През компютъра и излетелия космонавт до играта навън с топка

Заедно

Четиримата приятели Душко, Бонбончо, Жожето и Отворко свършили часовете в училище. Тръгнали да се прибират и сe питали дали пък не било добра идея да се съберат и да играят заедно. Бонбончо предложил:

– У нас има компютър. Искате ли да играем на него?

Другите деца само това и чакали, въобще не се чудили, били готови веднага да отиват. Душко спрял за миг.

– Ама аз трябва да попитам мама, защото не знам дали може – тя много не ми дава да играя на компютър.

Отворко недоумявал.

– Защо ще ѝ казваш, че ще ходиш да играеш на компютър? Кажи ѝ, че отиваме у Бонбончо да решаваме задачи – много знае тя какво ще правим!

Душко не отстъпвал:

– А, аз на моята майка такива неща не ѝ говоря.

Взел телефона, обадил се, говорил с майка си и след малко се върнал доволен и съобщил:

– Пускат ме! Тя, мама, така и така знае, че не са ми интересни компютърните игри, а ще бъда там заради вас, тъй че не се притеснява.

Отворко измърморил:

– Ще те видим, като зърнеш компютърната игра! Всеки така приказва. И аз така всеки път си обещавам, ама видя ли компютър, и залепвам.

Бонбончо добавил:

– Аз не залепвам, аз направо в монитора влизам. В един момент даже носът ми натиска ли, натиска стъклото, ако може, от другата страна ще мине.

Жожката със зареян поглед нареждал:

– Какъв монитор бе, хора! Аз съм така зает да блъскам по копчетата и толкова бързам с мишката, че въобще нямам време да стигна до монитора.

И докато си говорели увлекателно, се оказали, къде мислите? На гости на Бонбончо. Влезли децата с бърза крачка право към компютъра, а отвътре се чуло:

– Ехее, алоо, господа, обувките! Къде тръгнахте на разходка с калта?

Децата се върнали бързо до вратата, обаче калните следи вече били оставени. Майката на Бонбончо ги изгледала с такъв поглед, че и четиримата едновременно бързо се ориентирали къде седят метли, лопати, парцали, а най-накрая Душко с една салфетчица лъснал пода до блясък. Точно свършили тази работа и се засилили право към компютъра, когато пак се чуло:

– Ей, господа!

Момчетата се върнали, подредили се в строй и попитали:

– Госпожо, кажете какво има!

– Ръцете!

Четиримата бързо се измили едновременно със сапун, който подскачал от ръка на ръка. А майката проконтролирала процеса.

– И между пръстите!

Бързали децата. За всеки случай си измили и очите. Бонбончо, за да не го върнат, тъй като имал четка, си измил и зъбите. Отново се устремили с бясна скорост към стаята. И в този момент майката пак ги пресрещнала на касата на вратата.

– Ехо, вие за какво сте дошли?

Отворко веднага съшил отговор.

– Ще решаваме задачи по математика.

И майката, без грам да му повярва, предложила:

– Ахаа! Ами ето тук, заповядайте, на масата в хола ще ви е по-удобно.

Отворко продължавал да реди измислици:

– Ами те са едни специални задачи, за които трябва да видим цифрите по-добре и затова ще ги гледаме на монитора с увеличение на 300 процента.

Майката без колебание продължавала да ги отклонява:

– Ахаа! Добре, да ви дам очила, ако искате, ето тук имам едни от бащата на Бонбончо. Мога да ви ги предоставя.

Децата погледнали очилата и Душко, откровен както винаги, изрекъл:

– Госпожо, хайде, пуснете ни да си поиграем на компютъра, че така са ни досърбели пръстите. Едва издържаме!

Майката се усмихнала.

– Душко, теб те пускам, защото си честен.

Отворко станал целият червен и точно щял да каже някоя от неговите думи, когато Бонбончо го ощипал лекичко по гърба. В този момент Отворко се огънал и го ритнал в глезена. Бонбончо залитнал, но се направил, че се е подхлъзнал, и замазал:

– Ох, Отворко, добре, че ми помогна да не падна на твърдо!

И двамата се престорили, че нищо не е станало. Майката определила правилата.

– Добре, обаче можете съвсем мъничко да поиграете. И без викове!

Влезли четиримата, ама четирима могат ли да играят на една игра! Още повече, когато всеки искал на различна; още повече, когато столът бил един; още повече, когато мишката била една! Битката била неописуема. Душко, като най-кротък, успял да седне на стола. Бонбончо взел монитора и извикал:

– Мониторът е мой!

Жожката, нали бил бърз, натискал мишката с бясна бързина, а Отворко чукал по клавиатурата и пишел: „Гугъл, гугъл…“. Обаче, за съжаление, курсорът бил на всякакви други места, но не и в интернет, за да се случи нещо.

По едно време Душко взел да се върти в кръг на стола и тихо, сякаш на себе си, казал:

– Деца, много е забавна тази игра! Не може ли да я разнообразим по някакъв начин, така че и аз да участвам? Ще получа вече световъртеж!

