За витлото на лодката, акустирането на полуостров Атон и волската каруца

Сееш тикви, береш тикви. Сееш ябълки, береш ябълки

Нашите приятели Бонбончо-Фотончо, Жожо, Душко-Послушко, Отворко и майката на Бонбончо наели хотел на полуостров Халкидики. Седели си на първия му ръкав, всеки правел нещо според програмата си… Един ден Душко скочил рано сутрин и казал:

– Госпожо, може ли да отидем на полуостров Атон? Искам да разгледам лично манастирите. Смятам, че е добре да посетим българския сред тях.

Майката на Бонбончо отвърнала:

– Душко, това е много добра идея, но там не пускат жени. Дори и женски котки няма.

Душко се зачудил.

– Че ние не сме жени!

Майката уточнила:

– Е, да де, ама аз съм.

Отворко изтресъл:

– Па перни си едно панталонче, резни малко косичката, ще си преправиш гласа и ще минеш за мъж. Те няма да ти свалят гащите, за да видят, че не си.

Бонбончо го погледнал строго. Отворко усетил, че бил казал голяма глупост, и прехапал устни. Майката се направила, че не го била чула, а Душко продължил:

– Е, не може ли да ни заведете там и да си стоите отвън…

Отворко пак се включил:

– Като куче пазач, на оградата!

Бонбончо поставил ръцете на кръста, Отворко пак си прехапал устата и сложил ръка пред нея, а Душко продължил:

– Ние ще влезем, ще разгледаме и после ще си излезем.

Майката спокойно обяснила:

– Ами вижте сега, аз не съм сигурна, че е възможно, а и не мога сами деца да пусна в цял полуостров. Нали там трябва някой да ви води?

Душко не се отказвал.

– Ами ще си вземем водач монах. Те са добри хора, нищо няма да ни направят.

Майката мислила, мислила и казала:

– Не става така. Без познат човек, който да е до вас, няма да ви пусна.

Чудила се какво да прави, чудила се… По едно време напълно случайно – или пък не – се обадил таткото на Бонбончо.

– Миличка, толкова много ми липсвате двамата, че реших да дойда да ви видя и сега съм само на час път от вас. Само днес ще остана, вечерта се прибирам, че утре съм на работа, ама така ми домъчня…

Майката много се зарадвала.

– Браво на тебе! Толкова е хубаво, че ще те видя, но…. май няма да може да се видим много-много. Децата ме гледат строго. Идвай скоро, че имат една специална задача за теб. Точно ще си взема почивен ден, че вчера и онзи ден ми дойдоха в повече.

Бащата не разбрал точно какво става, но бил щастлив да я чуе.

– Ами добре.

Дошъл той, майката разказала плана на Душко и той бързо взел решение.

– Ами добре, и на мен ми се ходи в този манастир. Айде!

Целунал майката, записал ѝ час за масаж, час за фризьор, да си почине, докато ги няма, да се поглези. Запалили колата, стигнали до полуостров Атон. А там едни хора ги попитали:

– Вие имате ли разрешително?

И те казали:

– Не.

Отговорът бил:

– Тука без разрешително никого не пускаме.

Отворко попитал:

– Ами откъде се взима разрешително?

Получили отговор:

– От град Солун.

Бащата казал:

– Ами че той е на 200 километра оттук! И къде трябва да отидем за разрешително?

– В кметството.

– Ама сигурни ли сте, че е в кметството?

– Ами не сме сигурни. Трябва да видите къде е.

Бащата помолил:

– Виждате ме, че съм с четири дечица, моля ви, пуснете ни!

Но, уви, нямало напредък…

– Не! Отивате там, взимате си разрешително и само тогава, при това само мъже. И то почти не е сигурно, че ще ви пуснат, да ви кажа честно.

Бащата се върнал при майката и ѝ обяснил ситуацията.

– Май няма да стане. Докато стигнем до Солун, докато намерим при кого точно, докато се наредим на опашката, той я ни даде, я – не, ще си свърши денят и ще трябва да си ходя.

Отворко казал:

– Аре, бе, ще им прескочим оградата и ще си ходим където си искаме! Какво толкова ще ни спират?! Много пък ще ни хване някой! То цял полуостров, там вътре сигурно има три стари попа – те даже не могат и да тичат.

Жожо предложил друго:

– Аз ви предлагам да вземем да се стрелнем с някой катер по море – те нямат морска граница – и оттам ще разглеждаме колкото си искаме, никой няма да ни притеснява.

Душко се заслушал.

– Това е много умен план! Що не вземем да го осъществим?

