Как Бонбончо и приятелите му играха на ангели и превърнаха входа в райска градина

Душата да поиграе, да се посмее волно и свободно

Имало едно време четирима приятели, които били много готини: Душко, Жожко, Бонбончо и Отворко. Един ден, както се чудели какво да вършат, Отворко попитал:

– Искате ли да направим нещо спиритично?

Душко го поправил:

– Не. Мистично!

И Жожката имал предложение.

– Не, бе, критично.

Бонбончо рекъл:

– А не може ли да е просто различно?

Всички се смеели и си бъркали в носовете механично. По едно време Отворко предложил:

– Искате ли да играем на някоя игра. Ще отворим една книга и която дума докоснем, на тази игра ще играем.

Жожо казал:

– Гледай да отвориш някоя готварска, че ако попаднеш на морков, бая игра ще падне. Първият пиян морков ще си ти.

Бръкнали в шкафа, извадили книга, после втора, но така и не се съгласявали и четиримата коя да е. Най-накрая решили да завържат очите на Жожо, да го завъртят три пъти, да го сложат пред библиотеката и която пипнел – тази щяла да е. Жожи пипнал Библията. Нямало вече накъде повече да отлагат. Отворили я те, обаче се появил въпросът кой да я докосне. Отворко рекъл:

– Да не пипнете тука някой котел в ада, та цял ден да врим. Дали да не сменим с някоя по-безопасна книга?

Обаче Жожката вече нямал търпение.

– Айде бе, по-бързо да избираме. Може пък да пипнем нещо хубаво, примерно райската градина и цял ден в рая ще седим.

През това време Бонбончо си завързал очите, отворил Библията, пипнал и хоп – паднала се думата „ангел“. Обаче другите не били съгласни и решили, че ще играят на игра, в която всеки е посочил по една дума, като така трябвало да стане изречение. И тъй като Бонбончо пипнал „ангел“, на една дъска записали „ангел“. Жожката бръкнал и пипнал думата „врата“, а останалите се смеели.

– Ще играем на ангел, дето седи до врата! Всеки ще седи до една врата, ще маха с крила и ще я пази.

Обаче след това бил ред на Душко и той попаднал на „градина прекрасна“, а най-накрая Отворко с мърморене отворил и докоснал „сърце“. Започнали да се чудят каква ще е тази игра. Отишли до кухненската врата на Душко и решили, че това щяла да е вратата на ангела, след това започнали да се маят как да направят ангел. Решили да идат до съседите, да оскубят малко кокошката, да вземат перушина, да направят крила на ангел и да ги закачат отзад на някое дете. Тръгнали да осъществяват плана си, но кокошките така гневно кудкудякали, че само с три перца се върнали. А от три перца не ставали ангелски криле. Трябвало да мислят пак. Решили, че ще отидат в парка, ще оскубят малко врабчета и ще си направят ангелски криле. Нищо не станало и в парка. Решили да вземат хляб, да наръсят трохи по земята и като дойдат гълъбите, скуби перушина!, скуби перушина!, защото за ангелските криле все пак трябвало повече перушина. Да, но тези гълъби, незнайно защо, били съгласни да изядат трохичките, но никак не били съгласни да си дадат перушината. Децата се уморили много след търчането подир кокошките, врабците и гълъбите. Седнали на една пейка уморени, а броят на перцата от три нараснал на седем, а със седем перца ангелски крила не се ставали… Чудели се какво да правят, чудели се и изведнъж решили да използват картон. На картона да нарисуват пера и с тел да привържат крилата за гърба. С нови сили взели картон, намерили тел, направили крилата, обаче те леко клюмвали и увисвали надолу. За тази цел трябвало явно повече тел. Направили нещо като телена раница, на която закачили крилете и така те стояли стабилно. Крилата били готови, но ангелите ги рисували с ореоли над главата, а този ореол в играта, за съжаление, нямало как да стане по друг начин, освен ангелът да държи с ръка ореоленото кръгче тел над главата си. Както и да е, костюмът вече бил готов за един ангел. Имало и врата, украсена с гирлянди, хартиени рози и други цветя. Обаче останалите деца не били доволни, как така щяло да има само един ангел. Режи картон, мотай тел, режи картон, мотай тел, омотали се, увъртели се и четиримата накрая подскачали с крилца. Качвали се на масата, издавали ангелски звуци и скачали на пода. След това си направили и лъкове. Имали със стрелички, които да изстрелват, за да се влюбват хората. Незнайно защо обаче хората, които уцелвали от балкона на Душко, не се влюбвали, а започвали да се карат и обиждат. Чак Отворко се смаял какво били способни да кажат хората, когато са ядосани. Тъй че амуровите стрелички бързо спрели и ангелчетата решили, че е по-добре да стрелят по нещо, което не ти се кара. Почнали по мечето на Душко – то поне не обиждало – но Душко още след първата стреличка се разплакал и заявил, че тази игра не му харесва, и си прибрал мечето. Както и да е, имали още много неща да правят. Разполагали с врата и ангели, обаче сега оставало да сътворят градини, а градина не се правела толкова лесно. Ами мислили, мислили… минали и де що видели саксии по етажите на съседките, събрали ги и ги закарали в дома на Душко. Надписвали ги чинно, за да знаят после къде да ги върнат. Подредили ги по масите и шкафчетата, но понеже не стигнали, влезли в съседните кооперации и където по стълбите видели саксии, ги събрали. Ама и те не стигнали, минали и по дворовете… и по едно време цялата къща на Душко била пълна с всякакви саксии. И ангелите залетели сред градина. Летели от стола към дивана, от дивана – със засилка към фотьойла – и така прелитали из градините. В градините обаче им дотрябвало фонтан. Ооооо, а откъде фонтан? Започнали да се чудят много. Сетили се, че е хубаво в градините да има и рибки. Внимателно пренасяли рибката на Душко от леген на леген, та да плува в различни езера, морета и океани. Сложили разнообразни листа от растения да плуват във въпросните езера, ама трябвало да има и птички. Затова Отворко донесъл папагалчето си и го пуснал да лети из градината, а то пощръкляло, пищяло и си търсело клетката. И така градината прекрасна била пълна с риби, птици, ангели, цветя, обаче сега останал въпросът със сърцето. Чудели се ангелите, чудели се какво да правят с това сърце. Отворко казал категорично:

