Варен боб, погребението на пуйката и гърмящите бонбони

Полезно и приятно. Вкусно и красиво

Събрали се момчетата веднъж и решили да си направят състезание по готвене. Всяко дете щяло да сготви по едно ядене и вечерта щели да го представят на родителите на Душко, за да им кажат кое е най-вкусното.

Състезанието започнало развихрено. В кухнята на Душко – да ви кажем от самото начало, за да не го повтаряме до края, – не останало нищо чисто – стени, тавани, крушки, пердета, цокли, под, около, зад масата…

Децата действали. Направили график: кой ще ползва пръв котлоните и кой фурната, за да не се изгорят. Всеки започнал да мисли какво меню да приготви, заровен в готварски книги. Мислили, мислили, мислили и Жожката, нали бил от най-бързите, пръв преминал към действия.

– Вижте, приятели, докато се мотате, аз набързо ще си направя нещата, за да мога после да си тичам, щото не мога да издържа да седя само тук цял ден.

И каква, мислите, бърза вечеря решил да предложи той: уникална! Печени филийки в тостер с пържени яйца на очи, плюс, какво мислите още: вода. Страхотна вечеря за всеки, който обича да се храни.

Децата казали:

– Ама, Жожка, много бързо я направи тази вечеря, ама добави и някакви екстри, все пак, нещо пὸ така… Ще имаме жури. Жожо гледал, гледал и подскочил.

– О, екстри! Добре, веднага правим екстри. Ние сме по екстрите.

Бръкнал в шкафа. Фрас!

– Вижте, приятели, ей сега ще му направя една екстра!

Сложил отгоре сол. Децата рекли:

– Жоже, вземи и го украси, да има вид.

Жожо вече загубил интерес.

– Вижте какво, много бързам.

И в бързината, както взел да изсипва яйцата, вместо да ги сложи на очи, ги поставил наопаки. Те се прихлупили, едното се спукало и протекло. Загледал се в резултата и въздъхнал:

– Ами такива са моите яйца.

После се зачудил какво да прави. Взел малко зрънца черен пипер и сложил върху яйцата очички, после носленце, после устичка. Украсил ги, оформил и ушички. От червен пипер посипал коса и казал:

– И пикантни станаха! Който ги хапне, добре ще му дойдат.

Отворко предложил:

– А що не забодеш и една люта чушка?

Жожи само това и чакал. Хоп! – и две люти чушки окачил на ушите за обеци. И се усмихнал.

– Бомба яйца са тези! Който ги хапне, ще литне.

Душко се смеел.

– Жоже, тези две чаши вода, дето си ги приготвил, няма да са достатъчни. По-добре вземи по една бъчва да сложиш, или поне туба, защото, който ти яде от яйцата, бая вода ще изпие, белким угаси пожара.

На Жожко толкова му и трябвало. Скокнал бързо, грабнал две туби от по три литра и половина вода и бил удовлетворен.

– Вижте, така се готви вечеря. Фрас-прас! и готово.

Щастливо отишъл да си тича на една тренажорна пътечка.

Душко, нали бил прилежен, прочел над десетина готварски книги. Изпотили му се стъклата на очилцата от четене, а все не можел да избере рецепта.

През това време Бонбончо решил да сготви ядене, което да ти извърти номер. Много бил замислен какви да са тези ястия, които, като ги ядеш, да става номер. Сетил се, че в магазина продават бонбонки, които, като ги лапнеш, пукат в устата. Седнал с едно ножче и с едни клечки за зъби и се заел да пробива малки дупки във филийките хляб, пъхвайки вътре от тези бонбонки, така че, щом някой отхапе от филийката, тя да почне да пука и гърми в устата. Това отнемало доста време и ставало бавно, но Бонбончо бил много ентусиазиран и не се отказвал.

След като хлябът бил готов, взел маслинки, извадил костилките им и какво мислите започнал да пъха по средата: малки парченца от люта чушчица. Обаче погледнал към Жожката и казал:

– Това вече е правено. Хайде стига толкова с маслините! Нещо друго да измислим, друго номерче.

Седял, мислил, мислил и се сетил, че може да свари боб. Но не такъв боб, дето го киснеш една вечер, изхвърляш водата, вариш първи път, изхвърляш водата, вариш втори път, изхвърляш водата и чак тогава готвиш, така че човек да няма газове, а еднократно варен боб. Като го хапнеш, така да пръднеш, че направо вратата да падне. Насочил се към един едър боб, който въобще не бил киснат. Само леко го изплакнал, сложил го в тенджерата и потрил ръце.

– Хайде, бомба боб да станеш! – и започнал с ентусиазъм да го вари.