Таткото и майката на Бонбончо се спогледали и си рекли: „Пък вярно, що не наемем лодка и хем ще си гребат около полуострова, хем ще си гледат манастирите откъм водата – това не е забранено“. Така и решили да сторят.

Наели моторница с един стар гръцки пиратоподобен моряк, качили се децата, майката, таткото – и взели да разглеждат. Пътували си по водата, съзерцавали, а на Бонбончо разни глупости му връхлетели главата, чудел се какви работи да направи. По едно време пуснал във водата червена боя и се развикал:

– Мамо, тате, порязах се! Вижте, вижте водата!

Майката и бащата, като съзрели едно червено петно, направо се побъркали. Майката приседнала, бащата едва прекосил моторницата, за да стигне до него. И какво да види: той седял и се смеел – нищо му нямало. Разсърдил се татко му и казал:

– Бонбончо, тия шеги изобщо не са смешни.

Бонбончо пружинирал.

– Ами то на тая лодка какво друго човек може да направи? Ник’ви номера не стават. Не исках да ви тревожа. Само да е шега.

И така, както си седели и си се возели, Бонбончо видял, че отзад имало витло, с което се давала посоката на моторницата, и се зачудил: ако вземел да сложи там една пръчица, какво ли щяло да се случи. И както си се чудел, решил да провери.

Грабнал той едно серкме за риба (като за лов на пеперуди – пръчка, която завършва с метално кръгче, от което като чанта виси мрежа) и с рязко движение го забил право отзад във витлото. Чуло се едно хрус!, храс!, счуп!, пук! и прас! – първо на серкмето, а после и на витлото – и лодката почнала да се движи накъдето тя си желаела.

Въртял кормилото, въртял кормилото старият пиратоподобен моряк, обаче лодката тръгнала смело да се забива в едни скали. Той, за да ги избегне, аха-аха!, бам! – се забил в едни други скали. Лодката се разбила, децата се изсипали, майката, бащата, морякът – всички право в морето.

Качили се на скалата, а тя – близо до брега. Седели вир-вода мокри, мислили, чудели се какво да правят. Бащата предложил:

– Да плувам до брега с по едно дете на гръб и после се връщам да взема следващото.

Майката била притеснена.

– Да, ти четири пъти, ако преплуваш това разстояние в двете посоки, съм сигурна, че най-накрая тебе ще трябва някой да те изважда от дъното.

Морякът попитал:

– Госпожо, от тия деца има ли някое, дето може да плува?

Жожето веднага подхванал:

– Има, има! Аз ще го изплувам това шест пъти напред и назад. Вие знаете ли колко ток имам? Аз само това чакам.

Майката го погледнала и си рекла: „Абе, тоя Жожо вярно полуострова ще обиколи с плуване. Я да вземем тримата по едно дете, а Жожо ще си плува сам“.

Другите взели да се перчат:

– Жожо може, а ние не можем?! Айде, и ние искаме.

Поперчили се малко, после Душко казал:

– Господин моряко, аз плувам, но съм доста бавен, и всъщност бих предпочел за сигурност да се кача на гърба ви и да ме возите като кит.

Морякът го погледнал и казал:

– Момченце, аз кит няма да стана, нито подводница, тъй че със сигурност ще трябва да си местиш ръцете и краката и да помагаш в плуването, щото не съм и много млад.

Майката взела Бонбончо, таткото взел Отворко, морякът – Душко, а Жожо, като се хвърлил, още докато те се приготвяли за плуване, вече седял на брега, подскачал и викал:

– Айде, идвайте, тука съм, тра-ла-ла, айде!

Другите почнали да плуват, а Жожо игли го боцкали в дупето. Метнал се в морето, айде газ! – един курс до скалата. Качил се отгоре ѝ и казал:

– Айде, плувайте, плувайте, че ще ви настигна!

Те си плували, плували и точно щели да стигнат до брега, изведнъж покрай тях прелетяло торпедо. Хоп! – изскочило на брега. Кой мислите, че бил: Жожката! И рекъл:

– Айде де, айде, бе, три пъти го преплувах, докато се довлечете. Едва се тътрите.

Седял и подскачал, пружинирал доволен, много щастлив.

Оказали се на полуостров Атон – без документи, корабокрушенци. Майката се притеснила: „Леле, сега тия ще ни обвинят, че нарочно сме се разбили с лодката, щото нямаме разрешително да разгледаме!“.

Бащата се притеснил: „Леле, утре съм на работа, как ще стигнем до колата? Тука кой ще ни намери в тая пустош!“.

Морякът се притеснил: „Леле, сега нямам лодка, с какво ще си изкарвам прехраната? Тя и застраховката дали ще важи, какво ще правя?“.

