Как Бонбончо и приятелите му, заведоха кучето Ушана и на военен музей

С куче на екскурзия

Имало едно време петима приятели. Tе били много радостни. Постоянно измисляли приключения и се забавлявали.

Един ден решили, че е крайно време да отидат на екскурзия. И къде да отидат? Имало различни предложения.

Буболечо-Клечо предложил – до близката пицария. Да си вземат суха храна и напитки за из път. Като стигнат там, да прекарат времето в разговори, похапване и след като свърши сухата храна за из път, да се приберат.

Жожката бил категорично против. Той предложил, както си седят така, да направят маратон от четирийсет и два километра и в края му да легнат на някоя поляна, да погледат небето, да изядат по някой сандвич и после отново да тичат наобратно и това да бъде екскурзията.

Буболечо-Клечо бил абсолютно втрещен от тази идея и се наложило предложение да даде Отворко-Мърморко. Той поискал да идат на екскурзия до близкия мол, да си купят по-яки дрехи и нови слушалки за телефоните, да посетят фризьорския салон в мола, да си направят по-модерни прически, да видят кой е в мола, а и тях да ги видят, да го обиколят четирийсет пъти от ляво надясно и после от дясно наляво, за да са сигурни, че всички са ги видели – и да се приберат обратно.

Не срещнал подкрепа. И тогава Бонбончо предложил нещо по-интересно. Да отидат в Турция, в космическия център, където щели да могат да тренират така, както тренират истинските космонавти – със скафандрите да влизат в истински космически кораби, да ги въртят, да влизат в безтегловност, да изживяват всичко, което изживяват космонавтите, само че в обезопасени условия, така че никой от тях да не се самоубие.

Децата сериозно наострили уши и викнали: „Дааа“. Обаче един тънък гласец – на Душко – добавил:

– Ами откъде парички, за да стигнем до Турция?

И тук нещо сметката не излязла, защото пътуването до Турция и точно до тоя лагер с космическите станции нямало да бъде много евтино.

Добрата новина била, че в центъра имало и част за родителите, така че можели да убедят майките и бащите си да влязат в космическите части за възрастни, а децата – в космическите за деца, и така хем за децата – лагер, хем възрастните плащат сметката, хем всички доволни.

Но тъй като тази екскурзия изглеждала по-далечна и щяло да отнеме време пет семейства да бъдат убедени да намерят пари и сили да се организира всичко, дошъл редът на Душко.

Той предложил нещо, което изглеждало изпълнимо веднага и интересно – не пицарията и мола, не четирийсет километра тичане и не Турция. Това нещо било да помолят една от майките да ги качи в колата сутринта, да ги закара до някое място и вечерта да ги върне оттам. Оставало само да се избере кое да е то.

Децата започнали да мислят докъде една майка щяла да издържи да шофира сутринта и да се върне вечерта. Установили, че ако една майка шофира от сутринта до обяд, би стигнала до Варна. А ако шофирала от обяд до вечерта, би стигнала обратно в София.

И така разбрали, че всъщност по-далече от Варна не трябвало да си поръчват. Само че тогава екскурзията цял ден щяла да бъде само в колата, което някак зачерквало самата екскурзия.

Буболечо разсъждавал на глас:

– Вижте сега: в древните книги пише, че е важен пътят, а не крайната цел. Ние ще изживеем пътуването до Варна, после ще изживеем пътуването до София – и ще сме изживели пътя. А това, че там ще спрем само за едни пържени пилешки кълки, е съвсем различно нещо, нали, не пърженото пиле е съществено, а самото пътуване.

Душко не бил съгласен.

– Да, да, пътуването е съществено, ама ако ти пътуваш, а не ако седиш като куфар в колата и нищо не ти се случва, освен да си въртиш очите. Ако ние сме пешеходци, пътуваме, спираме, срещаме хора, разговаряме, изживяваме разни неща – да, съгласен съм, пътуването така става. Ама ако ние сме просто едни пет куфара, дето се дрънкат в една кола и само пият отзад газирано или вода, и се чудят кой на коя страна да се катурне, за да заспи, не сме изпълнили точно древните мъдрости.