– Никакви истински сърца. За цветята ще ни се накарат, че сме им ги взели, ще им ги върнем, ама сърце и от месарския магазин не искам да взимаме. Тъй че сърце не става! Точка!

Решили да нарисуват много сърца. От различни видове хартия ги нарязали, закачили ги по цветята. Закрепили едно сърчице за крака на папагала, така че той, докато летял, го развявал като флаг. Залепили сърца по полилеите, по кухненските шкафове, по стените, по пердетата и прозорците, но въпреки всичко някак си мисията им не им се струвала изпълнена. Чудели се какво повече да доизмислят. Решили, че в градината може да има балони, и започнали да надуват, но… пусти балони… като се пукали, папагалът изпадал в такива кризи, че всички сърца из апартамента се разтрепервали. Седнали четирите ангела на дивана, до един вдигнали ръцете си нагоре и придържали ореолите си до пълно изтощение. Мускулна треска чак получили и си мислили на глас:

– Добре де, сега направихме градина, направихме ангели…

По едно време се сетили:

– Ама трябва да имаме бели тоалетчета.

Бонбончо казал:

– Какви бели тоалетчета, бе. Ангелите са дибидюс голи. Я се събличайте голи. Само по пера.

Другите го погледнали, зарадвали се, че няма да търсят бели тоалети, съблекли се голи и полетели сред градините, рибите, цветята и балоните. Летели, пеели щастливи, стреляли със стреличките, където им падне… И в този момент, представете си, вратата се отворила и влязла майката на Душко. Погледнала и тъй като не могла да повярва на това, което виждала, си разтъркала очите. Отворила ги отново, но решила, че това е някакъв лош сън, затворила ги, пак ги разтъркала, пак ги отворила, след което се обърнала и затворила вратата отвън, твърдо решена, че е объркала апартамента. Качила се на следващия етаж – явно не било грешка. Върнала се обратно и леко открехнала, надзърнала, а вътре стояли четири строени голи ангелчета, които държали ореолите си, гледали виновато, мигали с очи и не знаели какво да кажат. Майката на Душко оглеждала всичките тези цветя по вратата, акащия в полет папагал с вързаното отзад сърце, всичките тези балони и сърца из цялата къща, събраните от целия квартал саксии с цветя и не можела да разбере какво става. Обаче Отворко се престрашил.

– Госпожо, ние толкова много ви обичаме, че сме ви подготвили специална изненада! Ангелско посрещане в дом, изпълнен с любов, цветя, балони и красота! Благодарим ви, че се грижите за Душко така добре и сте така добра майка! Ние сме четири ангела, които много ви обичат и сега ще ви прострелят със стреличките на любовта. Така че да сте влюбена във вашия мъж до края на живота си и да живеете щастливи в разбирателство и хармония..

