Пътешествието на Бонбончо и приятелите му до остров Кипър

Въртене в кръг

Четиримата приятели – Жожко, Бонбончо, Отворко и Душко пътешествали през лятната ваканция ту с една, ту с друга майка по света. Този път с майката на Отворко отишли на пътешествие до остров Кипър. Кацнали в Ларнака и се качили в едно такси. Майката отпред, децата отзад. Обаче майката седнала от лявата страна. Децата я гледали – шофьорът седял отдясно – и започнали да се смеят.

– Леле, майката на Отворко е ударила едно рамо на шофьора, той е избягал и сега тя ще ни вози?!

Отворко се кискал.

– Мами, ти пък да не би да знаеш пътя към хотела, че го изхвърли този шофьор?

Майката го погледнала изумена и посочила.

– Не виждаш ли – пред мен няма кормило!

Душко се надвесил.

– Е, ха така! Е, как без кормило ще стигнем?

Бонбончо рекъл:

– Мноооого яка кола. Можеш да я караш и без кормило. Сядаш, сигурно ѝ казваш: „Карай към хотел „Зора“!“ и тя сама си отива.

Майката ги укротила.

– Тихо, тихо, деца! Не виждате ли – кормилото е отдясно.

Децата проточили вратове от всички страни на шофьора и се усукали около него за секунда. Човекът се зачудил какво става. Момчета взели да оглеждат, навели се дори към педалите, втренчили се във волана и не можели да разберат защо някой си е направил такава шега с колата. Отворко възкликнал:

– Абе, чичка, нещо са те прецакали с колата.

Човекът, понеже не разбирал български, погледнал децата, усмихнал се и тръгнал. Майката на Отворко посочила.

– Вижте, вижте, и в другите коли така седят, от дясната страна.

В този миг се чул писък отзад. Бил Душко. Майката на Отворко много се шашнала, защото по принцип Душко бил спокойно и добро дете – винаги сресан, с приготвено куфарче. А сега пищял и си затварял очите постоянно при вида на всяка кола. Майката на Отворко казала:

– Душко, Душко, успокой се, защо крещиш?

А Душко простенал:

– Ние се движим в насрещното – след което надал отново вик, затворил си очите… и се разминали с поредната кола. Душко погледнал отново и посочил:

– Ние се движим в насрещното движение! – И продължавал да пищи.

Секунда след това обаче и Бонбончо забелязал, че те не се движели в дясното платно, а в лявото – в насрещното. Тогава и той се включил.

Там някъде и майката разбрала какво става и започнала да говори и ръкомаха на шофьора, който, естествено, нямало как да ѝ отговори на български, камо ли да разбере тя защо се притеснява. Майката с лъвски скок се хвърлила върху волана и се опитала да го извърти към дясното платно, но шофьорът се борел с нея. Настанала голяма битка.

Все пак шофьорът бил мъж и надделял. Изкарал колата вляво, бил спирачка, така че деца прелетели и тупнали отпред, в близост до предното стъклото, за да разгледат по-внимателно колата. Там някъде шофьорът са накарал на майката, изхвърлил всички и си заминал.

Децата седели с багажа и с майката в пълен уплах. Никой не говорел, просто седели и си затваряли очите периодично. Майката била гневна.

– Ако имах чадър, за да го халосам по главата, щеше да се разбере той, ама съм си взела сгъваемия, иначе добре щях да го наредя. Да кара майка с деца в насрещното движение! Хулиган такъв! Трябваше да му запишем номера.

В този момент Душко поуспокоен забелязал, че всъщност всички коли се движели в лявото платно, и казал:

– Ей, вижте! Тук освен че са им обратни воланите, обратно се движат и по платната. Гледайте, гледайте, всичките коли се движат в лявото платно!

Тогава майката изведнъж осъзнала, че всъщност тя въртяла волана, за да влезе в насрещното, а човекът се борел със зъби и нокти, за да ги спаси. Много я хванало срам, чак се разплакала, че не била прочела за това, докато подготвяла пътуването.

След като разбрали как става тази работа с движението, решили да вземат второ такси. Помахали, помахали, най-накрая едно ги качило и ги закарало до хотел „Зора“. Децата щастливо влезли, разгледали хотела – нищо и никакъв хотел, но пък имал хубаво балконче. Помотали се из стаята и банята, после седнали на балкона да видят какво става. И изведнъж Отворко се провикнал:

– Скивайте, тука голямо задръстване!

Бонбончо имал идея.

