Приключенията на летящия килим

Поколения наред

Имало едно време четирима трансгалактически приятели: Бонбончо-Фотончо, Душко-Послушко, Отворко-Мърморко и Жожо. Четиримата неуморно правели бели, измисляли всевъзможни игри и ден след ден приключенията ставали все по-големи.

Седели си един ден щастливо в апартамента на Душко, чудели се какво да правят и Послушко предложил:

– Момчета, не смятате ли, че е време да отлетим в открития космос?

Жожката, който бил по скоростта, веднага реагирал:

– Разбира се! Веднага! Айде! Бързо: сандвичи, тука от хладилника, малко водичка, солетки. Готови сме. Тръгваме ли?

Отворко-Мърморко, който винаги си мърморел нещо, започнал да мрънка:

– Душка, дай някоя по-мързелива! Ще си полегнем ей тука, ще си пуснем телевизора, ще гледаме тъпо, ще си бъркаме в носа, ще ядем чипс, пуканки, ще пием газирани химически течности… уффф…

Никой не погледнал с ентусиазъм на неговата идея, но Бонбончо продължил:

– А може ли, докато летим междугалактически, да си правим експерименти по разните планети?

Душко го погледнал замислено.

– Ами ако можеш да оцелееш, що пък не? Може да пробваме с нещо по-просто – като Марс, и ако там издържиш, може да отидем на някоя по-сложна планета, например да минем през пръстените на Сатурн.

Много било забавно, но Жожката припирал:

– Ей, стига сте приказвали! Докато летим между планетите, тогава ще се договаряме къде какво да правим.

Обърнал масата нагоре с краката и попитал:

– Излитаме ли?

Бонбончо рекъл:

– Е, летяхме вече с маса, дай нещо по-сериозно! Всеки може с маса. Вече не е интересно.

Децата седнали да решават с какво да излитат. Отворко предложил:

– Защо не вземем да излетим с един диван и един телевизор, закачен за него? Хем ще си летим към тези планети, а сериалите… абе цялата програма ще си върви.

Бонбончо обмислял различни варианти.

– Не е ли по-добре да сме с шкафа за инструментите на баща ти? Хем ще си летим, хем, като кацнем на някоя планета, я чукче, я пиронче, я някоя лампичка там, я крушка ще си използваме.

Жожката също имал идея.

– Предлагам ви да излетим с пътечката за тичане на Душковата майка. Качваме се на нея, пускаме я, тичаме, тичаме и в даден момент просто политаме. Хем си има пулт за управление, хем си има и две дръжки да се хванем. Абе, много ще е удобно.

Отворко възразил веднага:

– Дайте нещо по-сериозно!

Бонбончо попитал:

– Е, какво по-сериозно?

Душко се усмихнал.

– Е, как какво по-сериозно? Килим.

Децата кимнали утвърдително.

– Килим звучи добре. Харесва ни.

Душко махнал с ръка.

– Супер! Хайде, качвайте се на килима, ще излитаме. Донасям книгата, където са вълшебните думички.

Отишъл Душко да я донесе, върнал се и какво да види: на килима диван, телевизор, пътечка за тичане и шкаф с инструменти – и всеки се бил наместил в своята си част. Той възкликнал:

– Тоя килим случайно да не е тоноповдигач? Летящото килимче по принцип вдига човек-двама, ама понеже сме малки, айде – четирима. Защо натоварихте тука цялата покъщнина? Мама, като се върне и види, че ѝ няма пътечката, може и един пердах да изядем… А да не говорим татко, ако види, че му го няма шкафът с инструменти. А за телевизора и дивана ви е ясно, нали? Там няма защо да се обяснявам. Я разтоварвайте, че е много тежко.

Отворко рекъл:

– А, аз не разтоварвам! Всички ще се настаним на този диван – да седим като културни хора, направо междугалактически. И може дори, ако някой е уморен, да си полегне, а не просто да лежим на тоя килим в мръсотията. Хич не отпада моето.

И Бонбончо не бил съгласен.

– Аа, да! За какво ще ходим на тия планети, ако няма поне един инструмент, нещо да правим с него? Ами ако стане авария с килима? Как ще му ремонтираме гумите и фаровете?

Другите го погледнали и той продължил:

– Добре де, не гумите или фаровете, ама ако някоя плетка му се разбрида, как ще ги оправим?

Жожката се намесил:

– Вижте какво, въобще не съм съгласен – да си седя аз на някакъв килим, без да мога да тичам! С тая пътечка, поне докато лети килимът, тялото ми ще се движи. Иначе как ще издържа да тичам от единия ръб на килима до другия? Нали ще взема да изпадна в пространството, та после не знам как да ме събирате. Не, не, не, пътечката си я взимам, за да си тичам, само така мога да летя спокойно.

