Как Бонбончо и приятелите му направиха нова версия на „Спящата красавица“

Светоусещане

Нашите приятели, вече добре познатите Душко-Послушко, Бонбончо-Фотончо, Жожинката и Отворко-Мърморко, седели и си бъркали в носовете съсредоточено. Пръв нарушил мълчанието Жожи.

– Приятели, дайте по-бързо да бъркаме, да избъркаме всичко, дето има да се бърка, че ми писна!

Другите попитали:

– Е, за къде бързаш? К’во ще правим, като си избъркаме носовете?

А Жожо казал:

– Не знам, може да почнем да си бъркаме в ушите.

Отворко напълно в свой стил рекъл:

– Да вземем после на друго място да си бъркаме, а?

Всички се престорили, че не са го чули. Децата се замислили какво да правят. Душко предложил:

– Искате ли да организираме един театър?

Жожо рекъл:

– Е, няма начин с’я, театър ще правим!

Отвoрко измрънкал:

– Какъв театър?

Душко обяснил:

– Ами такъв: ще си измислим сценарий на приказка и после ще я изиграем. Ще си сложим костюми, обаче трябва да е приказка с четирима герои.

Бонбончо го погледнал ентусиазирано.

– Може ли да са сапьори?

Другите деца рекли в един глас:

– Какви?

А Бонбончо добавил:

– С повече динамит да е приказката, по-динамична да е.

Жожко се усмихнал.

– Ааа, по-бърза! Да, да, динамична приказка, много ми харесва! Динамична!

Отворко го погледнал кисело.

– Не, бе, не бърза, бе! Да се взривява.

Жожката се зачудил.

– Е, как да се взривява?

Душко рекъл:

– Айде да не е толкова динамична!

Бонбончо кимнал.

– Добре, а дали, ако не може да е със сапьори, да не я направим с капитани на подводници? Но две. И вражески.

Душко въздъхнал:

– Бонбончо, нещо много активни приказки искаш да правим.

Тогава Бонбончо за последен път дал предложение за сюжета.

– Вижте сега, явно няма да се разберем лесно. Хайде приказката да е за една експериментална база, в която се измислят най-новите технологии за производство на взривни вещества. И ние да сме на полигона.

Отворко веднага го подхванал:

– На полигона като мишена ли да бъдем, или като бомба, която ще я взривят?

Тук Бонбончо се отказал.

– Е, не мога повече да ви предлагам, дайте да видим вие какво ще измислите!

Жожката веднага се намесил:

– Предлагам ви да играем на приказка, която се казва „Кой е най-бърз“. Актьорите ще тичат в приказката.

Тримата така го погледнали, че той веднага се отказал от този сценарий и започнал да мисли за друг. Мислил, мислил и промълвил:

– Добре, а не можем ли да направим една приказка, в която децата се състезават кой най-бързо ще изяде супата, кой най-бързо ще отиде до тоалетната, кой най-бързо ще си напише домашните…

И тука вече Отворко не издържал.

– А кой най-бързо ще изкара десет шестици от зубрене? Това влиза ли в твоето съревнование?

Жожката отговорил:

– Айде пък измисляйте си вие тогава!

Включил се в предложенията и Отворко-Мърморко.

– Предлагам ви да направим една просташка приказка.

Децата веднага се зачудили какво има предвид, а той пояснил:

– Ако искате, можем да вземем някоя позната приказка, като тази за вълка и седемте козлета, и да ги направим уникални простаци. Примерно козлетата през цялото време ще псуват, а вълкът ще е някакъв абсолютен як рапър и ще рапира… и…

Другите деца явно не били съгласни, защото сбърчили вежди и тримата.

Отворко рекъл:

– Нищо не разбирате от изкуство! Добре, предлагам да вземем някоя друга приказка, някоя по-сълзлива. За Пепеляшка, но нея да я направим леко пънкарка. И Пепеляшка да е такава, дето се кечи, и като ѝ се опъват двете сестри – яко кеч! И след това отива при принца, вкарва му един и принцът – долу. И тя го хваща за крака и докато му се дрънка главата по стълбите, го извежда, мята го в една…

Там видимо вече децата не издържали и Отворко рекъл:

– Оф, не се издържа с вас! Явно ще е някаква тъпотия, дето ще я правим, ама давайте да вършим нещата, че направо дупка в носа си пробих от чоплене!