И в този момент четири стрелички се забили в майката на Душко. Но не просто я уцелили, а направо си я боднали и тя излязла от вцепенението. Абсолютно смаяна, изпъшкала „прободена“, седнала на едно столче до вратата и не знаела какво да прави. Гледала босичките ангелчета, дибидюс голи, но с крила, наблюдавала как вече им треперели ръчичките от умора да си държат ореолчетата, гледала цялата къща в цветя, както и пощръклелия папагал, рибката, която пляскала с едно сърце, захванато за опашката, и в един момент казала:

– Елате да ви прегърна и целуна. Сега ще си направим курабийки с формата на сърце.

А децата казали:

– Прекраснооо! И малки, и големи, и средни. Хайде, днес ще си правим курабийкии!

Майката ги огледала.

– Обаче поне си обуйте гащи. Ангели, ангели, ама поне с гащи. Не може по без гащи да се правят сладки.

Душко казал:

– Абе, мамо! Няма по картинките ангели с гащи. Всичките са по без гащи.

Майката отсякла:

– Е, у нас ангелите са с гащи.

Децата вдигнали рамене.

– Е, добре !

Отишли и си сложили гащи. Забъркали яйца, захар, сипали малко бакпулвер, замесили с брашънце тесто, разточили хубаво и започнали да правят сърца. Малки, средни и големи сърчица. Сърчица с разни вкусни ядчици отгоре, сърчица с пудра захар, сърчица с течен шоколад, сърчица с ягодово сладко, всякакви сърчица. Толкова красиви сърчица пекли, че когато на вратата се звъннало, те хич не се усетили, че с ангелските крила и ореолчета, целите в брашно омазани от горе до долу, по гащички отворили на съседката. И тя не могла да повярва на очите си, решила, че нещо не си е допила хапчетата, обърнала се на пети, прибрала се вкъщи, без да отрони и дума. След малко се появила отново с мъжа си, който я държал за ръка. Звъннала и пак ангелчетата, целите в брашно от главата до петите (нали месили сладки… с едни бели миглички, бели устнички, бели бузки, бели ръчички, бели гащички и бели краченца), отворили с крилца отзад. И тук някъде съседката казала:

– Явно сме отишли вече в небесното царство, аз си мислех, че сме живи, но явно вече не сме.

Мъжът ѝ добавил:

– Абе живи бяхме допреди малко.

Тя отговорила:

– Абе живи, живи, ама тези виждаш ли ги? Не един, не двама, не трима, а направо четирима са!

– Жив съм! Абе не може ли да е станала някаква грешка?

– Грешка, грешка, колко да е грешка. Не ги ли виждаш какви са бели?

Мъжът казал:

– Може нещо да са се изцапали.

– Абе изцапали са се, изцапали са се. Виж ги вече даже с гащи ходят.

В този момент се появила майката на Душко и жената се стреснала още повече.

– Гледай, и тя като нас е умряла явно и вече е при ангелите!

Майката на Душко се усмихнала.

– Не, не, влизайте. Това е игра. Не се притеснявайте. Децата се забавляват просто. Няма нищо. Не се тревожете. Тук всичко е наред.

Съседката плахо пристъпила и в този момент папагалът прелетял през лицето ѝ и едно сърце я фраснало през очилата. Тя повторила:

– Наред казвате, а?

Децата се размърдали.

– Да, да наред е. Влизайте.

При което съседката направила няколко крачки и видяла цветята си, разпределени в началото на градините, и попитала:

– Ама защо са ми тук цветята?

Майката посочила.

– Ангелите ги донесоха!

Съседката отговорила:

– Е, щом ангелите са ги донесли, добре!

Майката попитала:

– Харесва ли ви райската градина?

Съседката огледала впечатлена.

– Ами, да, много е приятно и интересно… с толкова много сърца.

Майката се усмихнала.

– Сега ангелите ще ви дадат курабийки във формата на сърце.

И четирите ангелчета изтичали и в една купа с формата на сърце донесли на съседката курабийки, също наподобяващи сърца. А тя гледала курабийките, гледала купата, гледала ангелите, гледала папагала с летящото сърце, след това видяла и златната рибка, която пляскала едно сърчице, и казала:

– Леле, вярно сме на небето.

Мъжът ѝ рекъл:

– Виж, ако това е небето, е много приятно, затова дай да си останем тук.

А ангелите се спогледали.

– А не, не, не, не. Не може тук. Тук си играем ние. Няма място.