Докато се паникьосвали, Бонбончо организирал малко катапултче от една дъска, подпряна на един пън. На нея слагал голям камък, скачал от другата страна и камъкът политал към морето. И както си играел на катапулт, по едно време сложил камъка в средата, скочил с всичка сила и паднал по гръб сразен. Вдигнал крака нагоре и ги пуснал.

Майката и бащата викнали:

– Е, само това ни трябваше! Не се налудува това дете. Не стига, че от глупостите му сега седим с разбита лодка, ами сега се уцели с катапулта си.

Отишли те, свестили го, а той седял с цицина на главата, син-посинял, едва гледал, виждал звезди посред бял ден и си говорел:

– Мамо, татко, ангели има там! Ей, отгоре ни гледат, от скалата, махат ни.

Майката се съгласила:

– Да, миличък, и ангели, и дяволи, всичките са дошли тука сега. Ще ти помахат няколко дни, докато се оправиш. Предполагам, вече разбра, че това, което ти стори на лодката, сега се върна на главата ти. Каквото посееш, това береш.

А Бонбончо посочил.

– Не, бе, вижте ги, махат, махат, махат ни да идем при тях.

И майката го галела по главата.

– Да, ще ти махат, ще ти махат, ти с още един камък, ако се улучиш, ще ги видиш съвсем отблизо.

Бонбончо настоявал:

– Не бе, мамо, виж там!

В тоя момент Душко казал:

– Госпожо, едни свещеници отгоре ни махат. Видели са ни.

Майката се обърнала изненадана.

– А, да! Ето, монасите ще ни помогнат.

Бонбончо премрежил поглед и размахал ръка.

– Ангели ти казах, не монаси! Нали и аз ги виждам! Ей ги там! Я ги виж какви ореоли имат отгоре!

Майката го целунала.

– И криле, мама, и криле имат. Ей сега ще литнат тука, ще ни вземат. Спокойно! Айде сега сложи си за малко тая мокра тениска на главата, за да ти спадне цицината.

В тоя момент Жожката се вдъхновил и към монасите газ! по скалата с катерене. Лазел право нагоре, не по пътеката. Като паяк пълзял.

Майката на Бонбончо, щом видяла какво върши Жожо, ѝ се изправили косите. Всички седели отдолу, мълчали, гризели устни, хапели пръсти и само се молели да успее да се качи горе на отвесната скала, да остане живо и здраво. À се подхлъзнело, à щяло да стане на кайма.

Монасите, като видели какво прави Жожо, започнали да се кръстят. Всички мълчали, за да не го стреснат, да не го разсеят. Ония отгоре се кръстели, ония отдолу стискали устни и пръсти… а Жожо се катерел и викал:

– Здравейте, приятели! Идвам да се запознаем!

Само дето приятелите горе не говорели много български, ама това нямало никакво значение.

Стигнал Жожи почти най-отгоре. Монасите само като видели наблизо ръката му, скочили, хванали го, издърпали го, паднали на земята и взели да се молят на Господ, да се кръстят с благодарности и молитви.

След като майката се уверила, че Жожо вече е при монасите, припаднала.

Бонбончо си седял с цицината отдолу и казал:

– А, и едно ангелче се качи горе, с крила! Мамо, при ангелите има и малко ангелче.

Бащата прегърнал майката, целунал я да се свести и казал на Бонбончо:

– Спокойно, след малко ще има още три ангелчета. Айде да тръгваме по пътеката!

Метнал Бонбончо на рамо и поели с майката, моряка, Отворко и Душко нагоре по пътя. Вървели, катерили се по пътеката, вървели, катерили се сред трънаци, вървели, катерили се по стълби, вкопани в земята, а Отворко не затварял устата си.

– Аре, бе, па тия монаси не можаха ли да пратят едно муле да ни вземе, ами да бичим така нагоре! Направо ми омръзна! Катерим, катерим – егати тъпото!

Решил да се изплюе.

– Я чакайте да пусна една храчка, да видя колко време ще пада.

Седнал, изхрачил се и почнал:

– Едно, две, три… пльок! Е, тая много бързо пада! Я една по-напред така, с парабола да изплюя!

Седнал, храчил, събирал слюнка от носа, от ушите, от къде ли не изкарвал храчката, засилвал се, плюел и почвал пак да брои. Отгоре монасите отново започнали да се кръстят. Бащата на Бонбончо го прекъснал:

– Е, Отворко, вземи спри, че на тия хора пръстите им ще се счупят от кръстене заради вас четиримата.