Жожката размислил.

– Добре де, айде, нещо по-кратко ще изберем. А нали не е нужно майката да я уморим. Тя плюс това надали ще може да издържи 12 часа да шофира, особено ако ѝ подскачаме по главата.

Решили да намерят по-кратък маршрут. Някой предложил тогава да е по средата. Гледали картата, гледали картата и открили, че по средата е Пловдив.

Веднага Бонбончо казал:

– Охоо, Пловдив – чудесна идея! Той е на час и половина от София път с кола, има магистрала. И там знаете ли какво има? Има музей, пълен с военни самолети. Има музей на авиацията.

Децата дружно казали „Да“. Твърдо решили да идат в Пловдив.

Сега оставало да се намери майка, която би искала час и половина да шофира сутринта и час и половина вечерта – и през деня да не им задава много въпроси.

Започнали по списък майките. Най-лесно винаги ставало при майката на Душко. Отишли при нея, погледнали я с невинни очи – десет броя невинни очи, клепките клепвали, миглите примигвали, очите се въртели. Майката казала:

– Добре, ще ходим до Пловдив с петимата пътници.

На другия ден петимата пътници с ранички тръгнали за Пловдив. Едната раница обаче била малко по-голяма и нещо се движело в нея. Всеки се качил. Ала едната раница през цялото време помръдвала.

Майката решила, че така ѝ се струва, и не обърнала внимание, а децата били много сериозни и много отговорно седнали, настанили се, сложили си коланите. А раницата мърдала ли, мърдала…

И точно когато напуснали София и се отдалечили достатъчно, в колата се чуло едно „Бау!“. Майката за малко щяла да изпусне волана, но тъй като вече били тръгнали и нямало как да обърне на магистралата, а и нямало къде да отбие, се наложило в движение да разбере, че с тях се вози кучето на Жожката, което, задушено в раницата, явно не издържало повече, независимо че били напълнили раницата с разни бисквити и сладки, така че то да е заето през цялото време да дъвче, да мляска и много-много да не шава. Явно била изяла всичко докъм Ихтиман.

Там се наложило вече да отворят раницата. То не била обикновена раница – цялата на дупки, че да може да диша, пък с найлонче отдолу, ако случайно нещо подмокри, да не подмокри колата. Въобще децата били гласили цяла нощ раницата, за да може да качат кучето.

Станало ясно, че кучето ще е с тях. Нямало място за обратен завой. Майката на Душко казала, че ще си поговори с децата, като отбият на първото възможно място, и ще се разберат.

Кучето, като го пуснали от раницата, какво мислите направило: царствено отишло, седнало на задната седалка, избутало децата, разпростряло се, изпружило се добре и след като разбутало всичко и всички, прозяло се и моментално заспало.

И така, всички щастливо си пътували. От дума на дума повечето деца заспали. След час и половина се оказали близо до Пловдив. Музеят не бил точно в Пловдив, а по пътя за Асеновград.

По околовръстното шосе лека-полека отишли до музея. Обаче нали разбирате, че нямало как да влязат сами деца във военен музей, но нямало как и куче да остане само в колата, а майката нямало как да се раздели на две. Иначе би било идеално – половин майка в музея, половин майка в колата. И кучето опазено, и децата опазени.

Майката казала:

– Тогава този, който е взел кучето, ще седи заключен тука, в колата, на паркинга, а останалите влизат.

Това обаче не изглеждало никак обещаващо, защото кучето нямало да види музея. А в крайна сметка и тази лаеща туристка била важна част от групата и нейните височайши очи също било хубаво да видят различни самолети – Ф-16, МиГ-28, различни хеликоптери. Вътре имало дори вещи на първия български космонавт.

Децата казали:

– Хайде, ще я сложим в раницата и знаеш как става. Минаваме през проверката и вътре отваряме раницата, и тя се носи по поляните между самолетите.

Да де, ама нали било военно летище музей, тази идея не ѝ се сторила много добра и майката решила да преговаря с музейните ръководители.