Душко настоявал:

– Бе, хора, не може така! Не може с всичките тези неща. Ама ха! Измисляйте друго!

Отишъл да потърси по-малка книга, защото с толкова голям том нямало къде да се стъпи. Върнал се след малко – и какво да завари? Отворко-Мърморко взел един матрак, взел и едно телевизорче, голямо педя на педя, което се правел, че ще си държи в джоба. Бонбончо-Фотончо взел една кошница за пикник и в нея преливало от бормашини, отвертки и някакви други неща – правел се, че все едно ще ходи на разходка в парка. Там бил и Жожката, който пък си бил взел две гирички. Душко гледал, гледал и се примирил.

– Така като че ли е по-добре. Ето, вече може да излетим. Матракът е лек, телевизорчето уж не го виждам, гиричките са тежки, но пък не заемат място, а кошницата с инструменти може да я ползваме за столче.

Жожко казал:

– Може дори за тоалетна, ако изсипем инструментите, докато летим междугалактически и на някого много му се…

Всички се замислили, че наистина щяло да им трябва, докато са междугалактически герои, да имат и тоалетна все пак, пък и храна. И отново се започнало: товарене на килима, товарене на килима… Душко се върнал с една малка кошница провизии и какво да види: било взето пердето от банята, две тръби седели вертикално и пердето се движело по трета отгоре, Жожката държал конструкцията, а отзад – един голям леген. Душко попитал:

– Какво правиш бе, Жожка? Защо си разкачил банята и пердето от нея?

– Е, да не искаш да ходя по голяма нужда и да ме гледаш, докато летим на килима? Ще си дърпам завеската.

Бонбончо се смеел.

– Защо не си откачил и вентилаторчето?! Ние можехме да ти го държим и да бръмчим с него.

Погледал Душко към Бонбончо и какво да види зад него: Бонбончо качил една каса газирани напитки с кафяв цвят, една каса жълти, една каса бели, дори една каса бира. Душко рекъл:

– Ей, всичко разбирам, ама тая бира за какво я взе?

Бонбончо отговорил:

– Не е бира. Само шишетата на баща ти събрах. Развивах капачките и наливах вода, защото нямаше стек с вода.

Душко се хванал за главата и казал:

– Е, сега остава баща ми да си отвори касата с бира и едно по едно да се изненада, че в шишетата му има вода.

Бонбончо рекъл:

– Какво да правим? Без вода не може. Хайде, без газирано – горе-долу, ама пък без вода?

Погледнал Душко към Отворко и какво да види: Отворко си бил взел възглавнички – десетина възглавнички с къдрички. Подредил си ги на матрака, вдигнал си краката на една група възглавнички и щастливо-щастливо си лежал по пеньоар. Душко пак се хванал за главата.

– Ей, приятели, няма да стане пак. Разтоварвайте!

Товарили, разтоварвали, товарили, разтоварвали… Най-накрая на Душко му писнало, отворил книгата и както се ядосал, без да иска произнесъл вълшебните думи не съвсем точно, и килимът, естествено, преминал през стъклата, съборил леко прозорците, строшил ги на сол, закачил на единия съсед антената, после и на другия съсед антената, после на цялата кооперация антените… и се понесъл в открития космос.

Летял си килимът щастливо. Около него имало една вълшебна сфера, която пречела на въздушните течения да блъскат децата и съкровищата им. Преминавали те през различните слоеве на атмосферата. Наоколо се случвали различни неща. Преминали покрай спътниците, покрай космическите станции…

Продължили да летят, навлезли дълбоко в космоса, на завет и сред удобства, а някои, като Отворко-Мърморко – в лукс, със скрита луканка под една от възглавничките, с пантофки с помпончета и по пеньоар. Някои си седели щастливо на кофата с инструментите и леко си почуквали с пирончета някакви дъсчици, уж правейки инструмент, с който, като кацнат на Марс, да проверят температурата на планетата. Някои си местели завеската напред-назад, макар и не закачена както подобава, а просто си я държали с двете ръце. А някои четели вълшебни думи, които карали въпросното килимче от време на време да спира, да тръгва в обратната посока, да тръгва нагоре, да тръгва надолу, да се обръща надолу с главата и да извършва и други интересни маневри.

Така пътешествието протичало безметежно. По едно време Отворко се изнервил, защото му се размествали възглавничките.

– Айде стига! Затвори я тая книга! Където стигнем, стигнем. Какво толкова си се разчел? Ти така или иначе не знаеш къде искаме да идем.

