Островите Балестас, гуаното, малките пингвини и свещникът

Милиони?!

Четиримата приятели и майката на Жожко пътешествали. В Париж се качили на един ширококорпусен търговски авиолайнер за превоз на пътници и товари, наричан с прякора Джъмбо Джет. Та в самолет на два етажа прелетели океана и стигнали до Венецуела, а оттам с друг самолет – до Перу. Като слезли на летището в Лима, какво да видят?! Там ги чакал един старовремски автобус. Целият бил покрит с шарки, имал огромни фарове и причудливи прозорци. Отпред автобусът приличал на камион. Хората се качвали вътре с голямо любопитство. Четирите деца били впечатлени.

– Госпожо, вижте детето на един камион и на един автобус как изглежда!

Майката на Жожи се разсмяла.

– Деца, при автобусите не е точно като при хората, като има бяла майка и черен татко, детето да стане метис. При автобусите инженерите решават какво да правят.

Отворко се кискал.

– Е да де, да… единият инженер е бил на камион, а другият на автобус и двамата са произвели едно общо творение!

Изведнъж Жожата скочил от автобуса в движение точно преди да се затворят вратите.

Майката извикала:

– Спирайте! Спирачки!

Автобусът спрял. Вратите се отворили. Майката попитала:

– Жожо, какво правиш?

– Слязох да проверя гумите. Да видя дали са на камион, или на автобус. Да видя от кой родител са.

Децата били пълни с любопитство. Возили се към хотела, разглеждайки новия свят, който се откривал пред тях. Настанили се и веднага се появил въпрос.

– Добре, сега какво ще правим тук?

Майката на Жожито съобщила плана:

– Сега ще се изкъпете, ще вечеряме и ще лягаме да спим. Утре рано-рано ще отидем да видим океана.

Децата се размрънкали:

– Ааа, океан, океан. Какво пък толкова?! Океанът си е като море!

Майката, като ги гледала как се уморили, отговорила кратко:

– Добре.

На сутринта, както обещала, майката на Жожко ги събудила рано-рано, в 6 часа. Четирите деца – кое облечено, кое съблечено, кое сресано, кое несресано – тръгнали пеша към океана.

Отворко мрънкал:

– Не можа ли в 3 часа да ни събудиш? Че не знам защо направо си лягахме? Направо да ни беше опнала на тоя океан да му седим и да му се радваме!

Другите деца мълчали. Душко, милият, търкал очи и не знаел на кой свят ходи. Спъвал се, ставал, пак търкал очи, пак се спъвал, падал… и така бавно стигнали до океана. Гледали го отдалече – море, вълни, синьо… Нищо и никакво. Същото като Черно море. Отишли близо до него и майката посочила.

– Ето тук на тези бетонови прегради сядаме.

Единият седнал, другият се катурнал странично да спи, третият паднал напред, четвъртия спял прав. Явно местните хора били предвидили как се съзерцава океан рано-рано и пред бетоновите ограждения били поставили дървени трупи, чак после имало чакъл и накрая била водата. Да падат туристите на меко, сухо и с приятна миризма на дърво. Майката ги събрала като котета едно по едно, сложила ги отново горе на стената.

– Сега гледайте!

И децата си седели. Кой с едно око, кой с половин око гледал, гледали и най-накрая Бонбончо не издържал.

– Е, какво да гледаме?! Море!

Майката се усмихнала.

– Е, горе-долу.

Бонбончо настоявал:

– Е, какво да гледаме?! Вълни!

Майката продължавала да се усмихва, зареяна нейде в морската шир.

– Е, горе-долу.

Гледали, гледали, гледали и Жожо се зачудил.

– Какво? Да няма волна програма на косатки и китове като свободно представление и да си купила билети за първата прожекция в 6 часа?

Майката се смеела.

– Не, няма.

Жожко с надежда попитал:

– Ааа, да не е шоуто с делфините? Специално за нас да се проведе тук и да го гледаме сънени.

Майката си мълчала.

Отворко промърморил:

– Егати, една скумрия не обелва корем. И нищо не се случва!

Душко казал:

– Госпожо, че то и птици няма тука. Всичко спи!

И в тоя момент изведнъж Жожо забелязал камъните! Камъните на брега се движели като живи. Скочил.

– Гледайте к’во става! Камъните се движат!

