Славните пътешествия из Египет на Бонбончо и неговите приятели

Чертежи и дестинации

Бонбончо-Фотончо, Душко-Послушко, Жожката и Отворко-Мърморко отново били готови за приключения.

Този път натиснал спусъка на приключенията Бонбончо. След славното пътешествие на Душко с кухненската маса, нашият герой седнал да чете. Чел много дни и много нощи. Децата го викали за игра, викали, викали, а той все не можел. Бил много зает и много напрегнат.

Един ден дошъл и казал:

– Банда, намерил съм тайно средство, с което можем да проникнем в египетските пирамиди.

Отворко кимнал.

– Струва пет долара и се казва билет.

Бонбончо продължил:

– Не, няма да си купуваме билети. Ние ще влезем по магически начин.

Отворко си се заяждал както обикновено.

– Да, напълно магически – отиваш, подаваш билета на контрольора и влизаш. По-магическо от това не си го представям.

Бонбончо се опитвал да не му обръща внимание.

– Уф, нищо не разбираш! А как ще стигнем дотам?

Отворко-Мърморко казал:

– Ами както сме стигали до други точки на света – отиваме при някоя от майките, въртим очички дълго време, цупим устни – и не след дълго вече сме там.

Бонбончо изглеждал много сериозен.

– Вижте, елате вкъщи, ще ви покажа един таен проект. Работил съм над него няколко седмици.

Момчетата отишли в къщата на Бонбончо. А там всичко изглеждало като експериментаторска база – вътре имало уреди, съоръжения, бормашини, отвертки, бурмички, триончета, чукове, по-големи чукове, още по-големи чукове и съвсем, съвсем големи наковални, и разни ренденца, лепенки, и лампички, колбички. Въобще човек трябвало да ходи внимателно, защото те били закачени навсякъде, включително и на тавана, и шансът да ти падне някой остър предмет върху главата не бил малък.

Но децата знаели за всичко това и били подготвени – с каски. Влезли с предпазни средства и за рамената, защото главата можеш да я опазиш, ама ако нещо ти се забие в рамото?

Движели се бавно и внимателно. Стигнали до една маса, която била осветена с нощна лампа, видели странни чертежи. Бонбончо им приказвал нещо, а те, естествено, нищо не разбрали, защото той говорел с някакви формули, някакви фигури, там показвал кубове, тетраедри, додекаедри – всякакви едри-медри. Обаче изведнъж Душко казал:

– Бонбончо, ако ще ходим в тая пирамида, давай да ѝ ходим, щото довечера мама ще ми прави крем с бисквитки и да ти кажа, ще ми се тогава вече да сме се върнали. Та, ако искаш – без чертежи. Ние ти имаме доверие, че ще ни откараш там, затова – да започваме…

Бонбончо наклонил глава и огледал приятелите си.

– Ако ми имате доверие, тогава ще трябва всеки от вас да яхне по една метла.

Отворко-Мърморко изсумтял:

– Ти май си гледал много „Хари Потър“! Да не мислиш, че ще литнем с метлите?

Бонбончо отговорил:

– Е, не че ще литнем, ами просто така ще влезем в пирамидите.

Децата нямали нищо против. С метла или с каквото и да е – нали играта вървяла, било забавно, а и Бонбончо се вълнувал.

Всички скочили върху специалните съоръжения, т.е. яхнали по една метла. Бонбончо произнасял някакви думи на неразбираеми езици, натискал някакви копчета, лампички и както се досещате, децата били в египетските пирамиди само като си затворели очите и се размечтаели.

След малко Отворко отишъл до масата, видял разни чертежи на фигури, взел единия, нарязал го с ножица, докато Бонбончо седял и се чудел какво да прави, после сглобил фигурката и се получила идеална пирамида.

Другите деца, щом го видели, хванали, понарязали малко чертежите на Бонбончо и наредили пирамиди една след друга – пирамидата в Гиза, пирамидата на Хеопс, другата пирамида до нея, пирамидата на Джосер на север: всички пирамиди били разположени из стаята.

Жожката видял един син спрей, не се сдържал и взел, че напръскал с него по пода, за да направи река Нил да минава покрай тях. Въобще Египет дошъл тук, нали – по един или друг начин децата вече били в Египет.

