Как Бонбончо и приятелите му направиха детска градина за чудо и приказ

Практиката – потвърждение на истината

Имало едно време четирима приятели. Душко, Бонбончо, Жожко и Отворко били много сладички деца и славно се забавлявали. Постоянно измисляли нови и нови приключения.

Един ден те решили да си направят детска градина.

– О, йее! – казал Отворко-Мърморко. – Ще съберем всички сополанковци на махалата и ще ги гърчим, ще ги наказваме, ще ги караме да сядат и да мълчат. Браточки, давайте да си правим едно даскало! Ще станем шефове! Не, не шефове – аз съм шефът, а вие ще сте работниците.

Тук Бонбончо не издържал.

– Извинявай, че ти го казвам, ама може ли да е без шефове наш’та детска градина? Всеки си е шеф на своята група. Ние ще сме шефове на различни групи.

И така… решили да съберат своите питомци. Идвали дечицата от квартала при четиримата приятели и всички, щом ги видели, незнайно защо искали да станат ученици на Душко-Послушко. Неговият клас растял с бясна бързина, а на другите деца класовете доста по-бавничко напредвали.

Въпреки това се оказало, че имало дечица и при Жожката. Оказало се, че дори за Бонбончо имало дечица. По едно време се намерили няколко и за Отворко. Макар и с неравен брой ученици, класовете били готови.

Децата ентусиазирано седели и чакали да се случи нещо в детската градина. Възрастните мислили, мислили, мислили (четирите деца били възрастните, нали вече стана ясно?) какво да правят и изведнъж решили, че трябва да съставят програма. Първа точка в програмата: миене на зъби. Да, ама децата, естествено, били дошли без четки и пасти, нямали и кърпички, та затова Отворко измислил гениален начин.

– Ще си миете зъбите само с паста и вода! Ще жабурите, тя ще стане на мехурчета и поне малко ще ви се освежи устата.

Да де, ама децата били малки и кой жабури, кой глътне пастата, кой си я вкара в носа – миенето на зъби не се получило много-много.

Те обаче решили, че поне трябва да измият личицата им. Децата почнали да си мият лицата, ама кой лице, кой глава, кой врат, кой отпред дрехата, кой ръкавите накиснал – и това с миенето на лицата не станало много добре.

След това решили, че ще ги сложат да закусят. Отворко преценил, че е подходящо за закуска да им даде чипс с газирана напитка. Душко бил категоричен.

– Виж какво, Отворко Мърморко, на твоите, каквото искаш им давай, обаче за моите такива неща няма да има.

И така, закуската била разделена на четири. Децата на Отворко яли чипс с газирано. Децата на Бонбончо яли бонбони, които пукали в устата и издавали звуци, яли и едни други бонбони, които боядисвали езиците в лилаво. Пили много прясно мляко. Бонбончо се чудел какво друго да им даде, ама нещо не можел да измисли и затова им казал да чакат. Искал да им направи захарен памук, в интерес на истината, но просто не можел да измисли как да го осъществи този експеримент и как захарният памук да стане по-голям.

През това време Душко мажел с масълце препечени филийки, слагал отгоре настърган кашкавал и нарязана маслинка. Сварил чай на децата, добавил и лимонче, и медец вътре. Много внимателно им нарязал филийките на хапчици, така че да си хапват, без да се цапат.

Жожката, нали бил по бързите работи, естествено, взел едни гризини за закуска, залял ги с мляко и казал:

– Айде, по кратката процедура, че време няма, нали трябва да се спортува!

И така децата се нахранили: някои по-чистичко (тия на Душко, защото той се грижел за тях), някои нахранили и масата, и столчетата, и килимчетата…Но в крайна сметка никой не останал гладен.

И тук пак настанало разминаване в програмата. Жожко пружинирал.

– Време е за спорт, ще ви водя навън да тичате.

Душко погледнал Жожи неразбиращо.

– Никакъв спорт! Час и половина след хранене е забранено. Сега стомахът смила храната, а след това може да се спортува. Не може такова нещо!

Отворко нямал нищо против.

– Ние сега, да ти кажа, смятам да учим, да учим… вицове.

Душко попитал:

– Как така ще учите вицове? Нали тия деца трябва, като се приберат вкъщи, нещо ново да могат да правят! Какви вицове?

Отворко се подсмихнал.

– Ти, като ме познаваш, на какви вицове ще ги науча, а?

Душко смутено отговорил:

– На друго място ще ги учиш, не тука, защото не искам децата, дето аз обучавам, да чуват.

– Добре – отвърнал Отворко.

Бонбончо отправил ведра покана:

– Деца, сега заедно ще правим експерименти.

Децата били много въодушевени. Думата „експерименти“ им звучала добре, така или иначе пукали и святкали с тия бонбони в устите. Бонбончо се чудел:

– С какво да правим експерименти, с какво да правим експерименти…?

По едно време се засмял и казал:

– С вас ще правим експерименти!

Душко подскочил.

– Само да си посмял да правиш експерименти с децата, вече съвсем сериозно ще ти се разсърдя и няма повече да сме приятели!

Бонбончо веднага се съгласил.

– Добре де, добре, няма да правим с вас експерименти. Ще правим експерименти с растения.

Душко направо бил уморен да слуша чуждите програми.