Обаче съседите не ги слушали.

– Да, бе, да. Щом сме на небето, ще си останем. Много ни харесва тук. Вие четиримата ще ни носите сладки, ще се грижите за нас. Ние ще си лежим, цял живот сме работили, ей сега сме на небето и е време вече за почивка.

Майката на Душко също се намесила:

– Вижте, не може така. Няма почивка. Аз съм на работа утре! Ако мислите всички съседи да дойдете да живеете на курабийки, няма да стане!

Съседите се чудели.

– Ама чакайте сега. Откога вече вие сте на работа. Да не искате да кажете, че утре и нас ще ни изпратят на работа.

Майката кимнала.

– Е, как няма да ви изпратят. Вие какво мислехте да правите утре?

Съседите съвсем се объркали. По едно време Отворко се ядосал.

– Гледайте сега!

Отишъл до мивката, измил ръцете, измил си лицето, обърнал се и казал:

– Виждате ли, аз съм Отворко!

Съседите съвсем се стреснали.

– Виж, като се докоснат до вода, стават отново живи! Я и ние!

Отишли, измили си лицето и попитали:

– Живи ли сме сега?

Отворко казал:

– По-живи сте от всякога. Айде взимайте едно пликче курабийки и до другия път, че ние си имаме да си играем.

Съседите не разбрали точно какво става, обаче курабийките така им харесали и децата така им харесали, че попитали:

– Деца, а може ли ние да се направим на ангели и да дойдем да си играем?

Децата мислили малко, спогледали се и отвърнали:

– Ако наистина ще играете, да!

Съседите много се зарадвали.

– А може ли на котката и кучето да им вържем по едно сърце на ушите и да ги доведем и тях?

Децата се зарадвали видимо.

– О, да, да, идвайте!

Не минал и час и на вратата се звъннало. Съседката по нощница с две големи крила отзад, направени от стиропор, седяла ухилена на вратата с накъдрена на вълнички коса. До нея мъжът ѝ с една голяма пижама с две крилца отзад стоял с една пръчица, завършваща с голямо сърце. До тях седял един ротвайлер с щипчици на ушите и на тях били сложени сърчица, а на опашката имал един балон във формата на сърце. До него котка, която имала вързана панделка през корема – и тя с формата на сърце. Децата грейнали.

– Влизайте, влизайте, ангелският купон започна!

Съседите влезли и се започнала една игра на балони сърца. Балонът не трябвало да пада на земята. Тииичали децата из градините прекрасни, пляскали с крила. Летели, тичали и съседката и съседът по дивана, по стола, по фотьойла… По едно време майката се намесила:

– Ще изтърбушите диваните!

Съседката помахала.

– Я слагай една нощница и идвай да си поиграем. Виж колко е забавно.

Децата я призовавали също:

– Е, хайде, де. Ела да играеш и ти с нас! Хайде събличай се гола като ангел и полети.

Майката вдигнала вежди.

– А може ли да не съм чак толкова гола?

Душко казал:

– Маме, голи са ангелите. Такива по нощници да си виждала ? Тези са фалшиви. Ама сега не мога да им обяснявам. Ти може, ако искаш, по гащи да се съблечеш като нас. Нали у нас са по гащи.

Майката се смеела.

– Ще пропусна само по гащи. Остава баща ти да ме види само по гащи с едни крила как тичам по диваните и прескачам цветята иии…

След малко майката на Душко се появила с една спортна пижамка, с две крила, закачени отзад, с ореолче, закрепено за ушите малко във вид на очила, била хванала един балон със сърца и се понесла из апартамента.

По едно време обаче на вратата се звъннало настоятелно. Били съседите от долния етаж.

– Какъв е този шум, бе? Нормални ли сте? Ще извикаме полиция! Какво става тук? Все едно скачат стокилограмови хора и какви са тези звуци?

И в този момент зърнали съседката, която била облечена в нощница и със стоте си килограма се хвърляла от един фотьойл, и с едни крила на гърба се приземявала с гръм и трясък. Толкова били смаяни съседите отдолу, че изведнъж се загледали и в групата малки дечица, които били голи по гащи и летели също като ангели из разни цветя, папагали, кучета, котки, риби. Всичкото това се носело в неописуем бяг, в гонитба на балони, придружавана от причудливи звуци. Съседите казали:

– Не в полицията, в психиатрията ще се обадим!

Обърнали се и си тръгнали.

Майката на Душко прошепнала:

– Ей, дайте малко по-тихо, че вярно, тези ще докарат някого.