– Може да пускаме по едно яйце на капака на всяка кола. Каквото е горещо тук, ще им става яйце на око, докато излязат да ни викнат, и може да не са чак толкова нервни, като си го хапнат.

Душко останал скептичен.

– Не знам на око дали ще им стане, ама някой от нас синьо око може да има след вашите пусканици. Гледай какви са скъпи тези коли!

И точно в този момент зад ъгъла на отсрещната кооперация, откъдето извирали всичките коли, изскочил червен понтиак. Децата се навели през перилата, аха-аха! да скочат отгоре върху капака и да станат на яйце на око, обаче се удържали. Загледани по автомобила, седели и цъкали, приказвали си:

– Леле, какъв понтиак!

– Леле, какви коли! Гледай тука – беемвета, аудита, мазерати, бугати, ферари, ламборгини, бентли… леле, какво става! – дискутирали разпалено те.

Не минали и пет-шест минути и хоп! – втори червен понтиак. Децата напълно замаяни казали:

– Леле, какво става тук! Втори понтиак!

И така, за половин час минали шест-седем понтиака. Отворко се маел:

– Егати баровците живеят на този остров! Тези всичките ли имат такива скъпи коли?

Тогава Душко се загледал в номера на понтиака и в следващите пет минути, когато се появила отново тази кола, той отбелязал:

– Да ви кажа честно, май този се върти в кръг. Номерът е един и същ.

Децата се зачудили какво се случва. Помолили майката на Отворко да излязат на разходка и да видят какво става. Излезли навън и тръгнали след колоната от коли. А колоната – тръгни, спри, свирни, свали прозореца, покажи се, оправи си прическата на огледалото, тръгни, спри, свали прозореца, огледай се на огледалото, оправи прическата… Отворко рекъл:

– Тези много се надуват! Ама те са се качили в тези коли, за да се показват, не че карат. Я вижте, страничните улици са празни, ама никой не ще да се движи настрани, всичките са наредени на салам и се въртят.

И така, като повървели малко, пътят свил вдясно и излязъл на крайбрежната улица покрай низ от кафенета, препълнени с хора. И тогава децата разбрали какво се случва. Разни младежи, които имали хубави коли, се въртели в кръг около тези кафенета постоянно с надеждата някое момиче да ги загледа и да им се качи в колата. Душко казал:

– Ама тези момчета не са особено интелигентни. Не е ли по-лесно просто да слязат до кафето, да отидат, като видят, че някое момиче им е симпатично и е самичко, да го поканят, вместо да се въртят като бръмбари в кръг и да чакат някоя да им падне от космоса.

Отворко замечтан отбелязал:

– Ти пък нищо не разбираш от гъзария, бе! То така се прави – въртиш, въртиш, пък някоя скочи.

Душко кимнал.

– То и тази, дето ще скочи, няма да е много интелигентна, тъй че те ще си се намерят един друг.

Бонбончо имал ново хрумване.

– Ей, а ние не може ли да скочим и да ги изненадаме? Нали така и така искат някой да скочи! Ние ще скочим, пък какво, че не сме момичета…

Душко го погледнал.

– Бонбончо, от време на време големи глупости говориш.

Отворко не бил напълно несъгласен.

– Глупости, глупости, ама поне един метър ще ни возят, а иначе и без един метър возене ще сме.

Настанала голяма препирня. Жожката бил спокоен.

– Аз съм лесен. Ще скоча и като ни погнат, аз пръв ще си избягам, ама вас не знам дали няма да ви посинят.

Децата седели, мислили, мислили, мислили и най-накрая не го измислили. През това време майката на Отворко си стояла до тях и изведнъж една кола спряла. Някакъв човек с кабрио я погледнал и казал:

– Госпожо, искате ли да ви повозя?

Тя любезно отвърнала:

– Аз не, ама децата много биха искали.

Той погледнал нея, погледнал децата, помислил малко и рекъл:

– Добре. Хайде, деца, качвайте се отзад, а майка ви ще я повозя тук, отпред – нека седне до мен.

Отворко не бил никак съгласен.

– Без тези – и майка ми отзад.

Човекът пак ги погледнал и се съгласил.

– Е, добре, хайде, и майка ви отзад.

Качили се отзад всички деца плюс майката, мъжът ги повозил едно кръгче. Като обиколили, спрял и казал:

– Много ми беше приятно, госпожо! Утре пак ще бъда тук, ако случайно не сте ангажирана с толкова много деца.

Усмихнал се на майката на Отворко, а Отворко мигновено рекъл:

– Мръсник!

