в два никой не искал да отиде.

Отворко се чудел:

– Абе, на тия чакрите нещо не им работят добре. Много им е блокирано телцето. Така, като не им работят чакрите, как ли ще им влезе енергийката? Тия ще вземат да измрат.

Душко го успокоил:

– Чакай, току-що им поникна островът. Нали знаеш, че малко време трябва да мине, преди да потъне? Сега ще изчакаме няколко години и тогава ще потъне и тоя.

Обаче наистина нещо не било наред. Осем града били пълни, а две точки стояли празни.

И в тоя момент – понеже майката Природа не търпяла празни неща, – от небето се задали космически кораби. Но не като ония на нефимилините, от които излизал отзад огън, ами някакви различни. Приличали на яйца. Яйца, които падали, но не се чупели, а просто се разтваряли и отвътре излизали някакви хора, но по-различни хора. Говорели по-различен език. Били по-развити от лемурийците, същевременно обаче нещо не им било наред. Приличали на ученици от пети клас, които са ги скъсали на изпита и са ги върнали в детската градина. Били чели много учебници, но като че ли не ги били разбрали.

И като отишли при децата в детската градина, лемурийците започнали да им предават едни много ценни знания, ама не всички от тях били подходящи за деца от детската градина – и така ги затормозили и поизмъчили. А и плюс това, те не ги били научили много правилно.

Казвали се ядеи или егреи. Много странни извънземни били тия. Не били лоши, ама не били от най-силните ученици.

Както и да е, взели единия град.

Отворко се бил надвесил.

– Банда, давайте да въртим масата, наточвайте вилиците, защото ще става шоу! Дайте да видим майката Земя какво ще засели тук, в последния град.

Настанили се и чакали ден-два – нищо. По едно време се зачудили какво ли ще стане. И в този момент Душко погледнал към небето и посочил.

– Вижте, на Марс става нещо! Май има война.

И изведнъж видели как съседната планета сякаш избухва, как пламва, как се чува тътен. Не можели да разберат какво се случва.

Оттам долетели космически кораби. Приличали на големи консерви. Кацнали, отворили се и отвътре излезли марсианци – студени и зли, агресивни варвари, искащи само да се бият и консумират.

Марсианците били такъв вид хора – с потиснати емоции. Не изпитвали любов и състрадание, не изпитвали грижа и внимание, искали само насилие, само контрол. Много обичали да доминират и да управляват. И понеже всичките обичали да доминират и да командват, се изтрепали един друг, докато не унищожили живота на планетата си. Като видели, че всичко умира и на Марс и вече нищо не останало – нито растения, нито вода, нито атмосфера, – в последната секунда, с няколко кораба, успели да спасят вида си на най-близката планета, именно – Земята.

Дошли, ама били много гадни. Толкова гадни, че всъщност нямало оправия никога с тях. Веднага казали на лемурийците, че ще ги завземат.

Само дето лемурийците били цял остров хора, пък марсианците една шепа. Пробвали, ама лемурийците им казали:

– Вижте сега, дошли сте ни на острова, ще ни живеете в града, ама нали разбирате, че това не значи, че ще ви станем роби?

Марсианците обаче били зли и искали да командват. Много мразели всичко, което се случвало не по тяхна команда, а и обичали да воюват и трябвало някого да убиват, а там засега нямало възможности за тия работи. И така, десетте града били пълни. Чудесно си живеели хората. Марсианците мразели ядеите и се карали с тях, ядеите не били съгласни с марсианците – общо взето, всеки си имал работа.

И така вървяло до един момент, в който към Земята се приближил астероид. Душко извикал:

– Гаааз! Гааз! Бързо моторетката, че сега ще мине през масата! Гааз!

Децата подкарали масата с бясна бързина, изнесли се с няколко финта и се скрили близо до Северна Америка. Гледат – към Земята летял метеорит. Голям метеорит. Душко замислено казал:

– Знаете ли, като му изчислявам траекторията, ще падне точно върху нас. Я да се преместим от другата страна!

Запалили масата, прелетели над Атлантида и се озовали от другата страна.

В това време чули долу марсианците да обсъждат:

– Трябва да го обстреляме с лазер! Трябва да го разрушим в атмосферата!

Лемурийците, които били много духовни и добри, не били съгласни.

– Щом Господ ни го изпраща, трябва да го посрещнем. Щом Господ е искал да кацне на Земята, значи, ще го приемем.

