Как Жожо и Отворко си къдриха косите, докато дишаха като големи риби и се прозяваха като лъвове

Приятели

Жожката и Отворко-Мърморко си седели в Южна Америка. Търкали си носовете и разсъждавали на глас:

– И сега каква стана тя – Душко отиде да си прави кефа в Африка, а ние стоим тука! – мрънкал Отворко-Мърморко.

Жожката рекъл:

– Айде стига мрънка, айде стига, бе! Дай да събираме куфарите и да тръгваме, направо ще ги настигнем, палим моторетките и утре сме в Африка!

Отворко-Мърморко продължавал:

– Палел бил моторетката! Как ще го минеш тоя океан? С моторетка ли ще го минеш? На гърба на някоя акула или в корема на някоя акула!

Жожката се усмихнал.

– А, аз, като реша – с плуване, с гребане, все ще стигна!

Отворко-Мърморко вдигнал глава, погледнал го с ей такива големи разсеяни очи.

– Вземи млъкни, че ме дразниш!

Жожката го подканил:

– Бъркай, бъркай си в носа, може до мозъка да стигнеш! Току-виж си измислил нещо!

Обърнал се и си тръгнал. В този момент Отворко-Мърморко казал:

– Отивам при майка ти и ѝ казвам, че напускам.

Жожко спрял.

– Добре, и аз отивам при майка ми и ѝ казвам, че напускам.

Отворко не разбирал.

– Как ще я напускаш, бе, нали ти е майка?

Жожо се замислил.

– Е, не е честно!

Отворко прошепнал:

– Може да не е честно, ама аз искам в Африка.

И двете деца се запътили към майката на Жожо. Тя точно си била отдъхнала и изведнъж двамата младежи се появили в касата на вратата, погледнали я строго и пръв започнал Отворко:

– Край!

Жожо добавил:

– И чао!

Майката ги попитала:

– Какво, какво?

Отворко повторил:

– Край!

Жожо също.

– И чао!

Майката рекла:

– Деца, говорете с повече думи, че нищо не разбирам!

Отворко-Мърморко започнал:

– Казвам „Край!“ на южноамериканското пътешествие, защото заминавам за Африка при Душко, той ми е приятел. И при Бонбончо. Не искам повече да стоя тука, не искам да се разделяме, събирам си куфара и тръгвам! Край!

Майката погледнала слисана. В този момент започнал да говори Жожката:

– Мамо, айде стига с тия Южни Америки! Айде, събирай багажа и да си бегаме! Заминаваме за Африка! Не разбираш ли – няма кой тука да ти седи! Ние си искаме с нашите приятели, всички да сме си заедно, а не да ни делите две по две! Какво е това: да не сме тука някакви маймуни, експерименти да си правите – по две, по една, по четири, по три! Искаме да сме си заедно с другите деца! Чао!

Майката казала:

– Добре, деца, спокойно! Ако искате толкова да заминем за Африка, ще заминем за Африка, няма да ви държа насила тука!

Децата отвърнали:

– Ако мислеше, че можеш да ни задържиш, нямаше да стане! Ние сме със смели сърца и твърдо бяхме решили да поемем. Дори да не сме възрастни и да не ни е ясно как ще минем границата без възрастен! Ама бяхме решили, че ако трябва, ще плуваме… и ние не знаем точно какво!

Майката видяла, че децата много се вълнували, и решила да не се кара с тях. Попитала:

– Готов ли е багажът?

Жожката кимнал.

– Ехее, всичкия багаж оправих – и моя, и твоя!

Тук майката се хванала за главата.

– Леле, Жоже, подреждаше или ги сипваше, мамо?

Жожи обяснил:

– Ами наред бе, мамо, наред – слагах куфара на един стол, доближавах стола до маса, гардероб, шкаф… и бутах като булдозер. Нещата си падаха естествено вътре. Гравитация! Кое до кое е застанало – не знам!

Майката повече сама си говорела:

– Жожка, как после ще го оправяме тоя багаж?