Чудел се и какъв десерт да направи: нещо фламбенце, нещо такова, дето да гори и експлодира. Ама се колебаел сега как да стане. Докато бобът се варял, решил да го доизмисли.

Отворко-Мърморко, нали бил гъзар и все обичал хубавите неща, решил да направи нещо по-така – екзотично и специално. Луксозна вечеря! Планът му бил да вземе малко скаридки, малко картофено пюре, малко ориз, малко пастет от маслини, да ги размеси добре, да ги сложи в една купичка и да ги натиска силно, силно, за да добият формата ѝ. После върху купичката да постави една огромна бяла чиния и да ги обърне двете заедно наопаки. Така, като махнел купичката, ястието му щяло да застане по средата на чинията като иглу. След като арктическият пейзаж бил готов, той взел един шприц и започнал отстрани внимателно да украсява с разни фигурки и панделки, докато опанделил всичко в чинията. Отворко-Мърморко бил и доволен, и щастлив от сготвените скариди. Боднал отгоре магданоз и казал:

– Олè!

Обаче не ставало само с едно ядене. Решил да направи един специален десерт – отново в голяма чиния, отново купчинка по средата, но от какво да е купчинката? Сетил се за една уникална рецепта, която се състояла от сухо мляко, какао и захар (което в крайна сметка било съдържанието на всеки шоколад). Забъркал ги, след това добавил де що ядки срещнал из кухнята: орехи, стафиди, бадеми… каквото имало, всичко сложил. Здраво омешал с малко вода, докато се получила консистенция като лепкава кал, черна от какаото. Обърнал купичката и я пльоснал насред чинията отново като второ иглу, братчето на първото. Този път не шприцовал отстрани, а взел кокосови стърготини. Качил се на масата и ги запускал отвисоко, така че да падат като дъжд и равномерно да се разпространят по чинията. Освен по чинията и около чинията, по главите на другите деца и на разни други места, откъдето месеци наред ги чистели….

И Отворко бил готов с храната си, но за напитките не бил подготвен. Мислил какво да стори и решил – пунш не било лоша идея. Как обаче се правел пунш: пускат се в тенджера с вода различни плодове, големи и малки, местни и вносни. Е, това, че забравил да махне стъблото на гроздето и пуснал целия грозд или примерно, че решил, че е най-добре да слага ягодите с дръжчицата отгоре, а бананите с обелките, са си чисти подробности, Отворкови подробности. Но общо взето, се стараел: като видел, че нещо не става, изваждал го, леко коригирал и го връщал. След като плодовете били готови, ги сложил кротко да поврат на котлона.

Пуншът си се варял. Неясно как в тенджерата паднали пет-шест косъма от главата му, които той решил, че са за вкус, за да стане Отворко-пунш, не просто обикновен… а и във вряща вода не било добра идея да се пипа. Така и така накрая щял да го цеди с цедка, кой ти щял да разбере, че има и сварена коса? Добавил малко захар в тенджерата и си казал с усмивка: „Ето, има първо, второ, трето“. Бил доволен, щяла да стане работата. Само това с цеденето не било ясно как да го измисли, но решил, че в крайна сметка можел и през една тениска на Душко да го стори. Ако я завържел здраво долу, при ръкавите, и отгоре наливал, това, дето изтичало, да кажем в една тава, можело да се брои за пунш.

Душко не бил съгласен.

– А през гащи не става ли, че тениските са ми по-малко?

Отворко си помислил, че е шега, но като забелязал, че Душко говори сериозно, казал:

– Категорично през гащи не става!

И така, варял му се пуншът, а той доволен седял до него.

Жожката бил готов, Бонбончо бил готов, Отворко бил готов, а Душинката, миличкият, решил да прави пълнена пуйка. Докарал пуйката, тръгнал да я готви, ама тя… замразена. Да я размрази, ама в микровълновата коскоджамити пуйка не влизала. Седял, гледал я, въртял я, взел да ѝ духа, да я топли с дъха си, ама тя хич не щяла да се стопли. Решил тогава да я топли с печка. Включил печката да ѝ духа, сложил я в една тава. Печката духала, духала, ама не се размразявала тая ми ти пуйка!

Тогава децата казали:

– Защо не напълниш ваната с гореща вода и не пуснеш пуйката да поплува?

Душко ги загледал съсредоточено.

– Идеята не е лоша.

Отишъл, напълнил ваната с вода, пуснал я да плува. А Бонбончо казал:

– Дай да сложим там и гумените ти патенца! Така и така са тук, можем да си поиграем малко.

