От мол, бански и кът за пържени пилешки филенца, през оглупяване до докторски препоръки

Културно хранене и култура на хранене

След като напуснали книжарницата, четиримата приятели заедно с майката на Бонбончо се отправили към любимото им заведение за хапване „Хензи“. Седнали четиримата уважаеми господа на масата, вдигнали високо брадички и започнали нетърпеливо да чакат сервитьорката.

Появила се една млада госпожица, която поставила пред тях хартиени листове, върху които щяла да сервира храната, наредила прибори, раздала им менюта и понечила да се оттегли. Душко казал след нея:

– Госпожице, според етикета трябваше да ни попитате какви напитки желаем, докато избираме от менюто.

Момичето се стреснало, върнало се пообъркано и Душко поръчал:

– За мен една минерална вода.

Тя с усмивка записала поръчката.

Отворко не бил така скромен и поискал:

– Газирано безалкохолно с повече лед.

Майката на Бонбончо подскочила на стола, но Отворко обяснил:

– Да’ат ми.

След това Жожката си поръчал един фреш от грейпфрут, защото имал много витамини и така можел да стане още по-силен и по-бърз.

Най-накрая Бонбончо, въртейки очички, попитал:

– А може ли едно мартини? – и погледнал майка си.

Майката на Бонбончо не успяла бързо да реагира, а на какичката ѝ била паднала долната челюст, без да може да каже нещо. Бонбончо се засмял.

– Шегички, бе, шегички! Един сок от портокал.

Майката отказала да си поръчва нещо за пиене и сервитьорката се отдалечила. Децата трескаво се заели с хартията, която била оставена за подложка, да си правят корабчета, лодчици, катерчета и разни оригами, за които се сетили.

След малко сервитьорката дошла, за да запише какво искат да си поръчат, но никой не бил чел менюто, поставила любезно нови листове и се отдалечила. Децата само това и чакали. Отново се впуснали да творят – кой каквито оригами можел да направи. Майката ги помолила:

– Деца, изберете си какво ще хапвате, аз ще отида до тоалетна.

Децата за секунди били готови с нов набор от жаби, лебедчета, китове и разни други фигури и започнали с нетърпение да чакат сервитьорката.

Тя дошла, погледнала, че отново ги няма подложните хартии, донесла още веднъж от тях и попитала:

– Деца, избрахте ли си?

Душко, като най-любезен, обяснил:

– Госпожице, все още не сме готови с поръчката си.

Тя се отдалечила и отново настанало същото усърдие.

Майката се върнала и цялата маса била отрупана с различни фигурки.

– Деца, поръчахте ли си? – попитала ги тя.

Чу се едно „Ъъъ“, което може би значело „Да, поръчахме си“ или „Не, не си поръчахме“, или „В момента сме заети“ – така и не станало ясно.

Но след малко сервитьорката, като се появила, била вече зачервена и казала, че това не е детска площадка, на която децата да седят и да си правят фигурки, а заведение за хранене.

Тук и майката на Бонбончо се изчервила и казала на госпожицата, че в крайна сметка хората можели да се хранят и без да им слага хартия отдолу и ще се хранят просто на масата, а за поръчката да дойде след 2 минути, когато децата са готови.

Сервитьорката се отдалечила недоволно. Децата разбрали, че е време да поръчат. След малко Душко дал знак с ръка. Сервитьорката отново дошла и Душко поръчал:

– Пържени картофи със сирене.

Отворко бил кратък.

– Кетчуп.

Сервитьорката решила, че той иска кетчуп за картофите със сирене, но Отворко добавил: „Повечко кетчуп“, след което тя попитала:

– А за ядене?

И той:

– Само това, ако обичате!

Тя записала спокойно „сос кетчуп“, след което Жожо си поръчал:

– Плодова салата и бананов сплит, и витамини допълнително, ако може да ми добавите.

Най-накрая си поръчал Бонбончо:

– Каквото и да е, ама да е фламбе и ако може – до тавана да се фламбира.

Душко добавил:

– А не искаш ли да ти го сервират такива, дето гълтат огън и ножове…?

Бонбончо бил възхитен.

– Страхотна идея! Госпожице, вие предлагате ли сервитьори, които гълтат саби?