Обаче онзи, понеже не разбирал български, така и не схванал какво му казал. И другите деца му махнали с ръка и всичките вкупом рекли: „Мръсник!“. А човекът си помислил, че това било нещо като „довиждане“ на български, и им махнал с ръка и казал: „Мръсник!“. И така се разделили щастливо.

Децата се прибрали в хотела, легнали си да спят и на другия ден тръгнали с майката на приключения. Тя била наела кола и твърдяла, че може да кара с волана от дясната страна, при това кола автоматик – без скорости.

Качили се в колата. Тя нямала съединител, а само газ и спирачка. Нямала пет скорости, нулева и задна, а имала паркинг, задна, нулева и каране, майката леко объркала напред и назад и джаснала малко задната броня. Човекът, който давал колите под наем, предложил:

– Госпожо, скъпичко ще ви излезе шофирането, ако карате по този начин. По-добре да си вземете такси май, а?

Майката била оптимистична.

– Не, аз ще се оправя, спокойно.

Тръгнала, обаче колата пак леко подскочила, чукнала и предната броня. Човекът бил още по-притеснен.

– Ако само ще почуквате околните коли, е добре, ама ако вземете да се обръщате, ще ми е много сложно да си взема парите за колата.

Майката се изчервила и отговорила:

– С тези четири деца да не мислите, че имам планове да се обръщам?! – натиснала педала за газта и излетяла скоростно в погрешното платно.

Както и да е, майката се оправила бързо. Душко бил много зает с това постоянно да ѝ напомня в кое платно да стои. Децата, от страх да не обърка платната, мълчали отзад и били много кротки – чудо някакво. Майката си мислела: „Ей, откакто карам в това дясно движение с кола автоматик, тези деца мирясаха. Може дори да са станали по-добри“. А децата отзад си мислели: „Леле, тази майка дано само да уцелва вярното платно, че иначе ще има да се хващаме за очите…“.

И така, майката на Отворко и децата тръгнали да разглеждат забележителностите на остров Кипър.

Първото нещо, което направили, било да си вземат карта. На нея имало разни хиксчета и номерца, ама децата, щото много не им се четяло, упътвали майката как да стига до всяко следващо хиксче. А то: стигат хиксче, а! – черква! Стигат второ хиксче – черква! Стигат трето хиксче, малко по-голямо – манастир. Ей, една черква, втора черква, трета… На четирийсетата черква Душко не издържал и казал:

– Госпожо, ние да не би да имаме карта само на черквите на този остров? Вече всички светци ги разгледахме.

Майката, втренчена в пътя, отговорила:

– Ами не знам, Душко.

Отворко недоволствал:

– Мани ги тия! Тия нищо нямат освен църкви и затова тука само това са нарисували, хората да се баламосват, бензин да горят…

Бонбончо имал идея.

– Аз ви предлагам, като стигнем следващата църква, да ги питаме дали имат карта. И ако имат карта, леко да им я подменим с нашата. Така и така ще си се радват да знаят всички църкви къде са, а и ние може нещо друго да видим.

Жожката, разбрал-недоразбрал, рекъл:

– Ти си куку, бе! Кой ще си даде кредитната карта на непознати! И ти пък да си я смениш с него – нали трябва подпис да имаш.

Бонбончо и той, чул-недочул, се намесил:

– Бързо ще ги сменим, няма значение какви са картите. Ляво, дясно… и сме готови.

Душко ги погледнал и изяснил:

– Ехо, ние говорим за пътни карти.

Бонбончо кимнал.

– А, пътни карти… Кой знае, може пък да имат и пътни.

На следващото кръстче, като попаднали в една черква, децата започнали да викат:

– Карта, карта, имате ли карта?

Ама понеже никой не им разбирал, те започнали да рисуват разни чертежи – на земното кълбо, на Европа. На салфетки нарисували толкова карти, че можели да ги продават в магазин за атласи. Свещеникът най-накрая разбрал, че търсят карти. Хванал ги за ръка, дал им знак, че има карта, и ги повел. Отворко предложил:

– Значи, ето план: ти даваш картата – казали на Душко, – защото имаш най-невинен вид. Жожката гепи тяхната и газ! да го няма, а ти, понеже имаш невинен вид, няма да те заподозрат, че си съучастник, и ще те пуснат да си ходиш. А ако не те пускат – ще се разплачеш.

Душко отрязал плана из корен.

– Тази няма да стане. Аз в такива номера не участвам.

Отворко рекъл:

– Няма проблеми, бе, аз ще се оправя тука с чичката.