Душко се замислил, че наистина не знаел къде иска да се озоват, но все пак било добре да може да управлява килимчето и да може да му казва какво да прави.

Изведнъж се загледали – и видели отдалече Земята. А тя била толкова красива: една синя, синя от океаните, синя, синя като небето, синя сякаш от кислорода около самата нея. Толкова била красива! Облаците и тайфуните изглеждали като очи, които все едно гледали към планетата. А наоколо се забелязвала Луната, забелязвало се слънцето, забелязвали се все по-добре и по-добре планетите и децата се запитали:

– Къде ли да отидем?

Отворко предложил:

– Много щеше да е добре на Венера, защото името ѝ звучи красиво. Звучи направо притегателно. Ама много хиляди градуси е там. Само да тръгнем в нейната посока, и ще ни изгори килимчето. Да не говорим, че ще станем като филийки, забравени в тостер. Така че да идем на Марс. Пък там е толкова студено? Ще измрем направо от студ. А ако отидем в сатурновите пръстени, можем да тренираме нещо като електронни игри. От една страна, ще е студено, ама от друга, бая ще се поизпотим, докато летим през лед и космически прах.

Погледнали се момчетата и вкупом казали: „Сатурн!“. Дали команда на килимчето да полети натам, а то само това и чакало. Газ към Сатурн, газ към Сатурн – полетяло с бясна бързина. Обаче, за изненада на всички, било интелигентно килимче. Не решило да се бутне в пръстена, а кацнало на полюса, при това много елегантно. Децата се огледали и казали:

– Килимче, ние дойдохме на Сатурн, за да се бутаме в пръстените, а не да се катерим по полюсите. Я излитай пак и право в камънака да се забиеш!

Килимчето какво да прави – някак не можело да им откаже. Полетяло – и хайде право в пръстените! А те се оказали много различни – не просто един и два, а наистина разнообразни. На Душко скоро устата му пресъхнала от команди „наляво, надясно, нагоре, надолу“. И изведнъж забелязал, че килимчето било достатъчно интелигентно, че да не иска да се самоубие или да се залепи като ваденка на някое парче лед, и самичко си правело маневрите.

И най-накрая по този сложен начин пак стигнали до повърхността на Сатурн. Там някъде килимчето паднало на земята, разплело си отстрани вътъка, пуснало едни конци да висят и сякаш казало:

– Повече не издържам с вас!

Децата се стреснали.

– Лелее, Бонбончо, добре че взе иглите! Почвайте да кърпите килима, че няма да излетим оттук, както се разпреде от нашите щуротии.

Взели четиримата игли и почнали да шият. Кой шиел, кой бродирал, кой пръстите си пробивал – всеки каквото можел да прави. Охкали, ахкали, набучвали се един друг, боцкали си пръстите, боцкали си ръцете, боцкали си един на друг краката, без да искат, но шиели ли, шиели килима. По едно време самият килим се обадил:

– Абе, да взема да се самозашия по-добре, че ако продължавате така, съвсем ще ме уморите.

Децата рекли:

– Я мълчи! Не виждаш ли, че се стараем, кой колкото може – шие.

А килимът казал:

– Ами не се ли сетихте поне да изберете конци, които отиват на мястото, което шиете? Погледни сега! Отворко-Мърморко, какво правиш ти?

Отворко отговорил:

– Кърпя те.

– Е, къде кърпиш?

– Ами кърпя ей тука, това беличкото.

Килимът попитал:

– С какъв цвят ме кърпиш?

Отворко погледнал и казал:

– Е, с черен.

А килимът въздъхнал:

– Ами не може ли с бял?

Отворко мърморел:

– Как с бял? Ин и Ян. Тъмното и светлото. Във всяко светло има и по едно петънце черно. Във всяко черно има едно петънце бяло. Ето, аз сега правя твоето петънце черно в бялото.

Килимчето запитало Бонбончо:

– Бонбончо, какво правиш?

Бонбончо отговорил:

– Кърпя те.

Килимчето казало:

– Е, как ме кърпиш? Ти ми зашиваш крушки!

Бонбончо кимнал.

– Е, какво пък толкова ще ти стане да имаш някоя друга крушка, докато летиш, и да светиш. Ще си килим с екстри. Нали все пак кърпя?

Килимчето и към Жожката имало въпрос:

– Жожка, ти какво правиш?

Жожката казал:

– Ами какво да правя – набързо те зашивам.

Килимчето било притеснено.

– Ама ти шиеш левия ми ъгъл с десния ми ъгъл! Още малко и ще заприличам на дюнер, ако продължиш така да ме шиеш.

Жожката се сепнал.

– Леле, това пък как го направих?