В тоя момент обаче Бонбончо натиснал едно копче, чул се странен звук и като се разхвърчали едни искри из стаята, и хоп! – метлите оживели и се превърнали в големи светещи яйца. Бонбончо подвикнал празнично:

– Айде, качвайте се всички по метлите, да тръгваме, че след малко ще имаме работа!

Да обаче, както се досещате, в този момент той видял какво се е случило с чертежа, посинял и им казал тихо:

– Не знам дали, като ви закарам до Египет, ще ви върна, непрокопсаници такива, защото сте ми нарязали целия труд.

Децата се стреснали, ама знаели, че той им е приятел и ще ги върне, а и тия сфери изглеждали много смешно – имали вид все едно някой динозавър е снесъл яйце, но вътре са му вкарали лампа.

Влезли децата в метлите – всеки в собствената си метла (всъщност метла, яйце, лампа, всичко накуп) – и по едно време але, хоп!, и се оказали на едно тъмно място. Ама тъмно, ама тъмно, ама толкова тъмно, че от тъмно не можеш да си видиш носа.

Първи се обадил Душко:

– Бонбончо, к’ва я свърши, бе? Уж сме приятели, сега сигурно щото ти нарязахме скицата, ни вкара в тая тъмница. А кремчето на мама сега кой ще го яде? Айде, давай да палим метлите и да си ходим обратно!

В тоя момент Бонбончо светнал с фенерче, но било толкова тъмно, че дори този силен фенер успявал да освети само половин метър! Бонбончо извадил фенери и за другите деца и ги уверил:

– Вижте, ние сме в пирамидата!

Отворко рекъл:

– Е, че тая пирамида много тъмна!

Бонбончо им се чудел.

– Тъмна е, я!

– Ами къде са туристите?

Бонбончо отговорил:

– Няма ги – ние сме влезли през нощта.

Душко почти надул гайдата и казал:

– А кремчето? Кой ще яде кремче сега, като ме няма, а вече нощ е станало? Какво беше това пътуване? Колко време сме пропътували?

Бонбончо го успокоил:

– Направил съм тунел във времето – все едно то е спряло. Кремът ти още не е направен. Не се притеснявай – като се върнем, ще си го изядеш. Сега давайте да разгледаме бързо пирамидата, защото не може да останем тук повече от един час – иначе ще ни прилошее.

Децата се чудели.

– Ами то няма много за разглеждане, тъй както гледаме. В тая тъмница какво да видим? То носовете дори не можем да си видим! А и батериите ти колко време ще издържат?

Бонбончо бил подготвен.

– Спокойно, взел съм допълнителни. Айде да тръгваме по тунела нагоре!

Децата не били сигурни.

– Като тръгнем, къде ще стигнем?

Бонбончо им показал карта на пирамидата. Всички я били виждали – влизало се през тунела, ходело се направо, стигало се до една зала, после от нея имало коридор нагоре, втора зала, от нея имало коридори надолу и се влизало под земята, и оттам имало още един коридор, който свършвал в нищото.

Децата спрели.

– Сега накъде ще ходим?

Душко посочил в тъмното.

– Аз ви предлагам да отидем нагоре.

Бонбончо казал:

– Добре.

Отишли нагоре. Стигнали първо до залата на царицата. Оттам – до залата на царя. Не че всъщност имало царе и царици, не че някой някога бил погребван в тия пирамиди – просто така ги били кръстили археолозите, за да си имат изобщо имена.

Та отишли те в горната зала, в която имало огромен каменен саркофаг. Но толкова голям, че по никакъв начин не можел да излезе през вратата и тунела. Той бил поставен още при самия строеж, затова и не бил откраднат. Капакът на саркофага явно бил по-малък и успели да го откраднат, та саркофагът сега си седял отворен.

Бонбончо им обяснил:

– Това съоръжение тук е като космическа станция, летище. Идваш, лягаш в саркофага, един специален лъч преминава от звездата Сириус и от не знам кои още звезди, влиза вътре, уцелва ти челото и отлиташ в другите измерения. Обаче ако не си подготвен и не си обучаван 12 години с крокодили и 12 години в душевна чистота, не може да се върнеш – и те намират мъртъв, тука ти остава мъртвото тяло.

Душко не разбирал.

– Какви крокодили? Да не искаш да легна тук? Въобще няма да лягам!

Бонбончо продължил:

– Не, бе, ние няма да лягаме – ние не сме ходили на изпитание. Ние само ще разгледаме какво има.