Отворко се съгласил.

– Добре, добре, няма да плюя повече. Ама ако можех…

Бащата му отнел думата.

– Достатъчно, Отворко, поговорихме си! Айде да се качваме горе. И ти да си със затворена уста.

Вървели нагоре, катерили се, а Душко споменал:

– Аз знам различни молитви. Мога с тях да припявам.

Бащата го погледнал притеснен.

– Само това остава – да се прибера в София и да кажа на майка ти и на баща ти, че сме те завели в манастир и сме те оставили да пееш вътре. Добре ще се подредим!

Душко го успокоил:

– Няма страшно, аз наум ще си ги пея, няма никой да разбере. Аз много съм внимавал. Нали съм чел Библията три пъти и съм научил много неща.

Бащата на Бонбончо погледнал Душко смаян и изпуснал Бонбончо.

– Душко, ти си само на 8 години! Как така си чел три пъти Библията?

Душко отговорил:

– Ами така, бавно я четох и внимателно, на всеки пасаж отделях специално внимание. Аз и Корана четох, и Кабала, и Махабхарата… и няколко други подобни прочетох. Междувременно прочетох няколко енциклопедии за историята на света. Да обобщя, всъщност много книги прочетох. Сега съм си поставил за цел по две-три книги на ден, защото библиотеката ни е голяма и много знания имам да натрупам. И в момента проявявам интерес към древните шумерски текстове.

Бащата стоял замислен, а Бонбончо дълго му подръпвал крачолите и казвал:

– Тате, аз не съм чувал, вдигни ме!

Бащата гледал Душко и не можел да разбере как е възможно такова нещо, а Бонбончо отдолу дърпал и викал:

– Айде, айде, той освен египетски и финикийски знае и разни други, и китайски йероглифи дори чете. Стига се занимава с него, че ако почне да ти дрънка какво знае, ей така ще си останем тука, наникъде. Айде!

Бащата по едно време се съвзел, хванал Бонбончо, метнал го пак на рамо и тръгнали нагоре. А на Отворко устата трудно се затваряла и той разправял:

– Леле, гледайте тоя Жожко какво са го хванали! Като пеперуда в паяжина е. Само като тръгне да мръдне, монасите скачат отгоре, да не побегне да слиза с катерене надолу.

Майката на Бонбончо, едва свестена, се загледала и наистина… какво да види: монасите обградили Жожо от всички страни, хванати за ръце, и Жожо à тръгнел нанякъде, и те скачали отгоре на мечка, така че да не избяга детето. À тръгнел да си вдигне ръката, всички хоп! – и те отгоре.

Отворко се кискал.

– Взел им е страха направо! Гледайте как му треперят.

А Жожо не разбирал тия монаси защо седят около него и си мислел, че си играят на някаква игра, в която той трябвало да се промушва през ръцете им. И нарочно им правел номера, и гледал как някакви дебелички монаси седели и се търкаляли в праха, и се цапали, и много се смеел.

Стигнали горе по едно време. Без дъх останали. Монасите започнали да им се карат:

– Какво правите тука? Видяхме ви как ви се разби лодката. И с тия малки деца, не ви ли е срам? Що за хора сте?

Хванали моряка, пък като го навикали, като му се накарали:

– Може ли деца да возиш и да уцелиш единствената скала в морето? Ти да я беше целил нарочно, нямаше да я уцелиш. Цяло празно море, една скала стърчи, точно в нея се заби!

А морякът се опитал да им обясни, че лодката се повредила, че нещо станало, но монасите нареждали:

– Повредила се, повредила се! С четири деца на борда, не можа ли да я провериш, да я закараш на сервиз, да я прегледаш? Тръгнал с неизправна лодка! Ти да не си пиян, та да уцелиш тая скала?

Морякът се обидил.

– Абе, не съм пиян!

Седнал, прекръстил се и казал:

– Божа работа е това!

Бонбончо рекъл:

– Ей, аз съм бог! Божи работи върша.

Бащата, като чул кой е богът, както му висял на рамото, така го преметнал през ръката си и така му посъветвал дупенцето набързо, а Бонбончо рекъл:

– Ей, човек каже, че е бог, и айде, отнесе шамарите по задника!

Отворко измърморил:

– Бе, ти не можа ли пък да вземеш да сложиш някоя клечка в двигателя? Барем да гръмне, да изгори! А така само на парчета стана. Ако беше гръмнала, щеше да има толкова хубав взрив, всичко в дим щеше да стане, на парчета да се разлети.

Душко го погледнал смаяно.

– Отворко, извинявай, че те прекъсвам, ама ако се беше взривил, и ти щеше да летиш разпарчетосан насам в момента.