Сервитьорката го погледнала.

– Не знам, но такива, които са склонни да се запишат на тренировки по бой със саби покрай клиенти като вас, може би скоро ще имаме.

Децата си помислили, че е шега, но на майката на Бонбончо хич не ѝ било смешно. Тя си поръчала спагети с пиле.

Децата щастливо започнали да се боричкат, да си играят под, над и около масата със своите оригамита.

Поръчката дошла. Душко щастливо си боцкал картофките. Отворко си сипвал кетчуп направо в гърлото и мляскал, все едно е най-вкусното нещо на света, като си добавял по малко сол и оцет за вкус. Жожката, нали бил по бързите работи, така светкавично опустошил всичко, че другите деца дори не могли да си боцнат по веднъж и били недоволни. Оставало им да си боцкат само от картофите на Душко.

Бонбончо, след като майка му тихо казала на ухо на сервитьорката нещо, също получил спагети, но в единия край на чинията имало нещо като малка свещичка, която била запалена и горяла известно време, припуквайки. Общо взето имало съвсем лек взрив и огън, което задоволило Бонбончо на този етап – и той започнал да яде спагетите си.

Първо се опитвал да ги яде, като захапвал спагет от единия край и го всмуквал, и така оплисквал всеки един на масата поотделно. Сякаш със спагета им удрял по едно шамарче. Шамарче на един, шамарче на друг – успял всичките да ги омаже със сос.

Обаче това се харесало много на децата като техника за хранене и започнали всички да се хранят със спагетите на Бонбончо по същия начин. Чуло се едно такова всмукване и след това спагетите се лепвали на всякакви места – най-често по носа или очите на детето и най-накрая се шляпвали по косите, ушите, врата, дрехите и всички други възможни места на един спагет разстояние.

Майката на Бонбончо гледала намръщено това представление около 30 секунди и децата радостно предложили:

– Може и от твоите спагети да си хапнем, ако ни се сърдиш за това, че не ти ги ползваме.

Щом тя смръщила още малко веждите, те разбрали, че е по-добре да ѝ пренасочат вниманието, – и започнали:

– Госпожо, не ви ли се ходи до тоалетната отново? Много е опасно, ако стискате. Ще ви се разболеят бъбреците – подел Душко.

Жожката също се включил:

– Трябва да се ходи до тоалетна постоянно, при всяка необходимост. Пиете 3 глътки вода – ето, вече пихте – и отивате до тоалетна. Иначе бъбреците! Трябва да се внимава.

След това се намесил Бонбончо:

– Мамо, най-добре е както вече си пила течности, да се поразтъпчеш, да отслабнеш, за красива фигура.

Отворко рекъл:

– Айде де, ставайте, че вече ще умрем да изсмучем и вашите спагети!

Работата, естествено, се развалила. Не могли да ги изсмучат, но измислили нов метод – забиване на вилица в спагет. Естествено, то не било лесно да го уцелиш, за да го забиеш, и се започнал един бой с вилици в чинията до момента, в който чинията на Бонбончо се пръснала, прободена от четири вилици едновременно.

Децата явно вече се били нахранили, събрали оригамитата, почистили се с антибактериални кърпички, платили сметката, платили чинията и напуснали.

Щом напуснали, слезли на долния етаж с ескалатора, всеки по собствения си начин. Решили да влязат в магазин за дрехи и да пробват нещо, ако им хареса. Изненадващо Душко надал вик:

– Момчета, в женски магазин сме! Евакуация!

Момчетата се загледали и забелязали, че наистина всичките манекени били жени и че всъщност бил само женски магазинът. Отворко рекъл:

– Егати пък женския магазин! Тия да не са объркани момичета? Глей, всичко е черно, синьо – дънки, маратонки. Има си яки неща, к’во като е за момичета? Я да си вземем по едно.

Душко вече крачел към изхода.

– А, не! Може да съм много примерен, но чак с женски дрехи да тръгна, няма да стане, та дори и да са модерни!

През това време Бонбончо бил в пробната и се бил надянал в тениска – на черепчета. Излязъл и рекъл:

– Гледайте, гледайте, банда, гледайте к’ви хубави черепчета!

Душко отсякъл:

– Женски!