Отворко изведнъж пуснал клавиатурата.

– Да, бе! Хайде да играем на космонавт! Душко ще е космонавт, а ние ще го въртим на стола.

На трите деца много им харесала идеята и докато Душко се усетил, вече се въртял до полуда. Тримата го обградили и започнали да го въртят с бясна бързина. По едно време Душко клюмнал. Очите му взели да се въртятпрескачат в различни орбити – едно нагоре, другото надолу.

Отворко предложил:

– Хайде да го въртим на обратно, като при космонавтите! Така ги оправят!

Децата започнали с още по-бързи движения да въртят Душко в противоположната посока. По едно време той не само клюмнал, а просто паднал от стола. И Бонбончо, както винаги ентусиазиран за експерименти, възкликнал:

– Хайде, следващият космонавт да излита! Жоже, искаш ли?

Жожо бил винаги готов за приключения, та седнал и той. Отворко и Бонбончо го завъртели с всичка сила, обаче Жожката не бил като Душко. Усмихвал се и се наслаждавал. Той и Марс можел да обиколи в пируети, какъвто си бил. Въртели го те, въртели… Бонбончо взел да се поти, Отворко започнал да мрънка и заразправял:

– Хайде, бе, вземи падни, заболяха ме ръцете! Хайде, бе!

Жожи викал:

– Още! Още! Още! Не съм стигнал още до Юпитер! Давайте, знаете ли колко други планети има в галактиката?

А децата въртели, въртели… По едно време Отворко предложил:

– Дай да сменим посоката, може пък да вземе да миряса!

Променили посоката, а той – точно обратното – още по-добре си ставал. И се радвал.

– Хайде бе, слабаци, къде са ви мускулите? Въртете, въртете, тук има още Нептун, Уран, Плутон! Е, докато излезем извън Млечния път, ще има да повъртите здраво.

През това време по пода взел да лази Душко. И проронил:

– Къде съм? Вода!

Обаче Бонбончо, Жожката и Отворко били толкова заети, че нямало явно кой да му даде вода, и той започнал да лази от стаята към кухнята. В този момент майката на Бонбончо се обърнала и какво да види: лазел Душко, очите му били размътени, гледали в различни посоки и единственото, което викал, било „Вода!“. Жената се притеснила да не би децата в стаята да са изпили някакви опасни вещества, бързо прескочила Душко и влетяла при тях. И какво да види: двама потни и един въртящ се, готов да излита. В този момент се чуло отново: „Вода!“. Майката се почудила: да ги спре ли, Душко ли да оправя?

– Деца, стига! – казала тя.

Децата престанали, а Жожката от инерцията продължил бясно да се върти. В този момент майката изтичала, вдигнала Душко, изплакнала му очите, дала му да пие. Душко я погледнал и отнесено ѝ се усмихнал.

– Красива принцесо, в кое царство съм?

Майката не знаела как да реагира.

– Я сядай да те повъртят още малко на стола, за да си спомниш кое е царството!

Обаче Душко много не разбирал какво става и майката обяснила:

– Красивата принцеса ти казва да отидеш в детската стая и с помощта на приятелчетата си след малко да се върнеш и да познаеш коя е.

Душко, нали бил послушно дете, отишъл и разказал:

– Деца, в съседното царство една красива принцеса ми даде вода и ми каза да се върна при вас, за да позная коя е.

В този момент Жожката набил спирачки с пета, така че килимът се омотал около стола, и заявил:

– Деца, тоя е изкукал! Аз знам как се оправят тези неща.

Станал и шибнал един шамар на Душко. Ама такъв шамар, че Душко направил пирует около себе си и паднал по дупе. Изведнъж му просветнало и обидено попитал:

– Жожо, ти си голям грубиян, защо ме удари така?

Жожо отговорил:

– Я отиди до съседната стая и ще разбереш!

Душко станал, отишъл в съседната стая с ясното намерение да се оплаче на майката на Бонбончо и като я видял, започнал:

– Госпожо, знаете ли какви грубияни са другите момчета!

Майката се въодушевила.

– Ей, Душко, много се радвам за теб! Прекрасно изглеждаш!

А той продължавал:

– Да знаете, Жожо ме шамароса!

А тя изглеждала все по-доволна.

– Прекрасно е направил, много добре ти се е отразило!

Тогава Душко се разплакал и ѝ казал:

– Как така може добре да ми се отрази шамар! Вие нали сте ми приятелка? Много съм разочарован от вас! Ще се оплача на майка си!

Майката на Бонбончо веднага съобразила, че той явно не си спомнял как се бил отвял, и спокойно започнала:

– Виж, нека ти обясня всичко…

И му разказала цялата история. Душко я изслушал с голямо любопитство и най-накрая обобщил:

– Е, големи измишльотини говорите, госпожо! Но ми беше приятно да ви чуя.

Обърнал се и си тръгнал.

