Как разлялата се в пространството рисунка заприличала на жаба, яхнала мотописта

Страстта на творец

Нашите четирима приятели били много доволни от себе си, след като разказали приказката за Спящата красавица. На следващия ден отново се събрали да творят.

Решили да измислят стихотворение, като всеки казвал по едно изречение. Естествено, можете да си представите как се получавало. Като най-любознателен и прилежен, започнал Душко:

– Красива е нашата родина със снежни, приказни цветя.

Дотук добре. След него обаче се включил Бонбончо, който добавил:

– В която растат високоелектрически деца.

Отворко повторил:

– Красива е нашата родина, пълна с приказни цветя. В нея растат високоелектрически деца, които знаят мръсни думички, та-да.

Другите го погледнали и се зарадвали, че е „та-да“, а не някоя истинска дума. И тук се включил Жожката:

– Които тичат с голяма бързина!

Душко отново започнал:

– Имаме реки дълбоки и широки, и дълги, пълни с риба.

Бонбончо добавил:

– И бракониери със серкмета и динамити, които пият постоянно бира.

А Отворко казал:

– И правят много „та-да, та-да, та-да“.

И Жожи:

– И пада голяма веселба! Ей, че щура работа! Тичане напред-назад с тая риба: бели я, суши я, яж я, пържи я. Ехей! Ура!

Душко рекъл:

– Абе, знаете ли, забелязвам, че нашето стихоплетство се движи в твърде различни посоки. Дали да не вземем да пробваме да създадем нещо друго?

Бонбончо предложил:

– Дайте да нарисуваме всички една картина.

Другите казали:

– Ами супер! Супер!

Взели голям кадастрон и решили всеки да рисува по едно нещо, следващият да добавя и така щяла да се получи цялата картина. Седнал Бонбончо пръв и казал:

– Тоя път аз започвам.

И какво мислите, че направил? Потопил си крака в боята, ама много хубавичко, така че да цвръкне и между пръстите, стъпил върху средата на кадастрона и казал:

– Ето, крак на герой! Айде да видим кой ще направи по-хубава рисунка! Ха да видим какво ще излезе!

След него Жожката… какво си мислите, че сторил? Намазал си крака с боя, цвръкнало и на него между пръстите, стъпил на кадастрона и казал:

– Ма моят е по-голям и тича по-бързо от твоя.

Душко се намесил:

– Е, айде стига сме си мазали краката, че ако почнем да си мажем всички части на тялото, хубавичко ще се омажем. Дайте да порисуваме все пак!

Седнал той и нарисувал до тези две краченца пътечка – такава една жълтичка, от пясък, украсил я, сложил няколко паднали листа, направил да изглежда все едно някой е стъпил на един крак и след това е подскочил нанякъде.

Отворко-Мърморко, който не спирал да си мрънка под носа: „Аре, бе, к’ви са тия работи с’я? Няма ли тука нещо по-яко да правим, че ми писна с тия рисунки! Давайте нещо да…“, хванал и нарисувал, какво мислите? Нарисувал до пътечката един шезлонг, ама такъв един хубав шезлонг, с възглавнички. И казал:

– Нали сме по лукса и удоволствията, ето тука, докато някои ходят боси и се мацотят, другите си лежат на шезлонга и събират слънчеви лъчи.

Жожката попитал:

– А къде ти е слънцето, бе?

Отворко-Мърморко, загледан в кадастрона, промълвил:

– На следващото кръгче ще си врътна едно слънце, ама такова, дето е слънце прожектор – само мене да ме топли.

Дошъл ред пак на Бонбончо. Той разсъждавал на глас:

– Не е лоша идея да направим до тая хубава пътечка и една писта за мотокрос.

Хванал и бързо нарисувал една писта. Жожката, като видял идеята за мотокроса, естествено, я приветствал – всичко, което било бързо и динамично, изключително радвало сърцето му… И напълнил пистата с много моторчета – някои паднали, някои счупени, някои катастрофирали, някои във въздуха, някои каращи назад, някои каращи нагоре с гумите – и забързал всичките моторчета с искри, изскачащи от тях.

Отворко-Мърморко трябвало също да дорисува нещо и започнал да се чуди сега дали да си сложи слънце, или да вземе да си направи една трибуна и като шеф да изгледа кисело състезанието. И не издържал – той нали бил по лукса и удоволствията, нарисувал една трибуна, нарисувал нещо като човек, сложил мегафон пред устата му, поставил стрелка и написал „Аз“, тоест другите да се сещат кой е шефът. И рекъл:

– Яко, яко! Аре карайте, аз ще гледам на кого да дам наградата.

Душко го били прескочили, та той, миличкият, се чудел как да омекоти картината и решил да нарисува малко дървета, цветя, природа, хармония.

Но веднага след него се появил Бонбончо, който нарисувал малко дърворезачки, дървосекачки, камиони за дърва, за да може да се разчисти пистата и тя рязко да се удължи, защото как така тия мотори имали толкова къса писта.

Жожката също решил да извърши някои подобрения и направил един балон, който да може да се сглобява през зимата, така че и през този сезон моторите да могат да се карат.

Отворко не издържал и рекъл:

– Абе, това да не ти е тенис, бе? От тия изгорели газове, ако ги затвориш в балон, хората ще се задушат и ще умрат на петнайсетата минута от състезанието.

Жожката попитал:

– А ти к’во предлагаш – на снега ли да карат?

Отворко имал идея.