И понеже лемурийците били повече, марсианците нямало какво да кажат. И не е нужно да ви обяснявам, че като се праснал тоя ми ти метеорит, разбил половината Северна Америка. Голяма част от Атлантида също потънала.

Душко се намусил.

– Тоя пък много бързо потъна, бе! Точно се появи, и потъна.

Но потънала всъщност малка част. За съжаление обаче, астероидът убил огромна част от марсианците. Паднал точно върху тая част, в която те живеели. Малкото останали марсианци казали:

– Повече няма да живеем с вас! Повече не искаме да ви виждаме. Всеки ще си живее за себе си.

Настанало разделението. Марсианците си правели каквото си искат, ядеите си правели каквото си искат, а лемурийците, които били добри хора, си живеели в хармония с природата.

Изведнъж Отворко посочил.

– Ей, елате тука! Дайте да видим какво става долу. Не може ли някак да приближим океана, това кошче, да го позаплакнем малко и да го използваме за фуния, да подслушваме по-добре?

Не посмели да доближат до океана, а и някак си не им се получавало въобще да доближат повърхността. Но завалял дъжд и решили, че ако си представят, че той вали вътре, можело пък да вземат да се позамият малко и да си изплакнат кошчето.

Така и сторили. Изплакнали кошчето, направили го на фуния и чули как марсианците правят заговор да изобретят гигантско оръжие, с което да повредят мозъците на всички на Земята и да започнат да ги контролират и управляват. Всъщност те с това същото оръжие били унищожили собствената си планета.

И започнали строежа. Отплавали с лодки на юг, към Бермудските острови, и там построили гигантското съоръжение. Голяма част от него била под водата, а една част – над нея.

Душко, докато обикаляли отгоре, бил притеснен.

– Деца, да не искате ние да сме първата мишена на това оръжие? Както сме му застанали на дулото, току-виж ни пернало.

Отворко рекъл:

– Не, бе, то не стреля с бомби. То стреля по друг начин направо в мозъците, ама не знам как.

И тия ми ти марсианци, каквито били невежи, а и били забравили за стотици години живот в Атлантида как се прави оръжието, го измайсторили калпаво. Пуснали го и станала най-голямата катастрофа на Земята. Толкова голяма катастрофа, каквато не може да се опише. Тъй като всичко било взаимосвързано и взаимозависимо, катастрофата била не само за Земята, а обхванала и Слънчевата система, и другите системи, от цялата галактика започнали да пристигат междугалактически кораби и да се опитват да помогнат на планетата.

Това, което се случило, било като взрив, който изкарал от ниските нива всякакви таласъми, духове и вампири, които се вселили в телата на невинните лемурийци и ги карали да правят всякакви чудовищности.

На Земята слезли хиляди извънземни – като линейки от бърза помощ. Чистели таласъмите от невинните лемурийци, чистели върколаците от тях, всичко връщали в подземните царства, чистели наред. Успели да изчистят почти 95 процента от тая твар.

А лемурийците, нали били като деца на 12 години, съвсем не били подготвени за такива взривове и страхотии. Гледали и не вярвали какво става.

И тогава дошла голямата вълна. Жожи казал:

– Трябва да се потапяме!

Отворко викнал:

– Какво потапяне, бе! Трябва да излитаме! Давайте да бягаме!

А вълната била гигантска.

Душко се натъжил.

– Айде, и тоя континент потъна.

Гигантската вълна се задавала и щяла да унищожи Атлантида съвсем скоро.

В този момент междузвездното правителство изпратило специален космически кораб, който прелетял над Атлантида и от въздуха събрал всичките безсмъртни лемурийци. Качил ги, издигнал ги високо в Космоса и в тоя момент свършило всичко с Атлантида. Почти всички атланти измрели. Островът потънал.

Космическият кораб прелетял и къде кацнал: на новопостроеното от извънземните военно съоръжение, което се оказало голямата пирамида в Египет. Голямата пирамида било специално съоръжение, създадено с цел да спаси Земята от оръжието на марсианците. Но оръжието на марсианците било повредено и не можело да спре поне още 13 милиона години, и нямало как да го изключат. И през всички тези години трябвало да се опитват да го неутрализират с пирамидата и около нея да построят много, много храмове, и от другата страна на Земята също да построят много, много храмове за неутрализация.

