Как Библията помогна на Душко да има прав гръбнак и правилна походка

Добра връзка със Земята и Небето

Четиримата приятели се чудели какво да правят. Изведнъж Душко казал:
– Момчета, знаете ли, вкъщи ме карат да ходя с Библията върху главата.
Жожката взел да се смее.
– Душко, Душкооо, ако така се учеше Библията, досега да съм изчел цялата световна литература, ама не става, моето момче! Трябва си четене.
Душко рекъл:
– Да не мислиш, че ме мързи да чета. Знаеш, че го правя с радост. Всяка сутрин ставам в пет да си чета книжки. Ако трябваше да я прочета, е по-лесно, но не. На главата.
Жожо бил много учуден. Отворко казал:
– Ти си луд, бе!
Бонбончо се намесил:
– Абе ти нямаш ли си друга работа, та ставаш в пет часа да четеш книги?
Душко спокойно отвърнал:
– Знаете ли колко е приятно, докато градът спи и навън е тихо, да се събудиш и кротичко да се свиеш на топло, да си четеш за далечни страни и приключения, за истории и експерименти…
Бонбончо наострил уши.
– Какво, какво? Какво четеш? Ааааа, това звучи интересно. Ами защо не накараш някой да ти ги чете?
Душко се зачудил.
– Ти сещаш ли се за някого, дето ще стане в пет часа да ми чете приказки.
Отворко рекъл:
– Ако му даваш по сто кинта, може и в три да става.
Душко казал:
– Ти да имаш по сто кинта всяка сутрин да ми услужваш, та някой да ми чете?
Отворко сменил темата.
– Айде, айде разказвай за Библията, че оттам се тръгна. Пак се отнесохме.
Душко се замислил.
– Да, бе… тази Библия… направо ще ми стане главата отгоре равна като тиган.
Бонбончо се надигнал.
– Хеййй, Душко, абе тя вярно ти е станала равна, само дето косата ти е бухнала и изглежда инак. Лелее, ние на пластилин можем да си играем отгоре ти. Я вижте каква му е главата.
А другите две деца се надигнали и погледнали също.
– Хейййй, вярно бе. Вярно. Гледай какво ти е станало с главата, все едно някой ти я е минал с ютия.
Душко, милият, си пипнал главата и усетил, че е нормална.
– Ей, я не се закачайте така, че ще ви се разсърдя и няма да играя повече с вас!
Децата започнали да се смеят, заливайки се до сълзи.
Душко продължил:
– Карат ме да нося Библията на главата, за да ми е прав гърбът. Мама и тате вярват, че най-важното е да ме научат да ми е прав гърбът, правилно да дишам и да спя при най-добри условия. В смисъл: да спя на тихо, проветрено, просторно, на няколко метра от други хора, без електроуреди, без огледала, на ортопедичен, противоалергичен матрак или на матрак от кокосови стърготини или сено от билки. След тези три неща идва да се храня здравословно и да пия изворна структурирана вода.
Жожката продължавал да се смее.
– Е, как може, като си я слагаш на главата Библията, да ти се изправи гърбът? Няма много смисъл в това. Този, дето го е измислил, не е много умен. Като се прибереш, кажи им, че лягаш по корем, да ти наредят на гърба много книги и да те изгладят наведнъж. Направо може и на един валяк да те пуснат, от тези, дето асфалтират улицата. Лягаш си, той минава – и най-гладкия и изправен гръб ще имаш.
Бонбончо добавил:
– Като искаш толкова гладък гръб, защо не вземеш сам да си го изгладиш? Хвърляш се на дъската за гладене, включваш ютията и почваш напред-назад, напред-назад – и си готов.
Душко се изчервил.
– Я стига сте ми се присмивали. Да не мислите, че ми е приятно да обикалям из апартамента с Библията на главата?
Децата рекли:
– Ама и обикаляш ли?
Той кимнал.
– Да, и трябва и да клякам и да ставам, всички рутинни движения да извършвам и най-важното е Библията да не пада.
Децата се зачудили.
– Всякакви глупости съм чувал – казал Бонбончо. – Обаче да те карат да ходиш из апартамента с Библия на главата, за да ти се изправя гърбът, не го бях чувал.
Душко свил рамене.