Другите деца, дремейки, си казали:

– Е, няма начин. Знаем си те. На теб всичко ти се движи.

Жожко подскачал напълно събуден.

– Не, бе, не. Гледайте навсякъде. Движат се!

А другите деца, понеже знаели, че Жожо бил по бързите работи и все искал да се щура напред-назад, си доспивали с отворени очи.

– Сега майка ти те е сложила тук да седиш, без да мърдаш, и камъните взеха да ти се движат.

Жожо обаче не се отказал и изведнъж какво да види – вълната идвала внимателно, без пяна, без шум, стигала до брега и когато се връщала, всички камъни се търкаляли един през друг. И той станал прав.

– Хора, камъните тука са живи. Движат се! – И добавил: – Да, бе, и си разговарят. Я си отворете ушите!

И в тоя момент децата наистина се заслушали и чули странен шум, като грохот на водопад, като изсипване на камъни от самосвал, като кънтене в пещера. Било някак много дълбоко като усещане, такова, от което ти настръхват космите. Изведнъж Душко погледнал майката на Жожи.

– Госпожо, тези камъни говорят на много страшен език. Искам вече да хващаме Джъмбо в обратната посока! Ама веднага!

Другите деца го погледнали и му казали:

– Абе, Душко, тука да те чака някой Джъмбо на кея. Ти да не мислиш, че полетите за Европа са на всеки пет минути.

Душко скръстил ръцете, седнал и се нацупил.

– Но тоя шум ме притеснява!

А камъните се чували все повече и повече. Започнало да се зазорява. Появили се леки вълни. Изведнъж шумът станал силен, по-силен и още по-силен… Наляво, докъдето погледът ти стигне, се виждал брегът и всички камъни в протежение на километри се търкаляли и си говорели. Надясно, като погледнел човек километри надолу към брега, камъните се движели и всичко говорело.

Майката се усмихнала.

– Ааа, като Черно море?! Същото?

Океанът се събуждал. От равно езеро, в което камъните тихо шептели, сега се надигали вълни и камъните говорели доста бурно. Децата се огледали.

– Госпожо, ама тук какво ли става на обяд? Сигурно затова са я построили тази стена, на която седим сега.

Майката погледнала децата.

– Тук водата е много дълбока. Огромни кораби идват в пристанището. Тук живеят китове и косатки. Малко пὸ на юг има морски слонове, тюлени и пингвини. Искате ли да отидем и да ги видим?

Децата се зарадвали.

– Даа! Може ли веднага. Хайде да тръгваме!

Майката кимнала.

– Добре. Закусваме, слагаме си зимните дрехи и тръгваме.

Децата се зачудили.

– Ама защо зимни дрехи? Ние да не би да отиваме в Антарктида при пингвините, та да ни трябват зимни дрехи? То тук не е студено. Нали беше на юг?

Майката казала:

– Вие си сложете зимните дрехи, пък то да не е студено.

Децата попитали невярващо:

– Ама и шапки ли?

Майката отвърнала:

– И ръкавици включително.

Отворко си казал:

– Егати, ще ти взимам шапки. Няма да ги нося.

Закусили. Малко били притеснени, че за закуска заедно с вкусните палачинки им предложили и хапки от морски свинчета. Домъчняло им. То и в Африка им домъчняло, като им предложили печено камилче. Тръгнали да задават въпроси, но щом майката видяла, че работата може да завърши с поне едно разплакано дете – Душко, бързо сменила темата и тръгнали. Един взел шапки и ръкавици, един не взел. Душко грабнал по две за всеки случай, че ако му станело много студено, да си сложи. Бонбончо си знаел, че Душко ще се запаси с повече, и си рекъл:

– Е, ако стане кофи работата, Душко ще даде.

Жожо така се бил забързал за пингвините, че добре, че главата си взел. Нали бил с майка си, а тя си го познавала, така че и за него имало – плюс едни резерва, ако някой се намокрел. Стигнали те до едно пристанище. Слезли от автобуса и изведнъж видели огромна опашка от хора, подредени с оранжеви каски и с оранжеви елечета. Рекли си:

– Гледайте ги, сигурно са миньори!

Не след дълго и те се подредили с оранжеви каски и оранжеви елечета на опашката. Отворко мрънкал:

– Е, сега и ние станахме миньори! Дали няма да вземат да ни откарат да им копаем някъде. Уж туристи, уж опашка, уж билетчета взимат и после копай цял ден – това ти е атракцията.