Душко, както бил най-добричък и миличък, казал:

– Абе, приятели, не може ли просто да вземем една приказка, дето са ни я разказвали сто пъти, и всеки от нас да я доизмисли по свой начин.

Отворко рекъл:

– Става.

Бонбончо попитал:

– Коя да правим – за Спящата красавица или за Снежанка?

Жожката бил леко притеснен.

– Ами, и двете са едни заспали приказки…

Душко леко се усмихнал.

– Е, да де, ама нали ние ще ги съвземем малко.

Чудили се, чудили се и най-накрая решили, че приказката ще е „Спящата красавица“. Договорили се да седнат в кръг и всеки да разказва по едно изречение от приказката. Пръв започнал Душко.

– Имало едно време, преди повече от сто години, едно красиво царство и господарство, в което имало прекрасен замък, в който живеели щастливо цар и царица.

Погледнал към Бонбончо. Бонбончо продължил с приказката.

– Красивият замък бил заобиколен от минно поле с изключително широк диапазон на действие на мините. Красивият замък имал бойни кули за изстрелване на далекобойни снаряди, които можели да помитат с изключителна лекота всяко вражеско настъпление.

Погледнал след това към Отворко, който се замислил за миг и продължил:

– В красивия замък живеели всякакви тъпанари. Те с радост си ходели по красивите дворцови коридори и зали и си пърдели, и си смърдели, и не се къпели с дни. Косите им били пълни с едни хубави големи въшчици и те си се почесвали по един изключително приятен начин с пълните си с кал нокти.

След това приказката продължил да я разказва Жожо.

– И в този момент забързано дошъл слуга и казал: „Бързо, бързо, отваряйте вратите! Бързо, вестоносец тича!“. Тичал вестоносецът по улиците със страшна бързина, носел в красивия, прекрасен замък вест. Всички озадачени го гледали как е оцелял през минното поле, а той казал: „Бяхме десетима, но останалите не донесоха вестта. Ала аз някак си издържах и оцелях. Надявам се, че като си тръгвам, това няма да е последната вест, която съм донесъл“. Влетял в двореца и тържествено съобщил: „Царю честити, царице! Всички феи орисници са поканени за кръщенето на вашата малка и красива дъщеря. Бързайте да приготвите тържеството, бързо сервирайте и отсервирайте! Бързо наредете залите, бързо донесете детето! Бързо всичко да става, защото е забързано ежедневие и трябва по-бързичко да се пооправите! Тържеството започва след малко. След час. Така ги поканихме, да побързат, ако обичат, тия орисници“. Царят и царицата се смаяли: какъв ти час! Можело ли да се направи голям бал за час?!

Тук продължил отново Душко.

– Царят и царицата били много добри хора. Те много обичали малкото си детенце. Така искали на неговото кръщене всички най-добри вълшебници и орисници да дойдат, да го нарекат за нещо хубаво. Подготвили тронната зала, напълнили я с вкусни-превкусни блюда, поканили музиканти, започнали танците и точно в този момент влязла първата орисница.

Бонбончо продължил:

– Първата орисница била на средна възраст, изключително гъвкава и атлетична, тренирала в казармата разни бойни изкуства, с добра физическа подготовка, с добри бицепси и трицепси, и с вълшебна пръчица, която, като докоснела нещо, то или избухвало, или започвало да пуска силни искри. Естествено, царят и царицата, щом видели възможността детето им да бъде докоснато от тази пръчица, били притеснени. Но орисницата била добронамерена и ударила само кошчето, което се разхвърчало на малки парченца и бебенцето леко паднало на земята. Но било орисано да стане издръжливо, силно и здраво, много добро с взривните материали, да се оправя идеално в минното поле, да ги надушва, помирисва и вкусва, добре да ги дезактивира и най-важното – да може да прави все нови и различни продукти в тази област. Бащата и майката решили, че в крайна сметка за защитата на царството било добре да има и човек, който да разбира от това. И както танците вървели, влязла втората орисница.