– Да, откакто ми е на главата, взех вече и да я сънувам тая Библия. Вчера я отворих, чета. Интересна е. Не знам… Какво да правя?
Бонбончо рекъл:
– Имам идея! Не можеш ли да говориш с майка си и да ѝ кажеш, че твоят гръб ти се е обадил по телефона и е казал, че вече е прав и че няма нужда от повече изправяне.
Душко го изгледал.
– Това пред майка ми не минава. Познавате я. Тя е толкова добра жена. За нищо не ме тревожи. Винаги изтърпява щуротиите ни. Само един прав гръбнак иска да имам. С тате много вярват, че това е най-доброто за мен.
Отворко рекъл:
– А що не ѝ кажеш да си гледа работата и да си слага Библията на главата и да кляка и да става, като се кефи толкова. Та да си има прав гръбнак, а ти да си с гръбначно изкривяване като почти всички хора.
Душко поклатил глава.
– Как така ще кажа на мама. То не може така да се говори на майка.
Жожо се опитал да даде идея:
– А не можеш ли някак си да се чупиш. Уж ще ходиш да тичаш с Библията на главата в парка – и лекичко да си дадеш почивка.
Децата седели и разсъждавали, мозъците им чак завирали от мисли как да спасят Душко от тази Библия. По едно време Бонбончо рекъл:
– Абе знаеш ли, Душко, що не отидеш в църквата да се помолиш, от толкова много носене на Библията на главата сигурно, като се помолиш на Господ, ще намери решение на библейския ти въпрос. Ние се смеем, че главата ти е плоска, ама ако така продължаваш, току-виж наистина е станала отгоре като маса за сервиране.
Децата се зачудили, а Душко по едно време станал.
– Вие се подигравате, ама аз действително ще отида до църквата.
Всички деца веднага решили да отидат с него. Стигнали до оградата и изведнъж Отворко рекъл:
– Няма да стане ! По къси гащи и потници не пускат.
Жожо го погледнал учуден.
– Че ти откъде знаеш?
Отворко обяснил:
– Ми нали всеки път ме изхвърлят, така че това поне съм го запомнил.
Децата му дали знак.
– Добре, стой си отвън, няма смисъл да те изхвърлят. Седни на пейката и чакай. Ние ще влезем.
Тръгнали да влизат, а отзад се чул глас:
– И с дъвки не давааат!
Жожо изостанал, започнал да се оглежда, намерил едно кошче, притичал и изхвърлил дъвката си.
Стигнали вече до входа на църквата, а отзад се чул вик:
– Телефоните си изключетеее!
Бонбончо рекъл:
– Абе, тоя Отворко много набожен се оказа. Всички правила знае.
Душко пояснил:
– Не, според мен знае всички начини да те изхвърлят от църква. Явно има опит.
Децата бързо извадили телефоните, изключили ги и влезли вътре. Жожката набързо направил няколко кръгчета спринт из цялата църква, а една леличка го хванала и внимателно и категорично го извела навън.
– Тук не е спортна площадка. Ей там отвъд оградата иди – при онова дете с късите гащи. Можете да потичате на детската площадка заедно.
Жожо също направил нещо неочаквано. Погледнал леличката и също толкова внимателно и категорично казал:
– Пътят към Господ не минава през църква и свещеник. Затваряш си очите и си свързан. – Жената цялата станала червена, а Жожо продължил: – Хич не се опитвайте повече да ми говорите! Аз и извън църквата мога пак да изрека молитва за приятеля си Душко.
Обърнал се и излязъл решително.
В църквата били останали само Бонбончо и Душко, който рекъл:
– Бонбончо, изчакай да се помоля и после почвай с експериментите, защото каквито ги измисляш, и двамата ще ни изхвърлят.
А на Бонбончо все едно игли му били забити в дупето, едва се удържал. И само повтарял:
– Айде по-бързо, бе. Айде, моли се по-бързо, че вече не издържам.
Душко прошепнал:
– Застани в центъра на църквата и не мърдай! Не си движи ръцете, краката, устата, просто стискай и когато съм готов, ще те чукна по гърба. Всъщност най-добре си затвори и очите.
Бонбончо отишъл на указаното място, прибрал ръце и крака, затворил очи и не мърдал. През това време Душко се наредил на опашката, пуснал паричка за дарение, взел си една свещичка и отишъл да си я запали. Точно започнал да назовава молитвата си и се чуло едно:
– Пърррррр.