Бонбончо се загледал в черепите и казал:

– Как разбра, че са женски? Да не би да пише нещо? По-големи са дупките на очите ли?

Отворко измърморил:

– Не, устата е по-крива надолу.

Бонбончо се загледал.

– Ти се шегуваш!

А Отворко:

– Естествено, че се шегувам! Кой може да разбере какви са тия черепи?

През това време Жожката казал:

– Момчета, ще взема да направя едно кръгче по етажа, че вече не ме свърта.

И с пълна газ се изстрелял. След няколко минути, докато те връщали тениската с черепи, той се появил отново и предложил:

–- Много е яко! Айде да оставим майката на Бонбончо в женския магазин и ние да се стрелкаме по етажите! Състезание – тука е стартовата линия и който стигне първи – точка.

Бонбончо попитал:

– А може ли ти точки да не получаваш, щото всичките ще ги вземеш, или примерно да има точки и за първия, и за втория, така че и някой друг да се точкува?

Жожката бил съгласен.

– Добре, айде, за първия и втория по една точка, другите губят.

И както майката си разглеждала разни бански, децата казали „Старт!“ и между хората газ, газ, газ!, докато се върнали в същия магазин. Първи Жожката, втори Отворко, трети Бонбончо, четвърти – Душко. Бонбончо се пенил, подскачал, сърдел.

– Не е честно! Аз попаднах зад онази жена с бебешката количка и тя правеше маневри точно пред мен, не можах да я заобиколя сума ти време. А вие на чисто си тичахте.

Отворко избърборил:

– Аре, бе, к’во мрънкаш? Аре да те видим на втория старт!

Организирали второ състезание. Майката разглеждала бански. Бонбончо така се бил наелектризирал да победи, че завършил наравно с Жожката, Отворко – трети, Душко – четвърти. Жожо гледал смаяно.

– Ти, като се ядосаш, див-луд ставаш! Като все едно след моя фреш от портокал. Ако пийнеш и един сок от портокал, ще вземеш съвсем да излетиш. Я се успокой!

Отворко също бил впечатлен.

– Е, добре, добър си, добър си! Аре да приберем майка ти, да не вземе да си остане в магазина. После баща ти ще има да ни се сърди и да ни се кара какво сме ѝ направили. Някои жени, като влязат в магазин и като почнат да пазаруват, може и утре да стане.

Влезли децата и отишли при майката на Бонбончо.

– Госпожо, време е да си ходим.

Тя разсеяно им отговорила:

– Не, не, играйте си, играйте си, деца! Забавлявайте се! Аз само малко тука ще поостана.

Жожи предложил:

– Добре. Да направим друга игра! Крием се, ама само на тоя етаж – на жмичка.

Душко рекъл:

– Е, това е опасно, щото ще влезем в някой магазин да се скрием, пък после и ние не можем да се намерим къде сме. По-добре… с тичане.

Жожо го погледнал невярващо.

– Кой пък се разтича тука? Най-бързият в компанията!

Душко спокойно му отговорил:

– Аз може да не съм най-бърз, но съм най-издръжлив.

Жожо го погледнал и рекъл:

– Е, това пък са глупости! Най-издръжлив си на шах.

Душко посочил коридора.

– Добре, давайте да тичаме в кръг и ще видим кой колко е издръжлив.

И се започнало: майката седяла в магазина и разглеждала бански, а децата се въртели в кръг. Въртели се и търчали – ту един бил първи, ту друг първи, ту трети, в зависимост пред кого се появявала бариера. Тичали и се въртели.

По едно време очите им взели също да се въртят от въртенето в кръг, ама никой не щял да се отказва. Изплезили езици, уморили се, станало нощ, а майката все така седяла в женския магазин и разглеждала, пробвала, събличала, обличала, мерила, въртяла се, пробвала, събличала, обличала – голямо мерене, голямо пробване…

Тия деца най-накрая – кой със залитане, кой с лазене – едва се довлекли. Най-накрая Отворко рекъл:

– А, бе, вярно, глейте го наш Душко колко е свежичък. Той по-бавно тича, ама така някак си не се уморява.

Душко рекъл:

– Аз не тичам за скорост, а тичам равномерно и дишам правилно. И така мога много да издържа.