След малко се звъннало отново на вратата. Майката казала:

– Тишина! Бързо! Клякайте между цветята. Правете се на пеперуди.

Децата клекнали, вдигнали крилцата нагоре и се правели на пеперуди, само гърбовете им се виждали. Майката отварила и точно си представяла как идват от полицията, психиатрията и пожарната едновременно… но какво да види. Съседите от долния етаж пристигнали с една игуана, на която били вързали сърце, с две канарчета, на които били вързали звънченца на вратовете, били облечени по розови анцузи с крилца на гърбовете си и ведро казали:

– А може ли и ние да играем?

Майката ги гледала смаяна.

– А щяхте да викате полицията, нали така?

Те:

– Ама много е готино. Искаме и ние.

Тя казала:

– Ама целият блок ще дойде!

Те греели.

– Че защо да не дойде. Толкова е весело. Хайде да си го направим и по стълбището на блока. Може да си изнесем градините обратно на стълбите. Така из цялата кооперация ще има да летим по етажите и може даже да пуснем и други животни. Ние по принцип вкъщи имаме и таралеж, ама не знаехме къде да му вържем сърцата.

Децата веднага имали решение.

– Може на всяка игличка със скоч да залепим по едно сърце.

Съседът се зачудил.

– Абе то може, ама по принцип кой ще го залепи?

Децата рекли:

– Дай таралежа. Ние ще го оправим.

Изтичал съседът до долу и донесъл таралежа. Той от страх се свил на топка, седял и не мърдал. Децата с пинсетки започнали да залепят на всяка игличка сърчице. По-дълги сърчица, по-късички сърчица на тънки връвчици. Милият таралеж заприличал на игленик, на който са забодени много сърца. Децата се дръпнали и зачакали да започне да се движи. Щяло да е много забавно. Шум се вдигал до небето. Съседките крещели от радост, папагалът пищял, кучета лаели, котки мяукали, рибата пляскала, деца седели и залепвали по иглите на таралежа сърчица, охкайки от убожданията. В това време вратата се отключила и дошъл бащата на Душко. От работа идвал с костюм, уморен, задъхан, прибирал се вкъщи да си почине. Отворил вратата и изведнъж видял жена си, летяща с едни крила на гърба, с едни сърца по нея и си казал:

– Олеее, какво става тук?

Седнал на столчето, гледал и не вярвал. След малко един ротвайлер дошъл, захапал го за панталона и го дръпнал. Ръмжал нещо, дърпал го навътре. Дори откъснал парче от плата. Явно било, че бащата трябвало веднага да стане. Той тръгнал навътре доброволно, а една котка му се метнала отзад и започнала да му се гали. Папагалът му кацнал на рамото и точно като д-р Дулитъл, бащата влязъл с целия животински свят насред хола. И що да види там: песни и танци на народите. И си казал:

– Ооооо, остава само една маймуна да ми се качи на главата и вече ще съм готов за този цирк.

И в този момент Душко от радост се хвърлил на баща си отгоре с вик:

– Таткооооо!

Но в този същия миг Душко бил целият омазан с брашно, с ангелски крила и ореол, гол…

Бащата казал:

– Ето, и маймуната дойде. Готов съм, готов съм и аз да полетя! Хайде… ураааа! – Надал още един вик: – Ехаааа, у нас е весело!

Душко го стиснал за бузите.

– Татко, аз съм!

А баща му го погледнал.

– Да, да, разбирам аз. Маймуната си има баща маймуна. Няма проблеми.

И започнал да издава маймунски звуци. Толкова било весело и хубаво в тази къща и хората били толкова щастливи да си направят този карнавал, че си обещали следващия месец пак да си организират такъв специален ден, на който всички да празнуват деня на любовта, обичта и щастието с много цветя, балони и усмивки, животни и деца. А още по-хубаво решили, че би било да си направят такъв ден в планината, където сред гората да могат да издават много по-силни звуци напълно спокойно.

– Ай лов юююююю, дуба-дуба-дуба-дуууу!

А и на морето, където можели да правят от пясък големи сърца, замъци от сърца, дупки за изстудяване на винце-сърца. Можели да си подреждат чадърите на пясъка във форма на сърца и куп други неща, плюс това можели легално да си ходят голи като ангели и само крилата да си закачат. Без никой нищо да им казва. И така празникът на ангелите и крилата завършил с план-график за цялата година. Херувимски празници, веселие за майки, бащи, възрастни съседи, кучета, дечица, ротвайлерчета, канарчета. Изобщо, който каквато живинка имал… включително се приемали и игуани!