Чудовищна пръдня се понесла из цялата църква. Хората се заоглеждали, зачудили се какво става, откъде идва. На никого не му хрумнало обаче, че може да е от малкото момче в центъра на църквата. Бонбончо-Фотончо седял като един истински поклонник, смирено, без да мърда, без да шава, със затворени очи и прибрани ръце и крака. Душко обаче разбрал откъде идва. Цял пламнал и му идвало да ходи и да бие един шут по малкото дупенце на Бонбончо. И да го изведе за ухото извън църквата, където го чакали спортистът и онзи с късите гащи. Но ситуацията била такава, че той се фокусирал върху това, за което бил дошъл – да си довърши молитвата. Казал си: „Отново ще опитам“.
Точно започнал и свещеникът, минавайки през центъра на църквата, той видял молещото се момченце. В знак на радост, че има такива праведни деца, той леко го докоснал. И това все едно било докосване на червения бутон на ядрена подводница. Бонбончо решил, че всъщност Душко вече е готов и може да реализира всичките десет плана, които бил измислил. Църквата предоставяла възможности да се екпериментира в различни аспекти на науката. Започнал да ги реализира едновременно. Хората не можели да разберат точно какво им се случва. Първо Бонбончо прелетял покрай свещите и решил да пробва как се духа торта със сто свещи. С всичка сила духнал и успял да загаси половината, духнал още по-силно и загасил останалите, чак оплискал хората с восък. Това траело три секунди. След това се засилил с бясна бързина към касичката, съборил я с надеждата тя да се отвори и да чуе звъна на хиляди монети по каменния под при тази добра акустика. Но – изненада! – касата била заключена. Там леличките се насочили към Бонбончо. С няколко скока той прескочил пейките и влязъл в олтара, там, където само мъжете можели да влизат. На най-свещеното място в църквата искал да се скрие и помоли. Душко само си повтарял невярващо:
– Боже, божее, боже, божее!
Явно нямало да може да си завърши молитвата. Жените спрели отпред. Бонбончо стоял вътре. Пристигнал свещеникът и попитал:
– Момче, какво правиш? Това е свещено място.
Бонбончо се чудел какво да каже.
– И аз съм свещен. Много съм свещен. Затова съм дошъл тук, че ако изляза отвън и леличките ме посрещнат, може да не забележат моята свещеност.
Свещеникът продължил:
– Момче, това, което правиш, не е хубаво. Това е храм.
Душко прошепнал:
– Вижте, аз трябва да ви кажа една тайна!
Свещеникът попитал:
– Каква тайна, момче?
Душко започнал:
– Много съм палав. Имам нужда от най-свещеното място да се помоля на Господ да ми помогне, защото не издържам и пет минути, без да направя някоя пакост. Колкото по-голям ставам, толкова по-големи стават пакостите ми. Аз им казвам експерименти, но хората не ги възприемат така. Например исках да проверя обема на гръдния си кош. В църквата това е много лесно. Поемаш дълбоко дъх и проверяваш колко свещи можеш да изгасиш наведнъж. Експериментът е добър. Сигурен съм. Обаче я надникнете отвън да видите леличките как ме чакат заради него…
Свещеникът бил добър човек, погалил го по главата, показал му как да се прекръсти, показал му как да се поклони и рекъл:
– Хайде, моли се ти да можеш свободно да експериментираш, без това да е пакост в очите на другите, а аз ще се моля за теб.
Бонбончо не бил сигурен.
– Дали няма да трябват повече хора. Да вземем да извикаме още пет-шест човека да се молят, че пакостите са ми толкова много, че само с моята и твоята молитва дали бързо ще има резултат.
Свещеникът му се усмихнал.
– Спокойно, момче. То от сърцето идва. Само ти си достатъчен. Ако сърцето ти е изпълнено с вяра, ще стане.
Бонбончо казал:
– Абе вяра, вяра, ама вярваш ли ми, че все едно на игленик съм седнал. На всяка игличка, дето ми се бодва отзад, си мисля нова идея, нов експеримент. Направо щуротевица намислям. Където и да вляза, след това седмици наред не може да се оправи. Много съм любопитен. Да е молитва, с която само да го легализираме.