Кацнал космическият кораб отгоре на пирамидата. По специален тунел през нея слезли безсмъртните заедно с космическия кораб в дълбоките подземни царства на пирамидата, и стояли там стотици хиляди години, и чакали, докато отминат пораженията от въпросното оръжие.

Другите оцелели на Земята били нефимилините. Те също се били скрили някъде в рудниците и успели да оцелеят. За съжаление, хората, които били произвеждани, не издържали великия потоп, до един умрели и след потопа имало само хора, които можели да се раждат. Нефимилини и много извънземни учители помагали и се грижели за оцелелите хора, марсианци и ядеи еднакво. Всички извънземни казали:

– Марсианците са като всички други. Сбъркали са, но ние обичаме всички еднакво и ще се грижим за тях.

Те така си разсъждавали, ама марсианците оттогава не спрели да правят пакости. Все вършели по нещо.

Корабът, които стоял скрит под пирамидата, бил специален военен междугалактически кораб за случаи на нападение от извънземни – такива като марсианците или други – и служел на земляните за защита.

Един ден тристата оцелели безсмъртни излезли заедно с извънземните и се разделили на три групи. Едната група заминала за езерото Титикака. С космически кораб кацнала на Острова на Слънцето и се заселила там. Една група отлетяла в Хималаите, а една група се заселила в днешния Шумер.

Те били много умни и започнали да предават цялото знание, което имали, на местните хора, да ги обучават на всичко, което знаели. Даже делфини от Сириус били кацнали в Титикака и директно предавали знания на местните жители. Затова там често имало рисунки на делфин, който си подава главата от водата.

Но същите рисунки имало и в Египет, защото и там делфините помагали. Нали това били делфините от Сириус Б?!

Такива рисунки с делфини имало и в Шумер и на още много места.

Помагали, помагали, обаче, за съжаление, от взрива, колкото били напреднали хората и тяхното съзнание, толкова и се върнали. Приличали на много скъп, хубав компютър, на който са му изтрили всичките програми. Стоял на бюрото безпомощен и нищо полезно не можел да свърши, защото в него нямало програми, нямало информация.

И извънземните се заели отново да пълнят компютъра на хората с програми, но това ставало много бавно. Там някъде Душко проплакал:

– Мама ще ме търси! Какво ще правим сега? Искам да си ходя вече вкъщи. Омръзна ми тука.

На Отворко също му домъчняло.

– Знаеш ли, че и моята майка ще се притеснява. Не за друго, ама няма кой да я ядосва така, като ме няма. Дали не е по-добре вярно да си ходим?

Жожката рекъл:

– Бе, добре сега, Душко, уж си толкова умен, що не вземеш да отвориш книгата, да видим как да си отидем вкъщи?

Душко вдигнал рамене.

– Ами не пише.

Бонбончо предложил:

– А ако направим обратното?

Душко попитал:

– Какво значи обратното?

– Ами каквото направихме в началото, ама наопаки.

И пробвали. Завъртели се на обратно на 90 градуса, затворили си очите, представили си, че се сливат с масата – не проработило. Завъртели се вертикално пак на 90 градуса, представили си – не станало. Надолу-нагоре, всякак я въртели тая маса, след което Душко предложил:

– Добре, дайте първо да си представим, че се сливаме с кошчето и масата, и вилиците, после да въртим в различните посоки.

И така, първия път не станало, втория път не станало, а третия път, като се завъртели по един чудноват начин, изведнъж се чуло бум!, тряс!, прас! и неясно как те се оказали в кухнята на Душко.

В първия момент всички били много щастливи и било много забавно, смеели се и се радвали много, че са си вкъщи, но до мига, в който видели вторачени в тях много човешки очи.

Децата се огледали и забелязали, че имало разплакани майки, бащи, полиция и кой ли още не, които седели и гледали абсолютно смаяно.

Душко рекъл:

– Е, сега ще ни се карат, че сме оповръщани целите.

Отворко го сбутал и ги посочил.

– Абе, тикво, надали даже виждат, че сме оповръщани. Гледат космическия кораб.

Бонбончо казал:

– Какъв космически кораб, бе? Счупихме на жената масата.

В тоя момент Жожката невинно се правел, че изскубва виличките от краката, и ги прибрал зад себе си, за да намалят повредите. Настанала една неясна тишина, след което децата се огледали, огледали, замислили се какво да правят и Отворко казал:

– Е, шегичка, ха-ха!