Майката веднага внесла спокойствие.

– Спокойно бе, деца. Аз знам къде отиваме. Отиваме на едни специални острови, където няма мини. Островите Балестас.

Децата седели на опашката тихо, седели, а то краят ѝ не се виждал.

– Е, какво има там?

Майката ведро отвърнала:

– Ами има гуано.

– А какво е това гуано?

– Ами гуаното е това, дето акат птиците.

Отворко се ококорил.

– Лелеее, сега ще ни карат в птича тоалетна. Е, за това ли дойдохме тука да гледаме птиците как акат? Тая опашка за това ли е?

Опашката обаче напредвала много бързо. Неочаквано бързо. Била все така дълга, защото постоянно прииждали хора с автобуси. Като им дошъл редът, ги качили на гигантски катер. Не просто катер, а десантен катер, с който военни превземали острови. Малко странно стоял като за туристи. Чул се остър звук от двигател, предницата се вдигнала рязко и те се понесли с такава скорост, неочаквано висока, че всички хора, които нямали якета, шапки и ръкавици, замръзвали, посинявали и им ставало лошо за минути. Капитанът бил толкова забързан, че въобще не се обръщал да гледа кой припада и кой заляга.

Както се досещате, Бонбончо още в първата секунда вече се бил уредил с шапка и ръкавици от Душко, Жожи бил омотан от майка си като какавида на пеперуда, а Отворко ползвал резервния комплект. И се понесли така, че можело да се гледа само ако имаш очила на очите. Летели към тайнствените острови, които ставали все по-малко тайнствени от миризмата. В един момент ги обгърнал лют мирис на тор, направо сълзи им потекли. Отворко бил поразен.

– Абе, госпожо, не можа ли да измислиш по-смрадливо място? Ще се уморим тука. На тези ухания как се диша? Противогази беше по-важно от шапки!

Майката заразказвала:

– Тези острови са едно от най-големите богатства на държавата. На всеки две години тука идват доброволци, които събират гуаното и го продават за милиони. На островите има винаги двама души, които са бодигардове, или трапери им казват. Живеят по два месеца и пазят да не идват контрабандисти, които да крадат гуаното и да го продават. То е много скъпо.

Тук някъде вече Отворко не издържал.

– Егати, откога пък взе да става много скъпо изакването. Като е толкова скъпо, да се качим да им поакаме малко, може някой друг милион да изкараме. Гледай, цели пет дупета сме тука!

Бонбончо се кискал.

– Абе ние може да станем милионери, представяш ли си една птичка колко ака, една пуканка, а като се напънем петимата, ще направим милиони за нула време на тоя остров. – Погледнал майката на Жожи и продължил: – Госпожо, слизаме на острова и правим бизнес със собственото производство. Все някой ще дойде да изнесе стоката!

Майката на Жожката леко ги разочаровала.

– Деца, ние въобще няма да можем да слезем на острова. Забранено е.

Бонбончо погледнал с подкупваща усмивка.

– А само малко? Да дриснем просто. И ние да имаме принос за националното богатство.

Майката вдигнала рамене.

– Хич няма да може.

Десантният катер летял, сякаш го гонели отзад. Колкото повече приближавали, толкова повече лютяло. Но децата отдавна вече не усещали миризмата. Носовете им били изтръпнали, просто се самоизключили и вече нищо като мирис не се възприемало от ума им. В един момент наближили първия остров. А той бил една голяма купчина гуано. Явно бил точно преди почистване, защото където и да погледнеш, всичко било с много, много, много птича тор – цивилизовано казано, „изпражнения, екскременти, дефекална маса“. Загледали се и видели по острова крепостни стени – като византийски. Опасвали го. На много етажи. Една крепостна стена обикаляла близо до брега, втора малко по-нависоко и така една след друга. Обаче нисички били – един метър високи. Жожко им се чудел.

– Мами, какви са тези крепости, бе, мами. Всеки може да ги прескочи. Това да не е крепостта на Лилипутия. Крепост, която пази срещу малки лилипутчета. Не виждам срещу кого другиго ще опази нещо на тоя остров! Голям човек, ако вдигне крак, ще я прекрачи.