Тук бил Отворко:

– Втората орисница била с червена огнена коса, с червена рокля, на едни високи токчета. Ходела, като се полюшвала наляво-надясно, усмихвала се закачливо на всички мъже в залата, намигала им, леко им се оплезвала. Носела червена пръчица, с която, щом докоснела нещо, започвали да излизат любовни сърчица от него. Стигнала с игривата си танцувална походка до малкото детенце. Чукнала го по главата, изскочило едно сърчице и тя го орисала да стане прелестно, приказно красиво, игриво, палаво и да се влюби в много красив принц. Това звучало много добре, но все пак, като се имало предвид как повлияли тези дарби на самата орисница, човек можело и да се усъмни в еднозначната им добрина.

Тук вече идвала следващата орисница, която Жожката имал възможността да представи.

– След това на бясна двуколка и развяваща бич влетяла с бясна бързина следващата орисница, която казала: „Тпрууу!“. Конете леко се наклонили, каретата спряла странично точно пред детето. Тя слязла, ударила бича в земята, след това разглобила дръжката му, извадила отвътре една пръчица и нарекла детето да стане най-бързото, гъвкаво и атлетично момиченце, което да може да пробягва между мините с бясна бързина, като носи различни вести, и най-важното – изключително бързо и добре да се справя с всички спортове и двигателни умения, включително и управление на колесница, гладиаторски игри и всякакви други дарби, които му били необходими, за да порасне като здрава млада принцеса.

Тук отново се включил Душко с въздишка. Той пожелал от името на следващата орисница, която била руса и красива фея, толкова фина и толкова нежна, че се носела над земята с прозрачната си рокля, с най-нежната кристална пръчка. Тя орисала малката принцеса да бъде щастлива, радостна, много талантлива, с каквото и занимание да се заеме, да се справя добре, с лекота да учи различни умения, които през живота да ѝ дават свобода и гъвкавост да избира.

Ясно е, че след това се появила още една орисница. Но тя не била като останалите, а била кисела орисница – ядосана, защото не я били поканили.

Бонбончо погледнал Отворко и рекъл:

– Знаеш ли, киселата ти я давам на тебе. Вложи най-доброто от себе си! Аз после ще си ползвам реда два пъти.

Отворко това и чакал. Влязъл в ролята и казал:

– Ааа, не ме поканихте, така ли? Я прас! с моята черна пръчка от змия по това дете! Проклинам го, като стане на шестнайсет години, да си набоде всичките пръсти с игла и да умре!

И тъй като забелязал, че останалите не се стреснали чак толкова много – така или иначе орисницата в истинската приказка това орисвала, – се вживял и продължил:

– Но не само да ги набоде, а да ги мине с бод зад игла, а и фестон бод, и кръстосан бод! Всичките бодове да си направи на пръстите с вретено, но не просто с едно вретено, направо с хурката да се намуши. И не само в ръцете, директно и в корема, и в челото! Да, и краката също! Да, да, да, и в рамената, точно така! И като се продупчи цялата, няма да има друг начин, освен да умре, така че всъщност горе-долу това ѝ се пада.

След което разказал как я праснала със змията и тя взела да се гърчи. Змията ухапала момиченцето, момиченцето леко ѝ откъснало главата, защото вече било орисано от първата орисница да се справя добре с живота и да се отбранява, и бабичката напуснала.

Тук дошъл ред пак на Жожката. Той мислил, мислил за последната фея и решил, че е по-добре да я даде на Душко, затова казал:

– Душко, моля те, ти поеми последната фея, аз после ще имам ред два пъти.

Душко представил влизането на най-последната фея. Тя била младичка, неопитна и понеже не била много оправна, се наложило да лети по-нависоко от минното поле, защото от време на време си изпускала пръчката и изпадала в страх да не би нещо да се взриви. И тъй като била млада и не много сръчна, а и по-бавно дошла, се оказало, че е пристигнала след последната зла фея. Но тя все още била млада вълшебница и не знаела как да разваля всички магии, затова решила да направи това, което било по силите ѝ. Отишла при детенцето, чукнала го по челцето и казала:

– Развалям всички магии, които са свързани с лошо намерение към теб. Променям последната магия: вместо да умреш, просто да си набодеш само едното пръстче, подчертавам – само едното пръстче, с много малка дупчица и да заспиш стогодишен сън.