Отворко имал идея.

– Да знаете обаче, че според мен египетските власти са попреместили саркофага, защото много хора тайно са влизали през нощта и понеже лягали, са умирали. И нарочно са го отместили, така че лъчът да не може да бъде уцелен.

Душко се зачудил.

– Добре, но каква е целта на това нещо?

– Да има повече хора, които са посетили другите светове, видели са как живеят хората там, научили са се на много неща и са се върнали тук да помагат на хората.

Децата казали:

– Добре, много интересно беше тук, видяхме саркофага, всичко разбрахме. Ама не схващаме за какво си ни довел в тая тъмница? Ако на някой му се допишка, какво ще направим? Ако някой вземе да се изпишка в пирамидата – представяте ли си как ще мирише после?

Бонбончо бил добре подготвен.

– Спокойно, взел съм специални пликчета за тая цел. За всичко съм помислил, планирал съм пътешествието до последната му подробност.

Слезли надолу. Слизали, слизали, стигнали до едно място, дето се казвало Кладенеца. А от него тръгвал специален тунел – някак недостроен – и хоп! изведнъж тоя тунел свършвал все едно в скалата, направо в нищото. Сякаш били строили, строили и… после спрели.

Отворко мрънкал:

– Това нещо не ми се връзва. Тия египтяни са строили такива пирамиди, такива сфинксове, а да не си измажат тунела! Той според мен продължава нататък, а тук някой е сложил тапа отпред, за да ни прави номера.

Бонбончо знаел и за това място.

– Не, така е. Това е специално място и оттук се влиза в центъра на Земята.

Жожката изведнъж се изпълнил с ентусиазъм.

– Ние затова сме дошли, нали? Да отидем до центъра на Земята?

Бонбончо казал:

– Е, де да можехме да отидем… Ама няма да ни пуснат.

Отворко също се развълнувал.

– Що, бе? Виж какви сме готини! Ние ще им кажем по някой виц, нали, ще им направим някоя шегичка, ще кажем: „Ей, братлета!“.

Жожката взел да чука. Чукал ли, чукал той по скалата. Но както се досещате, с чукане по скалата надали се стига до центъра на Земята. А и в залите, които се намирали в центъра на Земята, надали пускали всеки, дето е започнал да чука и вика: „Искам да вляза!“.

Жожката почукал, почукал, другите деца се почудили какво става и изведнъж усетили, че на това място, каквото си помислели, вече се случвало. Било страшно място, защото някой си помислял за мравки и изведнъж там почвало да се пълни с мравки; някой си помислял за скорпион и изведнъж се появявал скорпион. Хубавото било, че децата били чисти и невинни и така се появявали сладоледи, банички, крем с бисквити. Чудновато място бил тоя коридор – събуждал всички страхове в хората. Само дето на децата, понеже били свестни и почти нямали страхове, нищо сериозно не се случвало.

Зачудили се какво да правят. Както си се чудели, решили, че е по-добре да излязат от пирамидата.

Излезли, а навън – тъмно, нямало никого. Сложили си на касчиците едни лампички и взели да вървят. Ама ги хванал страх, че ще им видят лампичките – и ги загасили.

Бонбончо обяснил:

– Пирамидите са подредени по специална крива. Казва се кривата на Фибоначи. Началото ѝ започва от сфинкса. Под лапите му има вход за подземен град. Там ще отидем.

Жожката рекъл:

– Тия не ни пуснаха в центъра на Земята, та сега ще ни пуснат в подземния град! А и ти откъде знаеш за него? Никой никога не е говорил за подземния град.

Бонбончо казал:

– Аз знам на специален атлантски език секретни думи, с помощта на които ще ни пуснат.

Отишли до лапите на сфинкса и изведнъж забелязали, че имало местенце, през което можело да се вмъкнеш вътре. Децата, нали били малки – хоп, хоп, хоп!, – мушнали се. И надолу наистина имало много коридори, галерии, но на едно място се стигало до нещо като стена, ама невидима – тръгваш към нея и тя те блъска, и отлиташ назад, тръгваш към нея, а тя те блъска, отлиташ назад. И нямало минаване!

Бонбончо си извадил тефтерчето и започнал да срича. Сричал, сричал някакви думи, Отворко му взел тефтера и казал:

– Говори се с акцент! Да не мислиш, че ще стане така – да седиш, като по български да ги четеш? Ей така се чете: шандарунда-барабунда, а-а-аха!