– Ми направи само покрив, да не вали сняг вътре, пък да си им влиза кислород. То така и така смърди на тия състезания, ако и в балон…

Наложило се Жожката леко да преправи проекта. Не че го прекроил достатъчно, ама другите знаели, че вече не е балон. Все пак не си личало много-много, затова Отворко-Мърморко хванал и нарисувал дупки на балона, ама едни такива, на крастава жаба направо заприличал. Децата се ядосали и казали:

– Абе, еей! К’во направи на рисунката, гледай на какво заприлича! Все едно имаме мотописта, дето е яхната от крастава жаба.

И тогава Отворко се развихрил, фраснал две очи, направил крака и наистина станало като жаба.

– Ха-ха, в корема на жабата има състезание по мотокрос! Айде да видим к’ви други откачени неща можем да измислим.

Вече бил ред на Бонбончо. Но знаете, че Бонбончо бил с богата фантазия, много палав и изключително интелигентен, така че той не могъл да се въздържи някаква жаба просто да е глътнала мотопистата, а той да не направи някой маймунджилък. И какво сторил? Хоп! пътечката, онази красива жълтата пътечка, с двете невинни крачета, изведнъж се оказала прекрасна кобра, която разтворила устата си, раздула гърба си, изплезила езика си, сякаш се опитвала да изяде жабата, гледайки я по не особено приятелски начин.

Бонбончо казал:

– Нà ти сега жаба, щом маскариш мотокроса!

Отворко попитал:

– А тия двете краченца сега какво са?

Бонбончо отговорил:

– Как какво са?! Това са белези от битки с хора, отпечатъци – опитвали са се да я стъпчат, но тя не се е дала и това са ѝ бойните рани.

След това дошъл ред на Жожката. Той се загледал в кадастрона.

– Така значи – жаби и змии! А къде ми отиде състезанието? Искам веднага да се появи нещо, което хем да е бързо, хем да тича добре. Рисуваме гепард! На ви! Да видим сега змията и жабата! Ама гепардът не ми се побира в листа, много е малък тоя кадастрон.

И хоп! – дорисувал гепарда, за да стане в мащаб, пропорционален на жабата и змията, направо върху паркета. Естествено, това не било много добра идея, защото после кой щял да го чисти, ама той така се бил развихрил и разбързал, че другите нямало какво много да му кажат.

Дошъл ред на Душко.

– А не може ли просто да нарисуваме малко символи на приятелство и любов?

И изведнъж се появили толкова много сърца, звездички и снежинки, че жабата, змията и гепардът сякаш стояли посред нощ сред тих снеговалеж. Другите рекли:

– Ей, к’ви ги направи, бе? Къде си виждал кобра сред сняг? Какви са тия звезди и снежинки, дето ги нарисува, на Северния полюс ли ги закара?

Дошъл редът на Отворко-Мърморко, който измрънкал:

– Егати тъпотията! – хванал и направил кожух на жабата, сложил ѝ ушанка, сложил ѝ ботуши, сложил ѝ ръкавици. Станало му жал и за кобрата – метнал ѝ плетено елече и една шапка с козирка. А за гепарда казал: – А, Жожка, сам си го обличай, щото после, който е рисувал по паркета, той да си го чисти. Нека му е студено! Сега само тука, на лапичката, дето е вътре в кадастрона, ще ѝ сложа едно терличе, а за другото си се оправяй!

Децата се развихрили и порисували, порисували, де що порисували. По едно време усетили, че били стигнали до плочките в коридора, а рисунката нещо не свършвала. Разговорите били поели към такива дълбочини и нюанси, че всъщност там, откъдето тръгнали и откъдето минали, било забравено, а най-накрая стигнали до рисуване на това как се вари боб.

По едно време на вратата се звъннало. Душко, който бил домакинът днес, казал:

– Деца, какво ще правим сега?

Отворко дал идея.

– Предлагам да легнем и да се престорим на част от рисунката.

Легнал, разперил ръце настрани, оплезил се и казал:

– Аз все едно съм паднал от небето марсианец, който се е ударил и разпльокал. Приличам ли? Ей тука, все едно до гепарда съм се скрил, под него.

Другите го погледнали.

– Отворко, виж сега, дори и много да искаме да наподобяваш, нали разбираш, че като влезе майката на Душко, надали ще ѝ заприличаш на нещо такова?

Той настоявал:

– Добре де, хвърлете ми и едно одеяло отгоре! Така ще съм размазан, но скрит.

Жожи предложил:

– А не е ли по-добре просто всички да се скрием и да изчакаме бурята да отмине?

Душко погледнал разтреперан.

– Вижте, звъни се втори път. Дайте по-добре да поразчистим, че работата няма да ни се размине.

Докато седели и се чудели, се чуло превъртане на ключ във вратата, след което се разнесъл писък, след това се чула и падащата торба… и счупените яйца… и след това децата дълго време чистили пода. И най-накрая, като изчистили всичко, въздъхнали и си казали:

– Рисуването е хубава работа, ама ни трябва някакво по-голямо пространство.

Душко възкликнал:

– Знаете ли, можем да рисуваме на компютъра. Там листовете са безкрайно дълги – накъдето искате рисувате, накъдето искате разпъвате, а те никога не свършват. И можем да си рисуваме така с дни и като го увеличим, да си видим цялото, а после пак да си правим каквото ни харесва.

Отворко предложил:

– Като ще рисуваме в тоя интернет, пък що не вземем да си направим един уебсайт?

Тук обаче, за съжаление, времето за лягане дошло и те трябвало да отидат в креватчетата си. Но били твърдо решени на следващата си среща да направят един не какъв да е, а уникално, унищожително разрушителен, разтърсващ, разтреперващ уебсайт за всякакви бързини, щуротевици, игри, глупости, мръсни вицове и полезни за природата съвети.

И така, децата въодушевени отишли по своите легла.