Жожката профучал покрай него и казал:

– Душко, много си добър! Ама с шампиона няма как да се мериш.

Душко му се усмихнал.

– Е, да, то с шампиона кой може да се мери? Той, шампионът, все едно цял живот само това е правил.

Жожката се замислил.

– Да ти кажа честно, откакто се помня, все тичам. И с биберона като бях в бебешката кошарка, тичах в кръг, докато се уморях и паднех като едно пияно морковче по средата. И чак като си дръннех главата, се сещах да стана и да сменя посоката и да почна да тичам на обратно в кошарата.

Душко рекъл:

– Трябвало е да ти направят такова колело, като на хамстерите – да влезеш вътре, да тичаш, да тичаш, поне ток да произвеждаш.

Жожо го погледнал.

– Бе, да ти кажа честно, това и татко съм го чувал да казва, ама мама не е дала.

И така, вече станало нощ. Първо се обадил бащата на Бонбончо да пита къде са. Бонбончо му казал какво се случва и бащата отвърнал:

– Спокойно, момче, идвам на помощ, не се притеснявайте! Влезте, купете си храна, вода! Като дойда, ще ги платя. Не се притеснявайте, аз ще ви помогна!

Бонбончо обяснил на приятелите си:

– Тати нещо се е притеснил за мама. Каза да влезем да си поръчаме каквато искаме храна, а той ще дойде да я плати.

Отворко тържествувал:

– Банда, ето, сега е моментът!

Децата се спогледали и с пълна газ се отправили… накъде мислите: към мястото със заведения за бързо хранене. Наредили се на опашката и де що люто, пържено и мазно имало, си го поръчали. По два пъти. Седнали, сладко-сладко хапвали пилешки кълки, пилешки бутчета и филенца, въртели се насам-натам, омазали се, мазни по косите, по ушите – всичко в пиле станало.

Децата – щастливи. Изядат едното пиле, след това изядат още и току кажат на касиерката:

– Госпожо, таткото на Бонбончо ще дойде и ще плати.

Госпожата казала:

– Да, бе, да!

Душко, понеже имал парички за добрини в джоба си, плащал сметката и казвал:

– Да, само ми давайте бележките, той ще ми ги осребри. Не се притеснявайте, госпожо! Ние сме със сериозен баща.

Децата трупали бележка върху бележка. Ядат, та ще се пръснат. Такава далавера – да можеш да ядеш колкото си искаш забранена храна – отдавна не се била случвала.

Пристигал задъхан бащата на Бонбончо.

– Тати, къде е майка ти?

Бонбончо посочил.

– Ей там, в четвъртия магазин отляво.

Баща му разтревожено попитал:

– Бонбонче, какво ти е направила? Да не би да те е държала в магазин за пазаруване на бански 6 часа прав до витрината?

Бонбончо тихо казал:

– А, не, не.

Бащата решително казал:

– Издръж още малко, сине! Момчета, дръжте се, сега ще я доведа!

Отворко предложил:

– Може както Кристофър Робин води Мечо Пух – да я хванеш за крака, да ѝ се подрънка главата по ескалатора – така ще се осъзнае.

Бащата се усмихнал.

– Добра идея, момче, ама така може само в приказките, и то с плюшени мечета, тъй че ще трябва да действам по-технично. Взел съм две мокри кърпи да ѝ сложа на главата – една отпред, една отзад, – за да се събуди от транса, в който е изпаднала.

И така, въоръжен със съоръжения за пробуждане, влязъл в магазина. След малко майката на Бонбончо излязла толкова притеснена, толкова зачервена и толкова разстроена. Отишла при децата и им казала:

– Деца, прощавайте! Извинявайте! Аз така се загледах по тия намаления и разпродажби, че просто не съм усетила, че са минали часове и сме прекарали целия ден в мола. Вие какво правихте?

Там вече се чувало силното хъркане на Отворко. Задрямващият Душко гледал премрежено и само размахвал бележките за осребряване. Жожето затварял клепки изпружен, а Бонбончо едва промълвил:

– Мамо, не мога повече! Трябва да ме носите.