Жожката имал готово предложение.

– Ами лесно, на пластове – всеки пласт го изваждаме и той е едно чекмедже или едно рафтче, много лесно ще стане работата.

Тъй като багажът вече бил събран и децата – готови, майката презаверила билетите и се отправили към летището. Застанали на опашката, която отлитала за Африка. А на опашката едни чернички-чернички пътници се редели… Жожо ги гледал, Отворко ги гледал, Жожо ги гледал, Отворко ги гледал – и накрая Отворко казал:

– Виж к’во, брато, такива бели, чак брашнени, ако им отидем на тия африканци, хич няма да ни взимат на сериозно. Трябва да измислим начин, по който да заприличаме на местни.

А Жожката:

– Дай ще се окаляме в тукашната кал!

После погледнал майка си и рекъл:

– Не, не е добра идея. Много ще ни заболят дупетата от такова овалване.

Отворко съобщил:

– Сега нямаме време да мислим, ама давай да се качваме на самолета и там ще измислим нещо!

Качили се на самолета. Майката им припомнила:

– Деца, като тръгне да излита самолетът, дишате като големи риби – отваряте си устите, максимално поемате въздух, издишате, прозявате се като лъвове, за да изравните налягането, тялото е отпуснато и една вътрешна убеденост, че всичко е наред, нека ви изпълва. Излитаме. Пликовете за повръщане са тук, отпред.

Децата рекли:

– Няма проблеми, ние сме сериозни, ние вече сме големи.

И точно както обяснявали, че са големи деца, хоп! – едно бебе се изповръщало в краката и на двамата. Те само като си видели обувките, и им станало лошо. Нямали други обувки в ръчния багаж. И се започнало едно търкане и пране в тоалетната, свят да му се завие на човек! Пилотът отворил вратата и подвикнал дискретно:

– Трябва да излитаме!

А децата:

– Много лошо мирише. От миризмата ще повърнат всички пътници в самолета. Ще повърнем и ние, и ти, и стюардесите, не виждаш ли! Ако не ги изперем и обезмирисим от масово повръщане, тоя самолет до утре ще си седи тук! Я ни остави да се изперем! Бързаме.

Пилотът извикал майката.

– Госпожо, перете, простирайте по-бързо, защото самолетът излита, не може да ви чакаме! Искате ли стюардесите да ви помогнат? Всеки с по една обувка ще се оправи по-бързо на четирите мивки.

Изпрали обувките, изпрали чорапите, поизпрали леко и панталоните, останали по гащи и седнали. Самолетът излетял и набирал вече височина. Точно се настанили, хоп! – едно бебе до тях писнало с цяло гърло. Деряло се, та се късало! Заедно с него и другите бебета ревнали и настанал такъв хор от викове и крясъци, че всички в самолета си запушили ушите с раздадените тапите. Отворко-Мърморко рекъл:

– Леле, брато, къде попаднахме? Тия сигурно плачат от страх къде отиват. Бебетата си представят къде ги водят и почват отсега да си реват от мъка.

Жожо също се чудел какво става.

– Бе, надали е от това, може да ги е страх да летят.

Отворко мрънкал:

– Много знаят те какво е да летят и к’во – да не летят! Я ги виж колко са малки? Направо си ги е страх от Африка! Сигурно са гледали някой филм за лъвовете и оттогава памперсите им седят постоянно мокри. Всички филми за лъвове напоследък не са как живеят дружно, как се грижат един за друг, като си играят с малките, нито за това, че когато са нахранени, не закачат животните около тях… Все дават двете минути лов, които имат на седмица… как гонят някоя антилопа, хващат я и я изяждат. Подвеждащи, подвеждащи…

Децата си забили тапите още по-здраво в ушите, обаче и на двамата мозъкът мислел как да заприличат на местни. По едно време Отворко извадил тапите, погледнал Жожката и казал:

– Ще си накъдрим косите!

Жожката рекъл:

– И как точно ще го направим сега?

Отворко имал идея.