И децата наджапали във ваната. Докато пуйката се размразявала, настанала игра – и с патенцата, с водните пистолетчета! Пуйката се „обработвала“, а те джапали около нея. Абе станала работата! По едно време пуйката взела нещо да се разкисва – като я дръпнели за крака, и той увисвал. Децата казали:

– Ей, знаете ли, май се усмърдяхме на пуйка. А и кой ще яде пуйка, дето е седяла при краката ни и други наши места?

Душко се притеснил. Отворко рекъл:

– Няма да казваме сега, моля ви се! Това е тайната рецепта на Душко. Иначе той остава без ядене, а ние сме готови.

Бонбончо погледнал Душко.

– Готови, готови, ама аз също не съм съвсем готов! Ето, имам хляб, имам боб, имам разни работи, ама десерт нямам. Хайде, спокойно, все ще стане нещо.

Взел пуйката Душката, тръгнал да я пълни. Щял плънка да ѝ слага. И изведнъж му станало мъчно за пуйката. И като ревнал тоя Душко, рев ти казвам, сълзи, сополи хвърчат настрани!

– Леле, леле, това пуйче вчера си е имало пера, ходело си е, кълвяло си е зрънца, а днес заради един такъв като мене, гледай, убили са го, че аз ще го изям!

Станало му много мъчно и казал:

– Деца, взимаме лопата, ще копаем гроб!

Децата не разбирали какво става.

– Какво ти става, бе? Няма да имаш ядене. Вашите ще си дойдат след малко.

Душко бил категоричен.

– Не! Тая пуйка, милата, ще я погребем. Ще отидем до църквата да се помолим за душата ѝ, защото гледайте какво стана: ако ние не бяхме такива варвари, нямаше да я убият.

Отворко в този момент не издържал и казал:

– А, не, държиш се като кретен, тя си е била убита отдавна. Това, че ти си я купил, какво значение има? Ако ти не я беше купил, все някой щеше да я купи. Нямаше да се съживи, ако не я бяхме купили.

Душко бил непреклонен.

– Не, не, вижте, аз съм много разстроен! Пуйката заслужава погребение.

Отворко махнал с ръка.

– Ами слагайте черно! Щом ще е погребение, да е като погребение!

Децата хванали, омотали се с някакви черни неща, понеже нямали черни дрехи, и бавно, с една тава напред и с една лопатка, се запътили зад кооперацията. Седнали да копаят. Ама толкова лесно ли се копае дупка за пуйка? Минал един човек и ги попитал:

– Какво правите бе, деца?

– Копаем гроб – казали те.

Човекът се зачудил.

– За кого копаете гроб?

Те отговорили:

– За пуйката.

Човекът изведнъж се спрял.

– О-о-о, аз съм професионален гробар! Дайте ми я, дайте ми я! Аз такова чудесно погребение ще ѝ направя! Много ще е благодарна.

Душко отстъпил леко назад.

– Наистина ли сте гробар?

Човекът го погледнал усмихнато.

– Да, да, гробар. Дайте пуйката на мене, нека ви услужа.

Душко го стрелнал с очи, без да му вярва напълно.

– Но тавата не мога да ви я дам! Ще трябва да си я хванете за краката и да си я занесете така, че мама ще ми се кара за тавата.

Човекът протегнал ръка.

– Няма проблем, няма проблем, дайте пуйката само!

Децата му връчили пуйката, човекът си я взел и си заминал, а Душко въздъхнал:

– Ей, какъв късмет извадихме – точно пък покрай нас да мине гробар!

Отворко го пернал зад врата и казал:

– Абе, ти си голям тъпанар! Хайде да се качваме горе, че замръзнахме, и да махаме тези черни неща, че ако ни видят нашите, така ще ни се скарат…

Душко се качил бързо, измили ваната, изкъпали се, сресали се, оправили се всички. Всеки момент чакали майката на Душко да си дойде. А децата казали:

– Душко, точно ти, дето си винаги най-големият отличник и си примерен, сега ще се издъниш и само ти ще имаш двойка.

Бонбончо погледнал другите и тихо промълвил:

– Е, аз може да имам единица, ама двойка няма да е със сигурност.

Бобът от своя страна вървял много добре. Бонбончо му добавил малко лучец, малко чушчица, малко брашънце, една хубава люта запръжка направил… Тя била от малко водичка, червен пипер и ситно нарязан кромид лук – такава хубава запръжка станала, че дори и без боб да я изядеш, коремът ще ти гръмне. Много щастлив бил той. Много.