И ако щете вярвайте: изведнъж всичко изчезнало и децата минали. И се оказали в най-приказния подземен град. Дванадесет етажа под земята! В тоя град можели да живеят десет хиляди души, а ги нямало. Отворко казал:

– Тия да не са измрели? Да не би някой да ги е избил? Къде са всички?

Бонбончо отговорил:

– Излетели са! През пирамидата един по един, всичките са отлетели.

На Душко чак не му се вярвало.

– А дечицата им? И тях ли са ги слагали там?

И така, децата разгледали подземния град и се възхищавали – всичко било толкова красиво! Приказно, изумрудено, светещо, сияйно, нежно, пълно с любов! Душко казал:

– Защо е под земята? Ако беше отвън, на слънце, можехме да си доведем мама, да ни прави кремчета. Ей, че хубаво щеше да бъде! Тия явно са се крили! Що ли са се крили, хич не става ясно.

Разгледали лапата на сфинкса, разбрали, че тя е много по-стара, разбрали, че там се случват някакви особени неща, яхнали метлите и се върнали в стаята на Бонбончо.

Тъкмо навреме, защото майката на Бонбончо била надушила, че нещо работата не била каквато трябва. Влязла вътре и попитала:

– Какво правите, деца?

Душко, какъвто бил чистосърдечен, казал:

– Госпожо, бяхме в голямата пирамида, ходихме да я разгледаме.

В тоя момент Жожката скочил, занесъл малката пирамидка и казал:

– Ето в тая пирамида бяхме, вижте, вижте, ето тука! Той, Душко, сега ще ви покаже точно през коя дупчица влязохме.

Майката погледнала и се засмяла. В тоя момент обаче Душко продължил да си разказва:

– И да ви кажа, госпожо, влязохме в лапата на сфинкса.

Тука се наложило Бонбончо и Отворко за секунда да направят един сфинкс. Отворко да застане на пода с две лапи напред и с две назад, че и да си изкриви главата. Бонбончо му метнал едно одеяло и се направил, че влиза под едната му лапа.

Душко обаче разказвал:

– А отдолу има един град, ама хората му нещо ги няма.

Тука вече станало нужно Отворко да ощипе Душко и той да млъкне.

Майката на Бонбончо така и не им вярвала, така че нямало никакъв проблем с тая работа. Тя се усмихнала и ги оставила да си играят.

Душко се зачервил.

– Ама нали бяхме там?

Бонбончо го погледнал недоумяващо.

– Бе, наужкимската е за другите! Да не си седнал да го разказваш това? Никой няма да ти повярва, че има такива места и неща.

Душко сменил темата.

– Хайде да ходим вкъщи да ядем крем!

Отишли всички в къщата на Душко. А там какъв крем била приготвила майка му – розов, с бисквитки, вкусна работа!

Яли, яли, ама вместо да си хапват, всеки от крема си строял пирамиди. Правел вътре едни дупки, едни проходи, едни лъчи пускал…

По едно време Отворко казал:

– Само гледайте с тези бисквитки да не направите дванадесететажен град, че ако ни пипнат как си играем с храната, може крем да не видим скоро.

Решили да си поиграят. И в тоя момент Душко заявил:

– Ама вие днеска много ми се карахте! Дайте да измислим някоя по-весела игра!

Жожката имал идея.

– Искате ли от спагети, пластилин и хартиена лепенка да вземем да построим местата, на които бяхме?

Децата го погледнали и казали:

– Освен че си бърз, предлагаш и добри идеи. Я давай, Душко, веднага тука макароните на майка ти!

Душко не бил толкова безгранично ентусиазиран.

– Аа, макароните не давам! Само спагети! И то едно пакетче, че за повече не знам какво ще стане после.

Взел спагетите, взел хартиена лепенка и пластилин и се започнал един строеж. Построили първо тухли по ъглите на пирамидата, после взели спагетките, начупили ги с размера на пирамидата, подредили ги на квадрат, фиксирали с хартиена лепенка ъглите, след това монтирали върху пластилина етажа пак от пластилин, после следващия етаж… – строяли пирамида. Построили я. След това взели да строят вътре галериите. Строяли галерии, строяли… След това взели да чертаят кривата на Фибоначи, за да подредят пирамидите една след друга. След това взели да строят сфинкса. Там не станала работата. Душко отишъл в детската, взел едно плюшено кученце и казал:

– Вижте сега, това е сфинксът. Явно от спагети няма как да го направим, тъй че дайте да продължаваме.