– Явно ще трябва да заведа моите деца по-далеч от вас.

И като за начало се обърнал към децата:

– Деца, искате ли да ви заведа до тоалетна?

Естествено, всичките имали желание да отидат до тоалетна. И така – чисти, измити и нахранени децата на Душко седнали да рисуват.

Улисани в експериментирането, децата на Бонбончо едно по едно избомбили гащите си и се наложило Бонбончо да измисля как да ги преобува. Което, оказало се, не било много приятно като действие, още повече, че нямали резервни гащи, а и трябвало да бъдат и измити. Тук Бонбончо си казал:

– То, май експериментът с мене се случи!

Отворко бил в същото положение, но нали бил отворен и казал:

– Е, ще си посмърдите сега. Докато се смеем, няма много да се забелязва, че мирише – и въобще не си помръднал и пръста да ги почиства, а им разказвал виц след виц и децата се смеели, гледали го и си седели.

Жожката така ги бил подпукал да тичат из парка, че кое напишкано, кое наакано… нямало време да спре и да разбере какво точно му се случвало.

Ситуацията била доста критична. Наложило се Душко да предприеме мерки и да помогне на приятелите си. Първо дал още по-големи листове и още повече боички на децата от групата си да рисуват, така че да е сигурен, че поне за пет минути щели да бъдат улисани в игри и така той щял да опита да помогне на приятелите си.

После отишъл при Бонбончо, който тъкмо търкал с една четка детски гащички, и казал:

– Имаш ли нужда от помощ?

Бонбончо отговорил:

– Е, добре че ми е по-малка групата, че ако беше твоята, щях да пера до утре.

Душко казал:

– Искаш ли да ги взема при мене, да ги оставя да рисуват с моите и ще изтичам да видя какво прави Отворко, евентуално да му помогна?

Бонбончо кимнал.

– Добре, вземи ги, ама дай им някое експериментче с тия боички да направят, не просто да цапотят там! Примерно да сложат някой и друг химикал, да се види каква реакция ще излезе – дим, пушек, нещо да става, нали?!

Душко отклонил любезно поканата.

– Айде малко по-късно, че гледам, че си зает.

Почистил децата на Бонбончо, завел ги при своите, дал им листове и бои и отишъл при Отворко. Като видял децата как седят и се заливат в смях, потънали във всякакви материали, той се хванал за главата. Отворил спешно прозореца, бързо хванал децата, извел ги към банята. Те усетили, че ги щипе, и взели да плачат. Отворко се развикал:

– Видя ли, разплака децата! Как не те е срам – дойде тука, развали вицовете!

Душко извикал откъм банята:

– Идвай с мене и разказвай в движение, че положението е тежко!

Вкарали ги в банята. Бонбончо вече се бил специализирал, тъй че едно по едно премятал децата през мивката и ги оправял: перял гащи, Душко изнасял, Отворко разказвал вицове, за да кротуват – нагласили ги.

Но точно в тоя момент се върнал Жожката много притеснен и се наложило процедурата да се повтори едно по едно и с неговите деца: Жожката помагал, Бонбончо действал през мивката, Отворко разказвал вицове, Душко тичал и които били готови, ги водел при другите да рисуват.

Най-накрая, напълно изтощени, четиримата приятели простирали гащи след гащи на простора. Седели, гледали се и се чудели: как въобще били решили да си спретнат такъв ден? Толкова били омаломощени и уморени от гледането на деца, а всичко едва започвало.

Децата обаче, като порисували малко, решили, че имат нужда от игри. Станали и почнали да палуват и да бесуват. Четиримата се опитвали да ги укротят по какви ли не начини, но с техните камъни точно по тяхната глава се случвало всичко. Всички номера, които въртели на родителите си, сега им ги правели малките палавници, но в много по-големи размери, тъй като били много повече на брой и действали едновременно. Тъкмо когато Душко успеел да хване и да укроти един, трима зад гърба му правели друга беля. Току Отворко съумеел да замае някое от тях, петима други отзад вършели някоя беля.

По едно време четиримата седнали в средата на стаята, хванали се за главите и казали:

– Добре я оплескахме! Май стана играчка-плачка. Само да гледаме да ги опазим, че някое да не се нарани.

И тогава решили, че ще ги заведат в парка. В парка било достатъчно широко, имало възможност да се тича, така че нямало как да се загубят. Обаче ги хванало шубе, че някое можело да избяга. Затова, за по-лесно, какво направили: завързали ги с въженце.

Завързали ги… и като овчарчета, пъдарчета, тръгнали отстрани с четири геги. Отворко разказвал вицове, Жожо задавал темпото за движение, Бонбончо им правел разни фокуси, а Душко отзад следял внимателно какво се случва.

Отишли така в парка, а децата – щастливи, че имало кой да им обръща внимание, – много се зарадвали на възможността да си играят с батковци. Смели се, веселили се, хапнали ябълчици от Душко и щастливо питали:

– Кога ще има пак детска градина с вас?

А Душко и Отворко се спогледали и в тоя момент Бонбончо казал:

– Ами ние тая игра вече я играхме, така че следващия път ще играем на нещо друго.

И така четиримата приятели решили, че следващия път щели да играят на някоя игра, за която са доста по-подготвени.