Майката обяснила:

– Неее, това не е крепост срещу контрабандистите. Това е да не се стича гуаното в морето. Ако се натрупа повече и завали дъжд, ще отиде в морето. Тези крепостни стени го удържат, така че да си стои вътре като в басейнче.

Отворко измърморил:

– Е, съвсем не съм предполагал, че ще дойдем да гледаме такъв ограден лайнарник.

Катерът намалявал скорост. Стигнал до острова относително тихо и спрял. А децата вече имали нови въпроси.

– И сега какво? Видяхме откъде идва миризмата. Нещо друго ще правим ли тук, като няма да слизаме и да изкарваме пари.

Майката започнала да разопакова.

– Да, сега след малко ще видите пингвините.

Отворко бил във вихъра си.

– Леле, задушени в смрад пингвинчета, на които само главичките ще се виждат, защото ще са потънали в а̀ко. Сигурно ще пляскат с перки и ще викат да ги качим на катера, ама нали е забранено да слизаме.

Майката казала:

– Спокойно, гуаното е твърдо. Добре са си. Това им е дом.

А той продължавал:

– Само са се задушили и ходят зашеметени като пияни.

В тоя момент видели малки пингвини, които радостно се катерили по скалите край брега. Съвсем малки. Две педички високи. Не като императорските пингвини с големината на дете.

Душко рекъл:

– Виждаш ли ги? От миризмата не могат да пораснат. Седят си съвсем мънички.

Майката го успокоила:

– Спокойно, такъв е видът им. Просто тези са по-малки пингвинчета.

А Отворко не спирал:

– Сигурно, като им серат отгоре постоянно на главите, и те затова не могат да пораснат. С тази тежест на главата как да ти се расте. Ами ако бяха големи, по-лесно отгоре щяха да ги уцелват и сигурно щяха да са ги занитили в земята. Така успяват някак да се изплъзват на онези, които прелитат над тях.

В този момент забелязали по скалите морски слонове, които лежали и пръхтели доволни, търкаляли се от едната страна на друга.

Майката ги подканила:

– Хайде, вадете фотоапаратите. Малко да поснимате.

Всички деца чинно бръкнали, извадили фотоапаратите и започнали да си снимат каските един на друг. След като разгледали снимките и забелязали, че на тях морски слон изобщо нямало, направили стройна организация. Първо снимал един и после се помествал. След това заставал втори и той снимал – и така, докато дойдел и четвъртият и започвали да се въртят отначало. Въртели се, снимали. Въртели се, снимали и по едно време им се завило свят и забравили кой след кого е. Най-накрая решили: я по-добре Душко да снима. Така и така бил изпълнителен. Овесили му четирите фотоапарата на врата и казали:

– Душко, нали ти е ясно какво да правиш. Взимаш първия фотоапарат, после втория, третия и четвъртия… Снимаш с всичките.

Децата седнали да си отдъхнат от снимането. Нарадвали се на морските слонове, наснимали пингвините и тогава се появили много птици. Цялото небе почерняло от птици. Като кацнали, отдалече приличали на гора. Ама огромна гора, като средновековна. Това бил източникът на гуаното. Огромни, огромни ята птици, които долитали и кацали. Отворко успял да каже само:

– Лелеее!

Чудели се защо тези птици точно на тези острови седели. Оказало се, че тук било мястото, където птиците си почивали, като прелитали на север и на юг всяка година. Отделно било много удобно, защото ги пазели траперите, а и нямало туристи. Най-вече мястото било подходящо, защото около него имало страшно много риба за ядене.

Изведнъж в далечината забелязали един остров, на който сякаш имало нарисуван гигантски свещник. Те били минали съвсем близо покрай него, но заради размера не могли да го видят. Явно този остров имал нещо общо с платото Наска. Там също имало гигантски фигури, които се виждали само от самолет. През зума на фотоапарата се забелязвало, че там имало много корморани, които се криели в ниши на скалите. Изведнъж Душко посочил.

– Вижте, вижте – раци!

По скалите близо до тях имало червени рачета – малки, средни, големи, още по-големи, които си лазели нагоре-надолу.

Отворко веднага се включил:

– А онези, дрисливците, не ядат ли раци? Гледай колко хапване има тук…

Майката на Жожо казала:

– При толкова риба в морето надали им хрумва да седнат с раци с щипки да се занимават.