При възможността да пуснат куче, което може да се изпишка и изака по полянките на музея, те категорично отказали. Тогава децата се разплакали с големи сълзи и казали, че те не могат да влязат в музея и да я оставят отвън. Казали, че ако трябва, просто няма да влязат в музея, но не можели така да направят, защото им била приятелка.

Майката се видяла в чудо, музейните работници също. Душко извадил найлончета и казал, че много внимателно ще дебнат, ако случайно нещо пусне през дупето, веднага да го съберат в пликчето и да почистят навсякъде. Обещали, че ще я изведат на разходка извън музея, докато не се изпишка, така че да е сигурно, че няма да прави бели вътре. Обещали, че като влизат в малкия музей със зали и витрини, ще я гушнат и ще я носят на ръце, така че със сигурност да не докосва нищо, да не цапа, а и да не вземе да изяде нещо по пътя.

Охраната отказала, обаче извикали началника на музея. Той разговарял с децата, разговарял с майката, разговарял с ушатата приятелка и след като всички го гледали с невинни очи и обещали всичко да се запази здраво и чисто, ги пуснал.

Децата преливали от щастие. Задавал се прекрасен ден. И какво мислите, че станало? Ами станало това, което обикновено си става. Всичко нагоре с краката. Както щели да разглеждат музея, от дума на дума всеки се ориентирал към интересите си. Ама музеят бил голям, нали трябвало да вървят заедно и нямало как да стане да вървят действително заедно, когато всеки спирал там, където му се спира, а другите трябвало да го чакат.

Първият спирач, естествено, знаете кой бил – нашият Буболечо-Клечо. Той бил по спирките. Тръгвал, спирал. Буболечо видял вътре да се продава сладолед и хоп! – право на сладоледа.

А ушатата приятелка, като зърнала сладолед, какво мислите, че направила? Аха! да се хвърли и тя да яде. Наложило се три деца да паднат на мечка върху нея, да я затиснат, да ѝ стисне един устата, един краката, един да я вдигне, защото излае ли, край с екскурзията.

Ушана била много изненадана защо ѝ причиняват всичко това, тъй като все още не знаела какво значи военни, военен музей и разни военни правила. Обидено ги погледнала и бил готова да ги нападне, но тогава се появил Душко и много кротко ѝ казал „Шшт!“. И тя разбрала, че работата била сериозна.

И точно Душко успял да избута Буболечо-Клечо със сладоледа в ръка да тръгне, видели един прекрасен МиГ. Тръгнали към него да го разглеждат, а на него – дупка.

Душко попитал екскурзовода:

– Защо има такава дупка на тоя самолет?

А той любезно отговорил, че през тая дупка го били свалили и това са частите, които били събрали, и всъщност останките от самолета ги превърнали в музеен експонат. На децата не им харесала тая история със самолетите, защото явно в нея можело да умират хора, още повече да оставят дупки в самолетите, още повече тия, дето ги карат, можело да бъдат събирани на парчета. Някой предложил веднага да си ходят. Друг казал: „Дай да разгледаме, другите може да са цели, може да имат по-малки дупки“.

Душко рекъл:

– Дупките от куршуми не са по-малко опасни и от дупките от снаряди. Все същата работа.

Размислили се дали военните музеи изобщо са за деца и дали тая тема още ги интересува.

През това време, както се досещате, Буболечо-Клечо бил легнал, вдигнал крака на едно дърво, ближел си сладоледа и започвал да похърква.

Там някъде се включил Бонбончо, който, като виден експериментатор, видял един голям хеликоптер, не успял да се сдържи и с три бързи скока се метнал вътре, влязъл в кабината и започнал да натиска всички копчета с надежда да литне. То било ясно, че нямало да литне, защото този хеликоптер бил на възраст, по-голяма от неговата, а със сигурност нямал гориво, обаче той така се бил запалил по тия копчета, взел да си говори, да фантазира, да лети. Децата отвън гледали как преживява истински полет. Движел се, командвал невидими хора, било напрегнато. Изведнъж забелязали, че се е запотил и зачервил. По едно време викнал силно:

– Атакуват ни, атакуват ни!

А децата чували отвън, че някой го атакува – той си говорел с въображаеми същества.