Душко решил, че не може така, без нищо да направи, и предложил:

– Аз знам една много хубава рецепта, тя, мама, я обича. В изцедено кисело мляко да ѝ сложа какао и захар, може и малко ванилия, и да го оставя в хладилника, за да стегне. Е, сега това ще направя.

Взел той бързо една тениска, сипал в нея киселото мляко. Стискал с ръчичките, стискал, а водата изтичала… Бре, две лъжици кисело мляко останали накрая! Децата рекли:

– Абе, с тези две лъжици много десерт ще направиш!

Та така се наложило на Душко три кисели млека да изстиска, докато събере достатъчно за две купички. Направил ги и въздъхнал.

– Вижте сега, поне десерт имам.

Бонбончо също въздъхнал.

– Аз само десерт нямам. Не може ли някоя бомбичка да сложим в твоето кисело мляко и да минат за мой и твой десерт. От теб млякото, от мен бомбичките.

Душко поклатил глава.

– Е, какви са тези глупости? Как ще сложа на мама и на тате бомбички? Не става.

Наложило се Бонбончо сам да си измисли десерт, а това било голям проблем за такъв кратък срок. Досетил се за едни коварни бонбони, които, щом ги хапнеш, ти се боядисват устата, езикът, зъбите, небцето и устните в тъмносиньо. При това стрували само петдесет стотинки. И защото били толкова евтини, не се знаело дали, като ги изядеш, стомахът ти няма да стане и отвътре тъмносин. Много бил доволен. Изпитвал такова вълнение – кой ли щял да му опита яденето…

Интересно било, че и Жожката се вълнувал, особено за обеците кой щял да ги изяде. Всяко дете си имало собствени вълнения.

Душко си казал:

– Добре де, те така и така закъсняват, я да взема да им сготвя още нещо. Имам десерт, я сега да направя нещо за пиене.

Мислил, мислил…

– А, знаете ли какво? Мога да им приготвя кафе.

И като премислил още веднъж, идеята с кафето не била толкова лоша. Някои възрастни така или иначе постоянно си пиели кафе. Взел едно джезвенце и се зачудил колко кафе ли се слага.

Отворко се обадил:

– Половината – кафе, половината – вода! И със сигурност няма да кажат, че им е рядко.

Бонбончо рекъл:

– Ей, виж, то дори моят боб не е толкова свирепо нещо! Недей, ще ги повредиш, все пак хора са! Сипи там една лъжичка във водата и готово. Ако пък им е рядко, ще кажеш, че е компот, а не е кафе и само така изглежда.

Душко възкликнал:

– Стига глупости, де!

Сложил водата, сложил лъжичка и половина кафе, сварил го. Миришело така хубаво и приятно, много ароматно. Душко доволен се усмихнал.

– Е, аз и за пиене им измислих. Че то, от дума на дума, ще взема и някакво ядене да им измисля!

Седял, мислил, чудел се какво ядене да сътвори. Бонбончо предложил:

– Защо не вземеш кренвиршчета, леко да ги разрежеш на две, да сложиш по средата малко кашкавалче и бам! във фурната, цър-пър! и ето готово!

Жожо се нацупил.

– Това е от моите рецепти, я не издавай! Тези само аз мога да ги направя! Не може такива работи! На Душко! Душко да си мисли някакви там по-сложни. Аз съм по бързите неща.

Душко седял и разсъждавал, почесвал се, бутал очилцата, седял и мислил… Какво да направи, какво да направи, какво, какво да направи? По едно време скокнал.

– Ей, знам нещо! Ще приготвя домати с яйца и сирене.

Жожо много се наежил.

– Ще престанеш с моите рецепти, защото ще се скараме! Ти какво искаш – вашите да почнат да кудкудякат ли? Аз – яйца, ти – яйца! Как става тая работа? Не може!

Душко не отстъпвал.

– Е, Жожо, стига вече, де! Дай и аз да направя нещо!

Жожо отговорил:

– Прави си, ама нещо различно.

Седял си Душко, мислил, мислил и по едно време пак подскочил.

– Ха-ха! Измислих!

Взел да прави баница с готови кори. Но във всяка кора слагал надписи с изненада – различни бележки с текстове: „Мамо и татко, много ви обичам!“, „Мамо и татко, обичам ви всеки ден!“, „Мамо и татко, целувам ви и двамата!“. И така, надписи, надписи… Отворко му се чудел.

– Абе, писателю, те хартия ли ще ядат, или баница? Стига писа! По-добре сирене сложи и още плънчица. Стискаш ли си сиренето, та здраво хартия слагаш, че да се надува баницата.

Душко се замислил и го послушал.

– Добре, от следващата кора почвам по-малко.