В тоя момент Бонбончо се сетил нещо.

– Ти знаеш ли, че на края на кривата на Фибоначи има скрит под земята боен кораб?

И те наострили уши.

– Какъв кораб?

– Боен кораб. МИГ или ТУ-134. Не, ТУ-134 е пътнически самолет, а МИГ е обикновен самолет. Това е боен междугалактически кораб. За борба с извънземни нашественици.

Тука някъде Жожката подскочил.

– Ами ти за какво ни водиш в тия пирамиди, Бонбончо? Къде ти беше акълът? Отидохме дотам, а на кораб не се повозихме. За какво бихме толкова път и се трепахме?

Отворко тръгнал да се вкисва.

– Ей, Бонбончо, като си знаел за тоя кораб, за какво ни разхожда дотам напразно? Айде да палим моторетките и да отиваме да се повозим на кораба!

Бонбончо побързал да обясни:

– Ама на тоя кораб не може да се качиш.

Душко не разбирал.

– Е, че то пък какъв кораб е, като не можеш да се качиш? Ами как се управлява?

Бонбончо се усмихнал широко.

– Ами с мисълта.

Тук Отворко, както винаги, се изцепил:

– Една патка мислила, мислила и взела, че умряла. Браво на тебе! С мислене щял да полети! Абе, к’во ни занимаваш и ти? Давайте тука със спагетите да си строим, к’вото си строим. Корабът ще полети чрез мисълта?!? И къде ще дойде? Ще влезе тука, в стаята, нали, да ни вземе спагетите? Айде стига глупости!

Бонбончо преценил, че е по-добре да се смени темата.

– Добре де, добре, няма сега да ви разказвам за кораба. Дайте тука просто да си построим едно малко корабче – ще си го сложим и ще си знаем, че и кораб има.

Децата си играели, играели, ама тоя кораб нещо много ги напрягал.

Жожката по едно време казал:

– Добре де, сега защо отидохме в оная тъмница и по ония коридори? Нито влязохме в саркофага, нито долу ни пуснаха, в тия подземните зали, ни в сфинкса свястна работа свършихме. И на кораба не се повозихме. Не мога да ти разбера пътешествието. За какво беше?

Бонбончо се замислил, почесал се и казал:

– Ако не ми бяхте нарязали бележките и чертежите на пирамиди, може би щях да се сетя защо тръгнахме, но сега вече забравих.

Душко рекъл:

– Е, как може да забравиш? Трима души си повлякъл нанякъде, а пък си забравил накъде си тръгнал. Ами че тя, баба ми, дето е на 80 години, не забравя толкова. Тръгва за мляко, има си бележка в джоба, стига в магазина, знае, че трябва да бръкне в джоба, вади я и казва: „Мляко“. Нямаш ли по джобовете някоя секретна бележка защо сме тръгнали натам?

Бонбончо казал:

– Аз не съм баба ти, та да си пиша по джобовете!

Душко настоявал:

– Добре де, помисли, пък може да изпадне нещо от някой джоб.

Бонбончо бръкнал и като взели да изпадат едни работи – на децата ушите им се зачервили. Първо взели да падат парченца луканка. И защо парченца луканка? Нямаме обяснение. После паднало парченце тоалетна хартия, малко използвано. След това започнали да изпадат захарчета, след това изпаднало дървено кубче, пирон (леко ръждясал). После изпаднали разни смачкани календарчета. Имало вътре лампичка, която била изгоряла, но си седяла явно в джоба от времето, когато била изгоряла. Въобще в този джоб започнали да се случват интересни неща.

Душко бил притеснен и казал:

– Внимавай само да не излязат хлебарки, че мама ще ни набие.

Хлебарки не излезли, но за сметка на това излезли доста неща. Душко донесъл една метличка и ги събирал с нея, а после ги сложил в голяма кутия от обувки.

Отворко, който бил много взискателен към външния си вид, се чудел:

– Как живееш така, бе? Това не ти ли тежи?

Бонбончо чистосърдечно си казал:

– Ми не съм забелязал, не знам и аз как става.

Жожко задал ребром един въпрос:

– Ама ти не се ли переш, бе? Как не си забелязал – това е събирано с години!