По подразбиране и останалите трима били за носене, щото така се били уморили от тичане и ядене, че не можели да ходят. Бащата на Бонбончо метнал двама на рамото, майката гушнала Бонбончо. А Жожката и като спял, можел да си ходи, така че нямало проблем, само го били прихванали леко за ръката и той карал на собствен ход.

Така стигнали долу до колата и се качили в нея. Обаче Душко, спейки, размахвал бележките:

– За осребряване, за осребряване…

Бащата подкарал колата и казал:

– Жена, подай ми бележките, за да видя децата какво са яли.

При което, както бил взел бележките, така рязко забил спирачки, че гумите изсвистели. И какво да види: 81 лева и 32 стотинки! Погледнал им коремите и разбрал, че вътре може би има и за повече от 81 лева, може би дори Душко бил загубил някоя и друга бележка. Гледал ги и не можел да повярва. Майката се затюхкала:

– Към болницата! Към болницата за промивка на стомаха карай! Погледни какво съм направила с децата! Имат търбуси като от състезание за надпиване с бира. Сигурно са пили и газирани напитки.

Бащата казал:

– За толкова часове сами в мола е добре, че не са свършили и други работи, дето правят хората, като останат безпризорни на тая възраст.

Майката попитала:

– Какви работи имаш предвид? Я стига мръсотии си говорил! Ама хà!

Бащата отговорил:

– Мръсотии си мислиш ти, ама това е друг въпрос! Айде към болницата!

Закарали децата в болницата. А те хъркали и подсвирквали щастливи, доволни… усмихвали се, яли, тичали, забавлявали се, правили щуротии до насита…

Изведнъж сред тази наслада един студен глас ги събудил:

– Станете!

А то – санитарят. Хванал и ги намятал и четирите на едно креватче на колелца и със засилка ги вкарал в коремното отделение. Родителите на Бонбончо стоели до тях. Децата били леко сънени и що да видят – един доктор.

– О, момчета, ако и главите си ги напълните със знания, колкото коремите с храна, като Айнщайн умни ще станете.

Момчетата се досъбуждали, гледали го и питали:

– Къде сме? Какво правим тук?

Отворко го огледал и както само той си можел, рязко подходил:

– Ей, стажант, я се дръж уважително с пациентите! Още не си завършил университет, а вече си взел да се държиш все едно си доктор. Ама хà!

Докторът го погледнал и спокойно отговорил:

– Младежо, виждам, че си информиран, но за твое сведение съм завършил университета и съм доктор от една година.

Момчетата, вече събудени, в недобро настроение, очевидно кисели, че някой ги е разбудил, още по-кисели, че са в болница, в един и същи глас казали:

– Доктор, доктор! За една година колко да си доктор! Колко пациенти си имал, а?

Докторът се стреснал. Децата го почнали – един отляво, един отдясно, един отгоре, един отдолу – с такива хапливи забележки, че след 2 минути докторът бил зачервен и почти разплакан напуснал кабинета.

След малко дошъл истинският лекар – близо 50–60-годишен мъж, без много коса, с очилца, видимо благ и добър – и казал:

– Ей, момчета, какво сте направили?

Отворко обяснил:

– К’во сме направили: хапнахме си в кът за бързо хранене. А за к’во сме тука – ей на тоя въпрос отговор нямаме.

Докторът продължил:

– Ама май сте яли повечко.

Душко говорел във факти:

– Повечко?! За 82 лева сме изяли пилешки хапки, бутчета, филенца… Как ти се струва, много ли е?

Докторът им се чудел.

– Ей, шампиони, ще ви сложа по един медал, ама май и по една промивка на стомаха трябва да ви сложа след толкова некачествена храна.

На Отворко хич не му се струвало редно.

– Ай стига, бе! Да се оплакваме от нещо? Да ни боли нещо? Какво толкова – хапнали сме си и това е. Сега трябва ли всеки път човек, като се нахрани щастливо, да му правят клизма или промивка на стомаха?

Докторът погледнал децата и отговорил:

– Ами не, естествено.

Бонбончо се ядосал.

– А не може ли на майка ми и на баща ми по една клизма на мозъка да направите, че те въобще не се интересуват ние как се чувстваме. Знаете ли, докторе, майка ми какво направи? В мола ни остави сами сигурно 6 часа, докато гледаше и мереше бански.