Както казал, че започва с по-малко бележки, те незнайно как се увеличили. Децата седели и се заливали от смях. Жожката със сълзи на очи рекъл:

– Банда, предлагам ви тая баница да я занесем във фабрика за преработване на хартия. Една тетрадка ще изкарат веднага. Пускат я от едната страна, от другата тетрадка излиза.

Душко се нацупил.

Отворко продължил със закачките:

– Стига, бе! Това ще го занесем на екологичното дружество. Като хапват, така ще им присяда! Ама хем на устата, хем и в душата ще им присяда. За всеки залък нерециклирана хартийка еколозите ще има да преследват Душко дълго време.

И Бонбончо се включил:

– Не бе, банда! Трябва да направим специална взривяваща се баница, като я поръсим с барут, с един дискретен детонатор и като натиснем отстрани копче, барутът да направи съединение с мастилото в баницата и да експлодира.

Душко не бил доволен.

– Ама ти само за експлозии си мислиш! Няма ли нещо друго да измислиш?

Бонбончо рекъл:

– Да, бе, може и друго, ама сега точно не ми идва наум. Ама по принцип добре, няма да я мисля в посока да експлодира. Нали се разбираме, че не е хубаво да експлодира, като се има предвид кои са дегустаторите ни. Но случайно, ако решиш, че искаш да експлодира, можем да пробваме. Можем да я занесем на опитно поле, да я сложим, тя да гръмне и да се разхвърчат на всички страни безброй парчета баница.

Душко го погледнал и той казал:

– Добре, добре, размислих. Знаете ли какво: хайде тая баница да я занесем на изложбата на хартията! И така, в музея на хартията, както има образци на оризова хартия, бяла хартия, карирана хартия, ще има и баница хартия.

Смеели си се децата, но от дума на дума баницата станала и вече си се изпичала. И в този момент какво си мислите, че се случило: пристигнали родителите на Душко. Децата, много превъзбудени, едно през друго говорели:

– Ние сме ви сготвили храна, ние сме ви сготвили храна!

Те се усмихнали.

– Добре, много се радваме!

А децата:

– Трябва да опитате и да кажете чия е най-хубава.

Родителите на Душко казали:

– Е, не можем ние да кажем! Сега ще уредим работата.

И хоп-троп!, докато децата се усетят, се обадили на всички останали родители – и на Жожо, и на Бонбончо, и на Отворко. Тук някъде на Бонбончо вече не му било толкова смешно за боба. Тук някъде и на Отворко не му било толкова смешно. Жожката даже се притеснил и решил да махне обеците.

Обаче нещата се задвижили твърде бързо – и родителите дошли. Седнали, гледали, гледали, чудели се от кое да започнат. В тоя момент Отворко викнал останалите и казал:

– Банда, елате тука с една тениска да направим пунша! Че ако ме хванат, че е с косми, голяма излагация ще стане.

Децата държали тениската, той сипвал, цедял, стискали, бършели, а то преливало, лепяло се по дрехите. Но по един или друг начин пуншът бил готов, обезкосмен, готов за сервиране.

Родителите сeднали и тръгнали да пробват. Но за съжаление, най-бързият сред децата първи предложил гозбите си. Като пробвали родителите, тубите с вода свършили. Седели те, едва дишали, едва гледали. Отворко отишъл при Жожко и му се скарал:

– Нахалитет! Защо си даде пръв твоите неща? Сега няма да могат да хапнат нищо. Езиците са им изгорели, сигурно никакъв вкус няма да усещат.

Жожката рекъл:

– С очи, бе, с очи ще ги опитват, с гледане!

В това време родителите, които цял ден били работили, решили да пробват яденето на Отворко. Много приятно били впечатлени. Странна била украсата, но на вкус ястието било превъзходно. Похвалили го сърдечно.

След това се насочили да опитат храната на Бонбончо. Ама нещата, като взели да пукат, да гърмят, да пърдят и други подобни, те го погледнали, а майка му тайничко му опънала ухото, защото била сигурна, че бобът неслучайно е такъв, какъвто бил всъщност.

Най-накрая дошло време и на Душенцето. Майката и бащата с радост започнали на всяка хапка да плюят листче, както златното момиче плюело жълтици, и да четат листчето на глас. Това четене на листчетата продължило доста време.

Те били много щастливи. Пийвали си кафенце, пръдвали си сладко от бобеца и си разговаряли. И така до късно вечерта.

Децата и родителите избрали за победител Отворко. Той бил приготвил нещата си хем много вкусно, хем и красиво.

Децата били толкова щастливи, че имало кой да опита храната им, че с радост си легнали в креватчетата и сънували цяла нощ весели и вкусни сънища.