Отворко се замислил.

– Да, бе, вярно. Душко, ти си прав! Щяхме да си гръмнем и ние и да полетим.

Жожо през монасите викал:

– Е, направо щяхме да си кацнем тука. По-удобно! Да го беше гръмнал като катапулт: пфиуу! И толкова набързо щяхме да дойдем тука. Можехме да уцелваме по един монах в челото. Четирима щяхме да сме свалили.

Монасите ги поканили в техния манастир и им предложили транспорт до границата, защото те нямали право да останат – там имало жена.

– Съжаляваме, но тук е забранено да има жена. Предвижда се по закон от 2 до 12 месеца затвор за жени, нарушили забраната. Сега веднага ще ви изпратим обратно до границата – казали те.

Бащата попитал:

– Добре де, така и така сме дошли, не може ли да погледнем манастира?

И те посочили майката и тихо му отвърнали нещо с категорични жестове, че не може, а на майката ѝ се причуло, че казли: „Неверницата не може да влезе! Нечиста е!“.

И тук майката на Бонбончо, каквато била експлозивна, като се разпалила…

– Каква неверница съм аз, бе?! Аз съм пὸ християнка от вас! Това, че седите тука, в тия манастири, да не ви прави пὸ християни, че да ме обиждате?

И като им вдигнала един скандал, и като се развикала, и като се разкарала:

– Така значи, а? Само за мъже, а жени да не влизат? И защо да не влизат, а? Нещо да не ни липсва? Какво повече сте вие от нас, та не може да влизаме в манастира, за да се помолим, а? Господ да не е направил тоя свят само за мъжете? Колкото има Господ за мъжете, толкова има за жените. Връзката с Бога е директна. И в пустинята да си, затваряш си очите и си свързан. За връзка с Бог не са необходими черква, поп или друг посредник. Това просто са екстри, усилватели..

И като се разлютила тая жена, като се зачервила, като ги подпукала, като ги овикала… Те се скупчили, свили се един в друг, седели, гледали я, леко приклекнали, а тя се качила на един камък и им се развикала отново:

– За да кажете това, нищо не сте разбрали от Христос. Защо сте толкова охранени! Мързи ви да работите, скрили сте се тука, уж се правите на божии служители, да дебелеете по цял ден! И жени не пускате, а, така ли? Защо не пускате? Вие откъде сте дошли на земята? Да не би Господ да ви е пуснал с парашут? Жена ви е раждала! А, и къде е тая жена? Що не я пускате тука да дойде? Не сте си виждали майките сигурно, не сте грижили за тях в старините им! Седите тука затворени и се правите на много важни. Ще казвате „неверница“ някъде другаде.

Бащата си я познавал. По едно време я погалил по косата внимателно.

– Жена, утре съм на работа. Дай да взимаме, какъвто транспорт имат, и да си ходим. Моля те.

Жожо погледнал закачливо.

– Ей сега ще им се отскубна и ще им разгледам манастира.

Майката въобще не ги възприемала като истински монаси.

– Щом използват думата „неверница“… Остави ги, кой знае какво ще видиш вътре: едни икони и това е, нищо повече! Седят, кръстят се, не работят, мързелуват. Сигурно и не чистят. Ще те запозная със свети хора. Пазители на храмове. Работят като пчели от сутрин до здрач. Ведри, грижовни, благи, начетени. Светят!

Душко се опитал да я върне в състояние на доброта.

– Госпожо, не бъдете толкова строга. Това са добри хора, те така са избрали да живеят. Може да ви се е причуло, че така казват.

Бонбончо имал идея.

– Ние можем да им помогнем леко да се променят нещата. Може да влезем вътре, да огледаме и да направим нововъведения. И може те да пожелаят да живеят на това място по-гостоприемно.

Отворко вече искал да си ходи.

– Аре, бе, пък ще им правим непоискани услуги! Зарежете ги тука да си седят, както им харесва! Давай да си ходим ние.

Дошъл транспортът – една каруца с два вола.

Бащата попитал:

– Ама нали кола щяхте да ни дадете?

И те казали:

– Ами кола де! Не виждате ли колата? Ей я, има два вола и една кола отзад.

Бащата поклатил глава.

– Ами аз си мислех, че ще е с двигател.

Те обяснили:

– Ние тука такива коли не ползваме. Не си замърсяваме природата.

Качили се четирите деца, качил се бащата, майката, морякът на волската каруца и за около 7-8 часа, раздрусани по пътя, с подбити дупета, стигнали до автомобила си, паднали в него и заспали.