В тоя момент екскурзоводът онемял, защото не знаел да се смее ли, да му се кара да слиза ли. Какво да прави? Ако го видели, че е пуснал дете в хеликоптера, много щели да му се карат. От друга страна, цялото представление си заслужавало гледката. Бонбончо, безспорно наясно с техниката, управлявал хеликоптера с бясна скорост през битката и в тази битка се случвали разни неща, които децата като на един киноекран наблюдавали. Поседнали всички, Буболечо полегнал, подремнал, похъркал, докато Бонбончо успял да победи всичките вражески армии и страшно изтощен след тежкия ден, слязъл уморен по стълбата и казал:

– Победихме! Победихме! В най-тежката битка! – Свлякъл се и заспал до Буболечо-Клечо.

Тук Жожката не издържал.

– Вижте, с тези темпове не мога да разглеждам, скъсвам си нервите. Просто ще направя едно кръгче да поразгледам и се връщам след малко.

Само се видяло свистенето на неговите маратонки, след малко се чуло едно „фиу, фиу, фиу, фиу“. Не минали пет минути, Жожката се върнал щастлив и казал:

– Тоя музей много малък. Ако за пет минути аз мога да го обиколя, язък, дето бихме път до Пловдив. Трябва по-голям музей човек да си намери. Аз съм чувал, че във Вашингтон има много голям музей и вътре има различни космически совалки, различни бомби, има различни съоръжения с нови технологии за водене на война, не стари самолети и танкове. Е, те това е музей!

Душко го погледнал учудено.

– Ние уж за Турция събираме пари, сега за Вашингтон! Я дай по-кротко сега! Първо Пловдив, ще идем до Турция, ако идем до Турция, ще идем до Вашингтон. Едно по едно да караме.

Жожката обаче не бил доволен.

– Добре де, ама аз като го разгледах, какво да правя?

Душко отговорил:

– Ами спи! Лягай при тия двамата и заспивай. Гушкай кучето, за да спре да се мърда толкова много, че и то да заспива.

Жожката бил отегчен – вече разгледал музея, легнал, хванал кучето, метнал едното ухо през лицето си, да не му свети в очите, и заспал. Така си спели тримата приятели и тяхната приятелка, а останалите двама продължили обиколката.

Тогава дошъл ред на Отворко. Той започнал да задава такива въпроси на екскурзовода, че всички се чудели какво да правят. Не знаели къде да гледат. Майката на Душко казала, че ще се върне при другите три деца и там ще ги изчака. Отворко попитал:

– Ще ме убеждаваш, че руските самолети са по-добри от американските? Е, не са по добри. Я гледай к’ви дупки имат!

Екскурзоводът отговорил:

– И руските имат дупки, и американските имат дупки.

Отворко продължавал:

– Да, ама в тоя музей само руските имат дупки. Що имат само руските дупки? Щото явно само тях ги свалят.

Екскурзоводът обяснил, че всъщност руските имали дупки, защото си били техни и можели да си ги съберат на части и да ги сглобят, а ония ги купували, за да могат да ги сложат за изложението.

Отворко обаче не мирясал.

– Виж ги тия руските какви са, все едно са правени от метал на танкове, толкова са грозни. Нямат никаква форма, никаква красота. А американските са красиви и хубави, виж им формите, цветовете…

Екскурзоводът бил спокоен.

– Самолетът не се оценява по красота, а по това какво може да прави.

Отворко продължавал:

– Е, какво пък толкова могат руските? Нищо не могат.

И така, седял да се заяжда, а човекът се опитвал да му обясни, че имало различни самолети, че американците също правели някакви неща, които заслужавали внимание, но те нямали всички самолети, понеже бил много беден музеят и затова не можело да се сравни, а и то зависело от това какво се сравнявало, защото имало самолети, които летели много високо, за да не ги виждат. Имало обаче и самолети, които летели току по релефа. Всички самолети си имали различно предназначение. Имало самолети, които летели с голяма скорост, но били много неточни, имало такива, които летели по-бавно и били точни, а имало такива самолети с кореми, пълни с гориво, които отлитали до мястото на битката и зареждали бойните самолети направо във въздуха с гориво и битката продължава. Отворко не мирясал и се размечтал.