Бонбончо не бил сигурен.

– Не знам как става. Според мен си ги премествам всяка сутрин, ама що са толкова много, не мога да ви обясня.

След като вадил дълго време всякакви неща, включително и разни пинсети и други странни работи – крак от рак, рапан, който не бил съвсем почистен (миризмата му била особена, натурална) – все пак и едно листче се появило.

Душко имал надежда.

– Тука сигурно е написано защо му ходихме до това египетско място, че направо не мога да разбера сега какво правихме там, какво търсихме.

Изведнъж Бонбончо погледнал на листчето и какво да види: нарисувано море. Размахал го радостно.

– Ей! Вие знаете ли къде бяхме тръгнали?

Децата го подканяли да продължи.

– Не, къде?

– Ами ние бяхме тръгнали за Египет, ама не точно при пирамидите, ами на Червено море да плуваме.

Жожката леко не издържал.

– Абе, ти луд ли си, бе? Може ли да ни откараш в тая тъмница и да ни кажеш сега, че сме могли да отидем на Червено море да се гмуркаме като водолази и да гледаме под водата рифове?

Бонбончо имал радостното лице на озарен от блага мисъл ум.

– Ами с тоя експеримент се пообърках, а така, като ми скъсахте чертежите, то съвсем…

Душко станал.

– И какво сега? Ходихме по тъмницата, ходихме там, в подземния град, а не видяхме Червено море? Не съм съгласен! Я си събирай боклуците, изсипвай си ги по джобовете обратно и да тръгваме!

Бонбончо не бил сигурен.

– Ей, стана много късно, да не ни се карат?

А децата всичките били толкова превъзбудени и казали:

– Ще се карат, ама друг път! Айде да отлитаме, малко да се поизкъпем, да станем солени и морски, и да се прибираме чак тогава.

Отворко понякога отправял и мъдри въпроси.

– Някой тук дали има диплома за водолаз?

Естествено, никой нямал и Отворко рекъл:

– Ще трябва да лъжем. Ще казваме, че имаме.

Душко не бил съгласен.

– Който и да те погледне, ще види, че нямаш 18 години. Как ще имаш диплома за гмуркане? Колкото и да лъжеш, на челото ти го пише.

Отворко отишъл до огледалото и казал:

– Нищо не пише, бе! Какво ме лъжеш и ти?

На Душко не му се занимавало.

– Оф! Няма да ти говоря – нищо не разбираш!

Другите деца много се смели и оттогава всичките бъзикали Отворко, че нещо му пише на челото, а той през цялото време не можел да разбере защо му се смеят толкова…

Яхнали метлите и цоп! насред Червено море. Но не къде да е, а баш до една акула. Жожката викал:

– Бонбончо, ти като ги изчисляваш тия полети, не може ли да изчислиш да е до кит поне? Сега какво ще я правим тая устатница?

Бонбончо дал инструкции:

– Ами какво да я правим: връщаме се спешно обратно.

Газ! Запалили метлите и пак обратно в къщата на Бонбончо се върнали. Децата рекли:

– Бе, ние това България – Египет го взехме вече като пресичане на улицата! Да вземем да отидем още един път, ама гледай тоя път да уцелиш нещо по-добро, нали!

Бонбончо седнал, засмятал, направил някакви особени работи и хоп! – прелетели. Айде пак в Червено море, ама точно на плажа! А той един хубав плаж – празен, нямало никого. Децата излезли и щастливи тичали.

И в този момент видели отвсякъде снайперисти, насочили към тях мерниците си. Оказало се, че били изплували точно на граничната бразда между Египет и Израел, където било напълно забранено дори да си и помислиш даже да правиш такива неща.

Гледали снайперистите отляво, гледали снайперистите отдясно и казали:

– Ясно, ще си ходим пак до България.

Запалили метлите и пак изчезнали.

На четвъртия път успели. Стигнали спокойно на плажа, влезли в Червено море, поплували си всеки с пояс, щастливо разгледали коралите, попекли си дупенцата доволни, порадвали се…

И все пак решили да се гмуркат. Отворко отишъл при местния водолаз, казал му, че е на 18 години и има диплома. Хубаво било, че водолазът не говорел грам български, така че не успял да разбере какво му разправя детето, но му дал едно захарно петле, плеснал го по дупето и му посочил да си ходи.