Всички в залата така се били разстроили, така се били разплакали, че празненството приключило.

И след това бил дошъл ред на Бонбончо:

– И така, в следващите шестнайсет години малкото момиченце се било превърнало в майстор на оръжейния бизнес. Ковяло с яките си мускули мечове и щитове, хвърляло копие, сражавало се в различни видове игри с момчетата, преоблечено в ризница, без те да знаят. Биело си ги откровено сутрин, обед и вечер, развивало бицепси и изключително напреднало в технологията на взривовете. Успяло да сътвори катюши и други далекобойни снаряди, както и безмоторни самолети, които носели различни видове взривове. Развивало се малкото момиченце изключително добре. Успяло да направи химикалки, които се взривяват в ръцете на вражески вестоносци, също и торти, които се взривявали в ръцете на вражески царе, и така нататък. Кариерата му се развивала изключително добре според талантите, които му били дали орисниците. Естествено, в царството-господарството всички хурки и вретена отдавна били изгорени и заменени от тъкачни машини, роботи и друга техника, която извършвала същата дейност.

Тук дошъл ред на Отворко:

– Да, ама нали знаете, че на шестнайсет няма мърдане и с вретено, без вретено – ще трябва да се боде. Затова било по-лесно на злата вещица, която я била орисала, да се опита да намери от съседното царство едно вретено, напълно случайно да отиде при детето, да го ръгне за по-сигурно, че да не би да остане неръгнато. И след като свършила тази полезна работа, оставила целия дворец да заспи. Заспали те, както се хранели, с потопени лица в супите. Както били в тоалетните, заспали така, по голи дупета наникъде. Както си миели зъбите, заспали с четките в устата. Който както бил, така заспал. И повярвайте – за сто години! Всичко буренясало, плесенясало, израснали гори и храсти около двореца. А и с тия мини, кой ти смеел да дойде! И така си минало времето…

След това Жожи продължил:

– Обаче след сто години един страшен пич, бързак, много готин принц, такъв един леко забързан, дето само искал да му се случват приключения, решил, че не издържа вече в царство си и трябвало малко да се отпусне сред природата. Излязъл на един кон и газ, газ, газ, газ, газ, газ!, докато най-накрая се уцелил в една гора и не знаел какво да прави в нея. Вървял си той из гората, хоп!, паднела шишарка, бааам! бум!, паднело жълъдче, бааам! Седял си принцът на коня, чудел се какво да прави и както си се чудел, отново нещо паднало – бааам! Ей, тоя принц направо се смаял! А конят му по едно време взел да цвили, цвили, цвили, изправил се на задните крака, на предните крака, хвърлил го на земята – все пак нямало бааам! от някоя мина, за да може да продължи приказката, – и конят изчезнал. След време се чуло едно: „иии! бааам!“. И може би се предполага, че конят вече го нямало, но това не е сигурно за тая приказка. И принцът с един меч в ръка, като се разсякъл на клони, разбързал се в нищото, хвърлял шишарки пред себе си, за да се взривяват мините. Стигнал до какво? До един приказен град, който целият бил заспал. Стражите спели, захапали цигарки в устата, кучетата спели с пяна на устата. Много забавно било да върви и да гледа кой как бил заспал. Както обикалял, успял да стигне вътре в замъка…

И тука вече Душко го сръгал в ребрата и казал:

– Айде, де, и аз да разкажа нещо!

И Душко продължил:

– Влязъл принцът в приказния дворец, започнал да разглежда стаите, а нещо го теглело нагоре към една необикновено красива кула. Вървял той по стълбата и изведнъж усетил в сърцето си трепет, сякаш някой го викал горе. Качвал се с все по-бързи и по-бързи стъпки, сякаш чувал глас на красиво момиче, което го викало. Тичал най-накрая, пристъпил в една стая и на едно разкошно, красиво легло видял най-прекрасното момиче, с най-хубавите бицепси и трицепси, което лежало на леглото заспало. Принцът не издържал, хвърлил се като един лъв със скок и директно опипал бицепса, за да провери колко е як.