През това време обаче битката за компютъра продължавала. Най-накрая Душко предложил:

– Стига сте се били. Ще го изкъртите! Хайде, ще теглим чоп – на когото се падне едно, печели клавиатурата, на когото се падне две – монитора, на когото три – мишката, на когото четири – седи и гледа едно, две и три.

Жожо не бил съгласен.

– Да, бе, да, единият – с мишката, единият – с клавиатурата! Как ще стане? Той, като не ми сложи курсора, където трябва, каквото и да пиша, няма значение! Мишката и клавиатурата са едно, мониторът е две.

Бонбончо също не бил съгласен.

– Е, за какво пък ми е мониторът, ако някой друг ще играе? Аз какво ще го правя – да го държа ли, като страж? Не ща!

Най-накрая се разбрали да теглят чоп и на когото се паднело едно – играел. Ала едно се паднало… на кого мислите? На Жожо! И всички казали:

– О, не, не, не, не, не! За нас няма да остане време за игра!

Защото, какъвто бил бърз, имало ли въобще компютърна игра, която можела да му се опъне? Не! Децата предложили:

– Жожо, хайде, откажи се в наша полза! Ние сами ще паднем бързо, за да можеш ти накрая да поиграеш.

Жожо рекъл:

– А, не, не, аз тренирам по цели дни и нощи! Тайно и нелегално тренирам. На компютъра имам само тетрис, който е игра, в която падат несъразмерни парчета и трябва бързо да ги подреждаш като стена. Така мога да се състезавам за скорост.

Децата си рекли: „Ами добре, щом той няма други игри, сигурно с тази няма да се справи“. И приели.

– Добре, давай!

И това било голяма грешка. След около час и половина играта започнала да се моли на Жожката да спре, процесорът на компютъра вече пушел, свирел и чегъртал вентилаторът, децата отстрани задрямвали и нямало да има скоро промяна, ако майката на Бонбончо не била влязла.

– Край с този компютър, спирайте го!

Трите деца почти разплакани я помолили:

– Ама ние дори една минута не играхме! Не може ли поне малко да поиграем? Тази машина Жожко скапва компютрите, въобще не може да бъде победена!

Майката погледнала щастливото лице на Жожо, който напълно спокойно и без всякакво усилие, травми и напрежение си играел на играта, все едно цял живот това бил правил.

– Жожо, ти не можеш ли да приключваш играта? – попитала тя.

Жожо отговорил:

– А, мога да го бия веднага, ама просто исках да стане по-дълго, защото така е по-забавно.

И с няколко бързи движения – хоп!, троп! и прас! – победил компютъра.

Децата гледали смаяно. Тогава Отворко се ядосал.

– Можел си да биеш компютъра, а? През цялото време! Ей, няма повече да играем с теб, маймуно! Да ни държиш час и половина на пода и да ни разиграваш! Хайде, ставай от стола, аз съм ти сърдит!

Душко също заявил:

– Да ти кажа, и аз съм ти сърдит – какво е това приятелство? Тук си седим трима души да те чакаме, а пък ти си правиш каквото си искаш.

Жожо се опитвал да се извини:

– Е, толкова е забавно!

В този момент на ред да играе бил Бонбончо. Душко си погледнал часовника.

– Ей, ти си си вкъщи всеки ден и можеш да играеш, дай малко да поиграя, че трябва да си ходя вече!

Бонбончо се съгласил.

– Добре, ти си приятел, хайде, поиграй!

Душко, нали бил много кротък и много прилежен, така прецизно играел, че отново взел да повтаря историята на Жожката. Той внимавал, много спокойно обмислял ходовете си и затова добре му се получавала играта.

В този момент Отворко станал нетърпелив.

– Вижте какво, банда, това с компютъра няма да стане. Или четиримата си пристигаме тук с лаптопите и играем заедно, или си купуваме игра с четири джойстика и играем заедно, иначе не става така. Какво е това – трима стоят и гледат, един седи и си се кефи!

Бонбончо рекъл:

– Знаете ли, като се замисля, това с компютъра колко време ни отне, пък ние хич не се забавлявахме. Защо не отидем да си поритаме в парка топка?

Жожето, като чул „топка“, като чул „парка“, вече бил със завързани връзки на обувките пред външната врата и подскачал. И другите деца се зарадвали. Излезли в парка, направили си вратички и ритали футбол – толкова щастливи, толкова усмихнати! Бонбончо казал:

– А на компютъра, като играеш футбол, ама хич не е същото!

И другите деца се засмели и се съгласили.

– Ами да, най-добре си е така, когато си играем всички заедно, а не един по един. Да си играем заедно, означава всеки да участва и да прави нещо полезно и приятно. Хайде утре да правим хем полезно, хем приятно изследване на хавайските традиции с наши добавки – хавайско танцуване с тенджери на главата, гърлени гърголения, тръстикови препаски, изстуден ментов чай с ментови листа, парченца портокал в големи чаши със сламки и посипан пясък по пода на стаята – за автентичност…