Свещеникът кимнал разбиращо.
– Добре, ще извикам и другия свещеник.
Взел Бонбончо през това време да назовава молбите си:
– Господи, помогни ми да спра да правя пакостите, но не ме прави зализан като Душко послушния, нито ме прави такъв забързан като Жожо, камо ли простак като Отворко. Направи си ме да съм свястно дете и само пакостите да се махнат, иначе да съм си аз, че аз не искам да съм друг, само пакостите като ефект от любопитството ми да ги махнем. Е, ако може, по-лесно да си пиша домашните и да стана малко по-умен. А, ако може и малко по-красив, че ми харесва едно момиче от горния клас. Ааа… и, между другото, ако може, Гоподи, да не съм толкова лаком, че само гледам нещо сладко да хапна. А, да… и още нещо, ако може да не съм мързелив, да действам, че дори и да помагам вкъщи. Ама да не стана като Душко, пак повтарям, да взема по цял ден да чистя и да готвя, ако ще е така, по-добре да си остана такъв, какъвто съм си сега.
А двамата свещеници отзад започнали да се кръстят и молят, не можели да повярват на ушите си. Бонбончо така си нареждал разни работи, а през това време Душко седял отвън бял, червен, зелен, притеснен, без да смее да мръдне, без да знае какво се случва, защото видял как Бонбончо влязъл в олтара, а след него и свещеникът. Минало време, а Бонбончо не излизал, втори свещеник влязъл вътре и той започнал да предполага:
– Какво ли се случва… Вярно, олтар е… Вярно, свещеници са…
Тревоги много в главата детска. Уж го били учили да не предполага. Нищо явно не бил научил. По едно време не издържал и излязъл. Свирнал с пръсти, помахал на Жожо и на Отворко. Момчетата не смеели да влязат, защото знаели, че ще ги изхвърлят, ама Душко махал като вятърна мелница с ръце към децата. Момчетата рекли:
– Какво е най-лошото, което може да се случи. Да ни изхвърлят. По-добре да ни изхвърлят, но да видим какво става!
Затичали се навътре, гледат – Бонбончо го няма. А Душко казал:
– Момчета, Бонбончо влезе в олтара след поредната си беля, след него влязоха и двама свещеници. Не излизат вече доста време. Много съм разтревожен. Нали не трябвало да се предполага. Трябвало да се провери. Ама сам ме е страх. Хайде заедно да проверим какво става и да спасим Бонбончо.
Отворко рекъл:
– Спокойно, Душе, те са добри хора.
Душко предложил:
– Да нападнем олтара!
Жожо отстъпил крачка назад.
– Абе точно ти откога взе да нападаш?! Влезе в църква и направо откачи! Вместо да станеш по-смирен, щял да напада олтара. Искаме си пак нашия Душко.
Душко се изчервил.
– Държат го повече от петнайсет минути вътре. Много се тревожа да не го набият.
Отворко рекъл:
– Стига сме го обсъждали. Влизаме и виждаме какво става. Това е!
В този момент обаче жените от храма забелязали едно дете с къси панталони и решили да се намесят. Естествено, така скоростта за влизане в олтара на трите деца бързо се увеличила и се наложило с лъвски скок да се хвърлят вътре, все едно да го превземат на абордаж. Съборили двамата свещеници, съборили и Бонбончо на земята, викайки към жените:
– Ей, не може човек да влезе спокойно в олтара от вас.
Свещениците лежали на земята и се кръстели. Кръстели се и си повтаряли:
– Боже помогни, Боже помогни!
Бонбончо попитал:
– Какво правите бе, вагабонти? Това е свещено място. Защо се хвърляте по лица. Ще се потрошите. По средата на молитвата ме прекъсвате.
Отворко се изправил и се огледал.
– Че ти за какво се молиш?
Бонбончо обяснил:
– Абе да се кротна малко. Такъв… абе по-свестен да стана.
Отворко се притеснил.
– Само да не вземеш като Душко да станеш. Един е достатъчно. Да има баланс.
Бонбончо се усмихнал.
– Споко, споко, съобразих ги тези възможности. Като тебе съм се помолил да не стана също. Въобще съм взел мерки, ама защо ме прекъсвате?
Отворко изправил гръб и се загледал в олтара.
– Знаеш ли к’во, и аз ще се помоля.