Отворко го погледнал и казал:

– Душко, стига шеги!

– Е, само да се уверя, че ме слушате… Принцът отишъл до леглото, клекнал на едно коляно, целунал нежно ръката на принцесата. След това усетил, че тя леко раздвижила пръстите си. Той толкова я харесал, че отишъл и я целунал нежно по устните. А тя, като отворила очи, направила му няколко хватки от кунг фу, метнала го на земята, затиснала с коляно гърлото му…

Другите пак погледнали Душко, а той им рекъл:

– Шегичка, бе, шегичка! Добре, айде да продължава сега Бонбончо.

Бонбончо само това и чакал.

– Направила му две хватки от кунг фу, затиснала с коляно гърлото му и крещяла: „Ще целуваш, а? Ей сега ще ти покажа колко хватки знам“. Бой, бой, бой и след това отново го затиснала, само че този път по корем, с ръцете, вързани отзад на гърба, с белезници, с повдигната глава. Хванала го за косата и казала: „Ще целуваш, а? Дали си питал може ли?“. Принцът, милият, без думи останал. Тя му напъхала един парцал в устата, вързала му го около лицето и пляс, пляс! два шамара, а сетне го питала: „Ще целуваш, а?“. А той, вече напълно онемял, така и така вече не можел да говори, нали му били напъхали парцал в устата, просто гледал колко е красива и якичка тая принцеса.

Тук продължил Отворко:

– А тоя ми ти дворец, като се събудил, тия, дето били в тоалетната, какви работи свършили за сто години чакане… Тия, дето не били яли, колко ядене за сто години изяли… И настанала една такава простотия, че дълго време след това не можело да се изрине цялото това нещо. Ама с две думи, били доволни. Харесала им тази история с почивката. Общо взето, хората бързо свикнали с това, че отвън имало гора, че така и така мините вече не пречели, щото не се виждали. Е, малко били изостанали технологично, примерно нямали микровълнови и други такива неща, но това бързо се наваксало – за една-две седмици с каруци им докарали цялата необходима техника. Трамвай си докарали, доставили си два тролея – в началото ги теглели с коне, ама после решили, че все пак можело и ток малко да им пуснат. Не че пречело с конете, било по-забавно да ги слушаш как цвилят. И така… простотията си била същата.

Най-накрая Жожката довършил:

– Принцесата, щом понабила принца, забелязала, че той всъщност бил красив и не само красив, ами че и той бил якичък. Опипала му бицепсите, преценила, че може да го провери на канадска. Принцът не разбирал защо принцесата иска да играе, но след като тя настоявала, не се съпротивлявал дълго, нали така или иначе му била отвързала ръцете от белезниците. Най-накрая, след дълга битка, той я победил. Тогава тя паднала на колене и му казала: „Вземи ме!“. Принцът я погледнал и отвърнал с поклащане на глава: „Ааа, не ща!“. Тогава тя му отвързала лицето, махнала кърпата и го целунала. И той рекъл: „Ще целуваш, а?“.

И тука Душко веднага сръгал Жожката.

– Аз продължавам, аз продължавам!

Всички деца тръпнели от вдъхновение да чуят какъв ще е финалът.

– Принцът само се бил пошегувал – казал Душко. – Не просто се пошегувал, ами като видял, че ще падне целуване, хванал, че натиснал принцесата, и било целувки до зори. Премерили си още три-четири пъти бицепсите. Принцът всеки път успявал да победи принцесата със съвсем мъничко на финала, а може би тя дори се оставяла, не било сигурно, щом щял да я взима за жена. Но в крайна сметка направили един много сполучлив семеен съюз, изпълнен с бързи езди, борби, преборваници, карате, вдигане на тежести и други спортни забавления. И така им се народили много малки дечица, които били такива едни бойнички като майка си и баща си. Щастливо се веели сред природата, много силно се обичали и си живели дълги години в радост, веселие и доброта.