Тука някъде докторът погледнал строго и смръщил вежди.

– Моля?

Отворко продължил:

– И ние от страдание, от депресия и самота изядохме храна за 82 лева.

Душко леко сръгал Отворко и рекъл:

– Чак пък от страдание… Беше си на аванта, какво лъжеш?

Отворко настоявал:

– Истинска депресия! Четири самотни, малки юначаги стоят затворени в мол с хиляди жени, които истерично тичат из магазините и пищят: „Ах, колко модерно, ах, колко скъпо!“. Вие знаете ли, докторе, какво е в мол?

Докторът се зачервил.

– Момчета, знам – нали съм женен от 40 години! Всяка неделя разбирам какво е. И аз, да ви кажа, се тъпча в къта за бързо хранене. Ако имаше качествена храна, никога не бих стъпил там, но в тези молове само такава предлагат. Въобще нищо няма да ви правя, ами сега ще извикам майка ви и с нея ще си поговоря. Смятам да ѝ сложа една-две от големите инжекции за спомен, друг път да не ѝ идва на акъла да седи в мола по 6 часа.

Отворко се притеснил.

– Ти така ли правиш на жена си? То не е ли подсъдимо?

Докторът казал:

– А, на жена си! На жена си не мога – тя отдавна ги знае тия номера и много коварна и хитра е станала. Ама майка ви няма да е подготвена. Може да ѝ подейства за цял живот отведнъж.

Бонбончо бил категорично против.

– А, не! Майка ми не е експеримент. Можете само да ѝ се скарате.

Докторът махнал с ръка на майката.

– Добре.

Момчетата се провикнали:

– Ама ние ще гледаме, за да сме сигурни, че няма да ѝ набиете от ония инжекции.

Докторът рекъл: „Добре“, извикал майката на Бонбончо и започнал внимателно:

– Госпожо, чувам, че вие сте имали един хубав ден в мола.

И майката казала:

– Да, всичко си беше наред до момента, в който гледам ги децата, а те едва дишат от пилешки филенца от кът за бързо хранене.

Докторът все така внимателно, но строго продължил:

– Може би е добре и на очен лекар да минете, след като свършите с мене, защото 6 часа да не ги забележите, е достатъчно голям проблем със зрението. И очен лекар трябва да ви види.

Майката много се смутила.

– Какви 6 часа? – и погледнала момчетата.

Докторът продължавал да ѝ се кара тактично:

– И ушен лекар също ще трябва, защото виждам, че започвате да не чувате, като става въпрос за меренето на бански.

Майката много се изчервила.

– Само по вестниците остава да пише за това!

Докторът я изненадал.

– Спокойно, госпожо, това сме го уредили. Тук, при нас, винаги има полицай, представител на социалната служба за деца, както и журналисти. Ще ви сложат утре с една снимчица, така че всички други майки, дето имат планове да ни докарват невръстните си деца, претъпкани от мола с храна, да се откажат навреме.

Майката искрено се разкаяла:

– Моля ви се, не правете това! Аз просто се обърках.

Докторът я погледнал в очите.

– Добре, госпожо, но да знаете, че това нещо, което сте направили, е недопустимо и ако правите така и на мъжа си, той може да не издържи дълго.

Майката поклатила глава.

– Да, знам, знам. Ама и той, когато отиде на мач, се побърква, не знае на кой свят е и децата седят, ядат семки по 4 часа.

Докторът помахал с ръка към бащата на Бонбончо.

– Охо, усещам, че още един пациент ще имам днес – и извикал и бащата да влезе. – Мястото на децата е сред природата, у дома и на ведри места, специализирани за свободна игра. Добре е децата да се хранят с жива, сурова, прясна храна, естествена, без химикали. Осем души сте родители на тези четири деца. Редувайте се да ги гледате. Така те ще се обогатяват от всички вас, а вие ще имате време да се преборите със слабостите си, да си починете и да се порадвате по вашия си уникален начин на живота.

Отдалеч се дочул гласът на Отворко в неговия специфичен стил:

– А не може ли обратното – ние да се редуваме да ги гледаме и те да се обогатяват, а ние да се радваме по нашия си уникален начин…