Отворко се натаралежил. Отишъл при следващия водолаз. На чист български отново му разказал как е на 18 години и как има водолазен костюм и иска да се гмурка. Правил разни движения, с които изглеждал така, сякаш се гмурка – лягал на пясъка, правел се, че диша през шнорхел, размахвал ръцете, все едно плувал.

Всички много се смели и си направили снимки с него, но и този път се оказало, че няма да стане гмуркането.

И тогава дошъл Душко, който любезно казал, че би желал да преведе думите на приятеля си, но когато чул думите на приятеля си, започнал да се чуди дали всъщност било добра идея те въобще да бъдат преведени и се заел леко да ги модифицира. Отворко казал:

– Здравейте! Аз съм Отворко-Мърморко.

Душко превел:

– Добър ден! Много ми е приятно да се запознаем! Казвам се Отворко.

Отворко-Мърморко казал:

– Скийте, братлета, аре тука да ме вкарате в едно неопренче и да се гмуркаме, щото нямаме много време – ще трябва да си ходим.

Душко превел:

– Много бих желал да се гмуркам, ако е възможно. Ще ми бъде много приятно и съм сигурен, че няма да ви създавам никакви проблеми. Нали имате възможност да ми услужите с един неопрен, за да поплувам малко?

Тука някъде на египетските спасители очите се разширили много. Нашият Отворко обаче продължавал:

– Имам сертификат, на 18 години съм, така че ви предлагам по-дълбоко да отидем, за да разгледаме хубаво дъното.

Душко мислил, мислил, мислил, мислил, мислил какъв превод да измисли и като не измислил, седнал и си създал собствен текст.

– Аз в момента съм на 8 години и нямам диплома за водолаз, но понеже съм много послушно и добро дете и няма да ви създавам проблеми, дали може да се гмурна с един възрастен за съвсем малко тук, близо до брега, поне да видя един корал отблизо?

Естествено, отговорът, който получили, бил любезно: „Не, много сте симпатични и довиждане!“ и децата си тръгнали.

Отворко, като се разпенил, като се развикал:

– С тоя преводач нищо не може да се свърши! Нищо! Те като го видяха какъв е, и веднага разбраха, че нещо не сме сериозен отбор. Един на 18, а другите – погледни ги! Никакви! На 8–9 години такива, седят наникъде. Как може един зрял човек на 18 години да ходи с такива дечурлига? Те разбраха, че нещо не е наред. Вместо да отидете да кажете: „Ние сме на 18 години“, да се представите, да си поискате неопрен, вие седите тука и се мотаете. И въобще, тоя превод хич не ти се получи.

Душко кимнал.

– Да знаеш, така си е – хич не ми се получи добре.

Отворко продължавал:

– Ти въобще не ставаш за преводач, който да превежда в реално време. Това е много скъпоплатена професия. Знаеш ли, че по 1000 пари взимат на ден, имат специални кабинки. Отговорна работа е това. А ти – без кабинка, без слушалки, седиш и превеждаш. Кой знае какво си му превел на оня – сигурно, че си будистки монах и ме водиш луд, нали, тука, на въже, за да ви показвам разни работи. Даже не знам дали това си измислил, ами кой знае какво си му разказал, щото ме гледаха едно особено… Много им бяха особени очите на тия. Да не си им казал, че съм ухапан от плъх и затова така се хвърлям по земята и размахвам ръце?

Душко го успокоил:

– Не, не, не.

Отворко продължавал:

– Ама не ми разказвай, че си превеждал буквално.

Душко:

– О, не, съвсем не съм превеждал буквално.

Отворко рекъл:

– Както си и мислех! Кой знае какво си го смотолевил там нещо и си го извъртял наникъде.

Душко познавал добре Отворко и направил разумно предложение:

– Не, не. Айде да сменим темата!

И така, поплували децата в плиткото с поясчета, порадвали се на Червено море, видели делфини, летящи рибки, дори военните от другата страна, разгледали и малко пустинята.

Щастливо се прибрали вкъщи. Хапнали си кремче с бисквитки. Били много доволни от днешния ден и казали:

– Бонбончо, а дали може с това съоръжение да прелетим и до Северния полюс?

Бонбончо им отвърнал:

– Ако не се гаврите с чертежите ми и не ги правите на пирамиди, току-виж съм изчислил и други дестинации.