Наложило се Жожката да разплита, както се досещате. Душко просто си седял и бродирал, а килимчето казало:

– Душко, какво правиш?

А Душко:

– Ами бродирам.

Килимът вече едва изтрайвал.

– Аз да не съм гоблен? Ший ме, заший ме, не ме бродирай! Така ще седим на тази планета още няколко седмици.

И четиримата се гледали, гледали, кой колкото могъл – направил. Най-накрая килимът предложил:

– Давайте да излитаме, че краят не се вижда.

Качили се всички, събрали си дисагите, тръгнали отново. Тоя път килимът казал:

– Нали ви е ясно – излитаме през полюсите! Никакви пръстени, никакви такива работи повече! Не ме интересува.

Децата се съгласили.

– Политаме към Юпитер.

Килимът имал друго мнение.

– Политате към Юпитер, а аз политам към хола на Душко.

Децата скандирали:

– Юпитер!

Килимът им бил обиден.

– Отлитайте, де! Айде! Слагайте си по една перка и отлитайте, че така и така ми тежите. А аз летя към Земята.

Душко отворил вълшебната книга, почнал да чете задълбочено. А килимът го отрезвил:

– Килим, който е преминал през сатурновите пръстени, вече никакви думи от книги не го ловят. А килим, на който са му зашили крушки, напълно отказва да слуша каквито и да е неща, заминава си вкъщи – и толкова. Следващия път, като искате да летите, намерете си друг килим. Ама по-добре да е персийски, да речем, че аз едва ви издържам.

И килимът запрашил с бясна скорост, минал през прозорците, изпотрошил всичко, паднал на пода и се направил, че все едно нищо не е било. Ако човек влезел в тази къща, нямало да може да повярва, че килимът изобщо някога е летял. Само ако се загледал по кръпките и бродериите, щял да види, че някой много се е постарал на тоя килим да не му е лесно.

Децата обаче кацнали ядосани. Отворко искал да рита по килима и се развикал:

– Тъпанар, тъпанар! Юпитер, това ти казахме!

И Бонбончо бил разгневен.

– И какво: караше и нарочно не светваше крушките! Само от време на време припламваха. Сега ще си ги отшия, щом си такъв. Взимам си крушките.

Жожката бил и той нервен.

– Хм, на дюнер съм щял да го направя! Дюнер! Сега на една палачинка ще те навия, с шоколад вътре.

А Душко само забелязал, че наоколо имало и други хора. Стоял прав, мигал с невинните си очи и се правел, че нищо не се е случило, въпреки че през прозореца зеела голяма дупка и целият под бил осеян със стъкла. Мигал Душко и като не знаел какво друго да направи, казал:

– Здравейте, земляни! Аз съм Душко, междугалактическият пътешественик, който пристига от планетата Сатурн на Земята.

Майката на Душко така се зарадвала, че той се е прибрал, така се зарадвала, че децата са здрави, и се усмихнала:

– Земляните приветстват междугалактическите пътешественици!

Там някъде Бонбончо пуснал лампата, Отворко спрял да вика по килима, а Жожката спрял да го маже с течен шоколад. Погледнали и видели земляните: подредени големи земляни, около метър и осемдесет високи, възрастни над трийсет години, седели и приветствали кацналите пътници. Познали майката на Душко, бащата на Душко, бабата на Душко и разбрали, че работата може би е станала малко по-сложничка. Но забелязали, че земляните са добронамерени – били сервирали вкусна храна, поканили пътешествениците и ги разпитвали за тяхното пътешествие.

През това време дошъл стъклар, сменил стъклата. Бабата леко смела стъкълцата, почистила нежно килима с прахосмукачка, изпрала го с ароматна пара, навили го на руло и го прибрали. Разпределили инструментите, сложили перденцето в банята. Едно по едно нещата заприличали, сякаш никой никога не бил летял. Децата обаче се чудели какво щяло да се случи накрая. А това, което се случило, било, че майката казала:

– Знаете ли? И аз като бях малка, веднъж летях с този килим. И моята майка – баба ви, дето сега мете стъклата, – ме беше хванала. Обаче тя тогава така ми нашепна, както аз сега на вас, че някога и тя е летяла с този килим. И нейната майка така ѝ е нашепнала, както аз сега ви нашепвам, че и тя някога е летяла с този килим. А нейната майка ѝ е нашепнала, че и тя е летяла някога като вас. И нейната майка…

Децата казали:

– Разбрахме, разбрахме, достатъчно!

Майката на Душко се засмяла и казала:

– Хайде сега извади течния шоколад от задния джоб, Жожка, да си хапнем палачинки, ама от истинско тесто!

И децата пийнали млекце и разказали за своето пътешествие.