– Ей така: взимаме вестник, късаме го на лентички, навиваме си косата около лентичките и след това стягаме лентичката здраво. И така ще ни се накъдри. Докато стигнем Африка, ще сме къдрави.

От дума на дума децата накъсали на лентички един хубав вестник от самолета, сложили го на косите си и навивали, навивали, връзвали – заприличали на големи, рошави топки в главата, със стърчащи вестници. Майката ги погледнала и тактично попитала:

– Деца, какво правите?

А децата невинно отговорили:

– Нищо, играем си. Просто за да не ти пречим, се занимаваме тука, късаме си хартийки.

Майката си замълчала, нищо не казала повече.

Самолетът набрал височина и скорост. Бебетата пищели, та се късали. Жожко и Отворко седели, целите във вестници на главите, с по две големи, жълти тапи на двете уши, кокорели се странно и чакали кое ще е поредното бебе, което ще повърне. Направили си залагания: всеки залагал по едно бонбонче кое ще е следващото. Който познаел, взимал бонбончето на другия. Въртели се бонбончетата часове наред: ту едното повръщало, ту другото повръщало, ту третото, ту по две заедно. Децата хич не могли да си хапнат бонбони. По едно време Отворко взел да се притеснява.

– Ей, брато, давай да се боядисваме черни, че го закъсахме! Всеки момент ще кацнем, а глей к’во става – седим бели като манатарки!

Жожката рекъл:

– Що като манатарки, те да не са бели?

Отворко го погледнал изненадано.

– Бели, зелени, все ми е толкова – важното е, че звучи добре.

В тоя момент Жожката се сетил.

– Знаеш ли, че в машинното обикновено мъжете са черни.

Отворко кимнал.

– Черни, черни, ама те от машинното масло са черни! Да не искаш да се намажем с машинно масло? То ще си личи, че не сме местни.

Жожката нямал други идеи.

– Виж сега, ние пристигаме следобед, тъй че я разберат, я не разберат. А и к’во толкова – машинно масло! Все ще го изчегъртаме някак си, ще го измием.

Децата твърдо решили да намерят машинно масло. Видели стюардесата и подвикнали:

– Госпожо!

 

– Да? – отвърнала тя.

– Имаме нужда от малко течност.

– Водичка ли искате, деца, или нещо безалкохолно?

– Машинно масло искаме, госпожо – казали двамата с невинни гласове.

Стюардесата ги погледнала, решила, че е някаква шега, и си продължила. Децата обаче хич не се отказвали. На следващата стюардеса, която се появила, отново ѝ поискали машинно масло. Тъй като и тя им отказала, децата рекли:

– Така значи, а? Щом не давате с машинно масло, тогава ще искаме черен хайвер. С черен хайвер ще станем със сигурност черни.

Минала стюардесата и децата казали:

– А може ли черен хайвер?

И стюардесата отговорила:

– Да, ако майка ви е готова да заплати такава цена, може.

Децата погледнали майката на Жожи.

– Много ни трябва черен хайвер, ужасна нужда имаме! Телата ни са крехки, имаме нужда от черен хайвер, за да може да станем като местните!

И така десет минути обяснявали на майката и тя най-накрая решила, че полетът бил дълъг, и взела, та им купила черен хайвер. А двете деца моментално бръкнали с по една ръка вътре и се овъртели от главите до петите.

Естествено, черният хайвер бил на топчета и като се намазали, гледката не била много лицеприятна. Приличали на герои от чудноват анимационен филм. На всичкото отгоре тия топчета започнали да лъщят, сякаш всеки момент щели да избухнат.

Бебетата видели всичко това и се стъписали… и млъкнали. Гледали и разглеждали Отворко и Жожи като говорещи играчки с много механизми. Децата били доволни от маскировката си и решили да проверят дали са се маскирали добре, като отидат при едно африканско момиченце и започнат да разговарят с него. Двамата станали наперено-наперено, минали през самолета и отишли, клатушкайки се, при едно африканско момиченце.

– How do you do?