Много красиви тюленчета се появили пред тях. И точно се загледали в тюленчетата, и майката обяснила:

– Косатките, когато са гладни, идват насам. Много добре си похапват с тези тюленчета.

А косатките били доста големи. Душко веднага се попритеснил.

– Госпожо, ние както сме подредени, като топени сиренца в кутийка в тоя катер, косатката, ако дойде, много добре ще ѝ се отразим. Ние, както сме около трийсет човека в този десантен катер, само отваря устата и директно сме ѝ сервирани, голямо лапане ще падне.

Майката отговорила:

– Косатките са много умни, добре организирани. Научили са се да ловуват умно. Затова избягват хората. Къде при наличието на тюлени ще рискуват с хора. Не ги подценявай.

А Душко:

– Абе това с тези косатки нещооо… да вземем да си хващаме Джъмбото вече към Европа.

Децата се засмели и почнали да му обясняват за Джъмбото отново. И така, като наснимали достатъчно, стигнали по вода до къщите на траперите. А тези къщички, както се досещате, целите били покрити с гуано. Отворко припалил:

– Ама тея им живеят под гуаното бе, госпожа. Каква заплата трябва да им дават?

Жожи казал:

– Е, как каква? Милиони трябва да им дават, за да го дишат това!

Бонбончо веднага включил рационално.

– Вижте, по-евтино са го измислили. Просто траперите ходят с противогаз. С много специален противогаз. Например троен. Един върху друг са сложили три противогаза и така до тях достига само чист планински въздух. Първият е класически. Във втория противогаз са им поставили ароматизатор, за да им мирише на борови иглички, и те гледат лайната и си казват: „Борова гора, борова гора, борова гора“. Живеят си в къщата, гледат навън и си викат: „Борова гора, борова гора…“. Така два месеца и после си отиват ваканция четири месеца и се радват на живота. Третият противогаз е за всеки случай.

Децата се посмели, поснимали къщичките и наблюдателниците на тези трапери.

После лодката вдигнала нос отново, дала мръсна газ и право към брега. И по едно време хоп!, покрай тях взели да подскачат делфини. Децата викали на капитана „Спри! Спри!“, ама той нали не чувал, защото се движел много бързо и вятърът отнасял думите на децата назад. Най-накрая Жожо се ядосал, засилил се през лодката, отишъл, ръгнал го в ребърцата, а капитанът така подскочил, че лодката за малко щяла да се обърне. Жожо казал:

– Точно там са делфините. А сега спри.

Капитанът нищо не разбирал от български език, обаче спрял лодката, за да опъне ухото на това дете, дето го стреснало, докато карал и за малко щял да обърне всички в ледената вода. Жожо показал делфините и продължил:

– Дай малко газ натам, ако обичаш! Ама леко, да не ги изплашиш.

А капитанът дал малко газ натам, защото искал да отмести лодката от пътя на другата лодка, която идвала засилена след него. Жожката се провикнал към приятелите си:

– Ей, тоя е наш човек, бе. Всичко разбира и изпълнява!

В този момент вече капитанът бил достатъчно свободен и червен, за да хване Жожи за ухото и да го заведе при майка му. След коeтo излял една дълга реч на езика кечуа, от която майката нищо не разбрала. След това дошъл помощникът му и превел много накратко на английски.

– Ако още веднъж, докато стигнем до брега, някое дете стане от седалката си, на малкото дете ще му бъде шибнато едно малко шамарче, а майката ще плати солидна глоба!

Майката не се стреснала много и им показала стадото с делфини, което всички пасажери в тоя момент започнали да снимат прехласнати. Хората благодарели на капитана, защото си мислели, че той е спрял специално заради делфините, и били много щастливи.

Обяснили му колко добър капитан е да им спре при такъв голям пасаж делфини и направили красиви снимки. Делфините подскачали съвсем до тях, закачали се, дошли толкова близо до лодката, че ако човек се протегнел, можел да ги пипне, играели си с хората и били много милички. Всички били толкова доволни от този добър капитан, че той в един момент се смирил.

– Еееее…

Отишъл, потупал Жожето по гърба и посочил него. Така, озарени и съпроводени от делфините, всички се прибрали до брега. Бързали към хотела да се изкъпят и да спят, защото на другия ден ги чакали и нови приключения.

(Следва продължение.)