Влезли те навътре, човекът ги водел, стигнали до една зала. Той посочил нагоре към тавана и им показал картата на острова, нарисувана на купола на черквата.

Жожката се смаял.

– Е, братлета, това няма как да го гепим. Давайте да си му даваме нашата карта и да си ходим с добро. Това ни е наказание за нездравите мисли, които имахме.

Отворко подал с наведена глава картата на човека и тръгнал. А попът, понеже не разбрал за какво му дават картата, взел да я разглежда. Докато я разглеждал, я обърнал и от другата страна, на която освен черкви, естествено, имало нарисувани и много други интересни работи. Душко, щом видял това, възкликнал:

– Гледайте, гледайте! Картата си е хубава, просто от другата страна трябвало да гледаме.

Жожката скочил като лъв, грабнал картата и побягнал. Бонбончо викнал:

– Чакай, бе Жожи, спокойно, сега си взехме собствената карта. Наша си е.

Децата хем щастливи, хем засрамени се качили в колата. Попът ги изпратил внимателно и леко зачуден какво им се случва.

Най-накрая децата почнали да откриват различни приказни места по острова. Едно от тях било езерцето на Афродита, богинята на любовта и красотата. За него се разказвало, че тя била излязла от морската пяна, походила два метра, влязла в езерцето и се окъпала. И децата рекли:

– Леле, и ние ще се окъпем в това езерце!

Вървели по едни кози пътеки към езерцето на Афродита, вървели и се катерели. Народ – опашка, кола след кола наредени. И изведнъж стигнали до един гьол, два на два, около който имало много табели, че е забранено да се доближаваш и къпеш.. Погледнали те, видели морето, видели гьола, видели опашката пред него – спрели и се зачудили…

– Добре де, тая Афродита нали така и така се е плацикала в пяната, за какво ѝ е трябвало да идва и в този гьол да се къпе? То голямо къпане е паднало – омазала се е с тинята.

Седели си те и нещо не разбирали… Душко се бил замислил.

– Сигурно ѝ е било солено на кожата, може да ѝ е щипело и затова и в тинята е била готова да влезе, само и само да отмие солта.

Отворко мрънкал:

– Щипело ѝ е, ами щипело ѝ е! Може да ѝ е харесало да си стане смръдла тука, да се увърти малко в тинята.

Жожи предположил:

– Може пък да е бързала нещо и като се е засилила от морето сред тази пяна, с един скок да е паднала в тази локва и вече, щото нямало накъде да бяга, си е останала тук.

Бонбончо рекъл:

– Сигурно има тука някакви тайни проходи из този гьол. Да вземем да се хвърлим, да видим на дъното, може да има някакъв тунел и да се влиза в подземна пещера, а оттам през друг тунел – при съкровище. Неслучайни са тези табелки с всичките му там забрани.

В този момент, както се досещате, Бонбончо се пльоснал по корем насред гьола и се опитал да прокопае дъното. Жожо, за да не падне по-назад (как Бонбончо ще тича, а той няма да е в час), и той се хвърлил. И двамата с дрехите лежали посред гьола, пляскали с ръце, повдигали глави, целите тинясали, и нещо се опитвали да копаят. Душко се хванал за главата и се правел, че не е с тях, а Отворко викал:

– По-бързо, че дойдоха да ви извадят. По-бързо, хайде, хайде!

Майката на Отворко, която се била загледала към морето и точно правела приказни снимки на залеза, се обърнала и като видяла какво става в локвата, се зачудила да се смее ли, да плаче ли. Естествено, един от пазачите на обекта се разсвирил, наложило се момчетата да излязат и да влязат в морската пяна, за да се поизкъпят малко. Майката казала:

– Сега ще ходите пеш след колата, защото не може да се качите и да я нацапате, каквито сте мокри. Нямаме сухи дрехи. Пък ние ще си караме бавно.

И така, керванът тръгнал. Отпред карала майката заедно с Душко и Отворко, а отзад крачели Бонбончо и Жожката и оставяли стъпчици по асфалта. Минавали другите коли, виждали какво става и сигурно си казвали: „Ей, едно време робите така ги влачеха на синджири, а сега гледай тази жена какво е направила с невинните деца. Влачи ги отзад след колата, а те свели глава. Мокри от пот, оставят след себе си следи от умора“.

Някой хора ги съжалявали и спирали. Карали се на майката, викали, ама тя нали не разбирала гръцки, не им обръщала внимание. И така, лека-полека децата изсъхнали, качили се в колата и заспали. Сънували Афродита.