А момиченцето ги погледнало, очевадно не говорело английски.

– Qu’est-ce que c’est?

И те я погледнали неразбиращо.

– Как си, ма? – това, естествено, бил Отворко.

А момиченцето се усмихнало. Отворко рекъл:

– Гледай я тая, като си малко по-твърд с нея, и ти се усмихва.

Отишъл зад нея и ѝ шляпнал един зад врата.

– Ай да си играем!

Ама ръцете му били омазани целите в черен хайвер и топчета от него полепнали по вратлето на момиченцето.

В този момент едно детенце до нея – вероятно нейното братче – се хвърлило отгоре ѝ с ясната цел да си хапне черен хайвер, т.е. да ѝ оближе врата. Момиченцето се дръпнало рязко, братчето паднало, настанала суматоха. Половината самолет се събрал да види какво става. Двамата смелчаци седели и гледали невинно.

Момиченцето така им било благодарно, че точно нея са удостоили с внимание, че им се усмихнало още веднъж. Решила, че са се опитали да я спасят от поредния номер на брат ѝ. Отворко рекъл:

– Гледай! Ей така: шибни ѝ един зад врата и тя ще ти се смее и ще ти е благодарна след това.

Жожката го прекъснал:

– Бе, стига си говорил глупости, бе! Да не ти е хрумнало повече да говориш така на момиче и да се държиш все едно е момче. Ние помежду си даже така не се удряме по вратовете. Мама, ако разбере, самолетът ще ни стане тесен. Твоята майка, ако разбере, не ми се мисли. Дай да видим сега дали сме местни!

Жожката решил да се прави на местен. Взел да се клати наляво и надясно и рекъл:

– У-ху, у-ху! Танци, танци!

И взел да подскача на един крак и да вика:

– У-ху, у-ху! – и се опитал да танцува автентичен африкански танц.

Момиченцето много се забавлявало и понеже помислило, че това е някаква игра, която се играе в тази държава, започнало да ги имитира и да подскача и то на един крак, че и то да вика: „У-ху, у-ху!“.

Отворко сияел.

– Ние сме местни, човече! Ние сме земляни, погледни! Вече не ни различават кой черен, кой бял. Готови сме за кацане в африканските земи.

И точно в този радостен момент майката на Жожи се събудила и забелязала къде е хайверът. На децата се наложило по спешност да влязат в банята и този път здравата да умият ръце и лице и да се преоблекат за пореден път. Майката им казала:

– Вижте, деца, вече нямаме дрехи за преобличане! Не съм предполагала, че така интензивно ще се преобличате и миете. А и това, дето за толкова много пари изхабихте черен хайвер, за да се намажете, не ми харесва.

Отворко бил много объркан.

– Не ти харесва, ама ще трябва да вземеш още един!

Майката рекла:

– Е, няма как да стане!

Отворко се опитал да ѝ обясни:

– Има, щото ние станахме местни, танцувахме като местни, намерихме си местна приятелка и ни обърка работите.

Майката почнала да разбира.

– Вие миришете много силно на риба! Бебетата не издържат на тая миризма. Покрай което минете, всяко от тях ще повърне по два пъти върху вас.

Отворко въздъхнал:

– За целта се изискват жертви. Ние искаме да се маскираме изцяло като местни и затова виж – вече сме се накъдрили!

В този момент децата свалили внимателно вестниците и отдолу, като едни разкривени антени, космите се насочили във всички посоки, сякаш се опитвали да хванат сигналите на всички междузвездни станции, далечни спътници и планети.

Майката ги погледнала и избухнала в бурен смях. Рекла:

– Деца, на африканци не знам дали приличате, ама на космонавти и извънземни – със сигурност, и двамата!

Децата отвърнали:

– Ей, виждаш ли: и на африканци, и на космонавти – такива сме си ние, всеки ден различни!

Плеснали се по ръцете и се приготвили за кацане, с антени, боси и по гащи. Някъде тук били техните приятели Бонбончо и Душко.

(Следва продължение.)