Прекръстил се и започнал:
– Господи, пич съм, много съм як, готин съм, имам добър вкус за дрехи, ама съм голям простак бе, Господи! Голям! Вземи помогни малко, по-малко мръсотии да говоря, че както е тръгнало, скоро и да псувам ще почна. Голяма срамота. Майка ми постоянно червена ходи, все едно е на плаж. Помогни, Господи, тоя дълъг език малко да се пооправи.
Свещеникът отдолу казал:
– Премести се, младежо, малко вдясно.
Отворко рекъл:
– Абе ти да не си Господ, та да ми казваш да се местя. Я кротувай там, сега се моля.
А свещеникът продължил:
– Премести се вдясно, защото си настъпил расото ми. Аз искам да стана.
А Отворко:
– Да, бе, да… да, беее, естествено, ставай, да, ставай, айде тука ставай, няма проблеми. – След малко се замислил за какво се моли и сменил тона: – Господине, заповядайте, станете! – И в този момент се шибнал през устата. – Айде на Душко репликите, не, не, не, по-добре простак, отколкото Послушко. Няма ли нещо по средата?
Жожката, нали не можел да седи на едно място, съобщил:
– Момчета, аз ще ида да се разтичам. Направо пред оградата ще ви чакам. Тясно ми е тук. Не са съобразени размерите на тези олтари.
Децата казали:
– Внимавай! Отпред леличките чакат. Да не са направили капан. Може да те хванат в мрежа за риба.
Душко рекъл:
– Да бе, в найлонови пликове за хранене. В торбите за боклук ще го спънат.
И както се смеели, Жожката излетял навън и се чуло:
– Помощ! Ааа, ъъъ , еее, иии…
Момчетата казали:
– Ей, господа свещеници, нали вие сте шефовете тук.
А те се кръстели и молели за доброто на децата.
– Я ги укротете тези бабки, да не вземат нещо на Жожко да му направят. Нали виждате: приятели сме. Много сме различни, но си помагаме и се разбираме.
Единият свещеник излязъл навън, а в този момент Бонбончо си довършил молитвата:
– И да бъда един свестен човек. Да мога да си правя експерименти в лаборатория или някъде, където на никого няма да преча. Май ще си е най-добре. Така или иначе, трудно се спира такова любопитство, а и то е ключът да си свързан с целостта на нещата. Най-ценното за моите родители е да не спирам да задавам въпроси. Да търся истината. Така да стават нещата, че и аз да съм добре, и хората около мен да са добре.
А свещеникът леко го побутнал. Бонбончо обобщил:
– Заменяме пакостите с легални експерименти. Мислим и после действаме.
В това време Отворко си сочел езика с поглед към небето.
– Господи, езикът, езикът е проблемът! Укроти го!
И децата, след като направили колкото било по възможностите им в областта на молитвата, се усмихнали на свещениците и им благодарили сърдечно. Искрено били щастливи, че попаднали на търпеливи свещеници. Помахали им от входната врата на църквата и излезли навън. Намерили Жожката на пейката усмихнат. И попитали:
– Какво стана?
Жожо отговорил:
– Всичко е наред. Свещеникът съвсем навреме се появи.
Отворко се почудил.
– А лелките?
Жожо го погледнал.
– Ти да не мислиш, че и на тях им е лесно. Седят по цял ден в църквата и трябва да укротяват всякакви луди, дето търсят помощ от Господ, вместо да си помогнат сами.
Душко изведнъж се усмихнал.
– Е, как да си помогна сам?
Жожо дал бърз отговор:
– Зачети се в Библията и готово. Докато си я четеш, ще ти слагат нещо друго на главата през това време.
Душко изведнъж решил, че това е едно добро начало.
– Ти си гениален, бе, направо гениален. Айде, момчета, да ходим у нас на литературно четене. Аз ще ви чета Библията, а вие ще слушате. Ще си сложим по един роман на главата и готово. Искате ли всъщност и вие да сте с романи на главата? Хем ще имате прави гръбнаци, хем ще си стане игра. Ако мама и тате ни видят всички с романи на главите, Библията даже ще може да не я четем. Ще я приберем, когато ѝ дойде времето.
В едни глас се чуло:
– Даааа!
И децата се запътили към Душко щастливи, че му решили проблема.