– Да де, да, знам, че има и самолети, които в коремите си държат танкове, ама какво искаш да кажеш?

Екскурзоводът не знаел какво да му отговори. Момчето хич не мирясвало и през цялото време си намирало нови щуротии, които да разказва. Той се опитал да му обясни как за първи път един руснак изправил самолета си перпендикулярно и така тези, които го преследвали, минали под него и той ги подгонил. И това се смятало за едно от най-сложните постижения, което можел да направи пилот, защото налягането върху тялото и върху самолета било изключително голямо. Не всеки самолет и не всеки човек можел да издържи такова нещо.

Отворко дърдорел:

– Е, що пък перпендикулярно застанал? Що не застанал да направи кръгче? Да хване и да се завърти на кръгче и да мине зад него.

Докато му обяснявал екскурзоводът, че точно това всъщност се е случило, Душко се включил. Разплакал се със сълзи. Ревял, без да може да бъде спрян. Така се разплакал, че дори Отворко млъкнал. Екскурзоводът се притеснил, Отворко се притеснил и по възможно най-внимателния за него начин попитал:

– К’во ревеш?

А Душко ревял, едва дишал. Отворко обичал приятеля си и бързо изтичал при майката. Обаче като чули, че Душко реве, всички деца се затичали, включително и Буболечо-Клечо затресъл шкембе.

Летяла напред ушатата приятелка, след нея трите деца, най-накрая – майката. Летели и се носели из музея.

Ушана, като наближила Душко, с един скок се метнала върху него, съборила го по гръб, така че да го пребие добре, и дори да нямало реално за какво да реве, вече да имало за какво, и започнала да му облизва по диагонал като лъв лицето. Лиги от ляво надясно, лиги в косата, лиги по ушите, леко му гризнала едното ухо, за да го успокои, а Душко ревял, та не спирал.

След като го била прекрачила отгоре с четирите си крака и упорито го олигавяла, дошли трите деца. Душко ревял така безутешно, главата го боляла, имал цицина, гърбът го болял, а си ревял и за това, дето просто си ревял.

Майката дошла и като го видяла пребит, се чудела какво да прави: с кучето ли да се занимава, с Душко ли да се занимава… В крайна сметка решила да го подсуши. Извадила куп салфетки и почнала да го почиства.

Буболечо-Клечо, като всеки, който обичал да си похапва, си имал чантичка, пълна с всякакви удобства за хранене, веднага извадил пакетче с антибактериални кърпички и казал:

– Госпожо, мисля че е по-добре с антибактериални.

След като го попили и дезинфекцирали, се опитали да разберат защо плаче. Така се бил разплакал, че се задъхал. Децата се завайкали. В тоя момент Отворко с пълна убеденост заявил:

– Аз знам какво да направя.

Отишъл при него, сипал в една чашка вода, лиснал чашката в лицето му и му забил един шамар.

Душко се изцъклил, спрял да плаче, спрял да мърда и само гледал изненадан. Отворко попитал най-внимателно:

– К’во ревеш?

Душко, нали бил освестен, всичко си казал:

– Мъчно ми е за пилотите. Мъчно ми е за всички, дето са умрели в тези самолети. Мъчно ми е, че въобще има такива неща, че да трябва да се бият едните с другите. Мъчно ми е за това, че си прекарват живота в тия самолети, вместо да седят и да се радват и да ходят в паркове. Мъчно ми е защо въобще някой харчи парите за тия самолети, вместо да купи на децата храна и играчки.

И в тоя момент отнесъл втори шамар. Бааам! Отворко му изплющял още един. Всички били шокирани. Отворко в тоя момент сипал втора чаша и му я лиснал. Душко се изцъклил за втори път и спрял да говори. Седял и не мърдал, ужасèн какво се случва. В тоя момент Отворко бавно се обърнал:

– Вижте сега, да ви обясня. Ако някой много плаче и вие му съчувствате, той само усилва сирената. Колкото повече го питате, толкова повече сирената се надува. Колкото повече му съчувствате, толкова по-дълго трае. А като седите и направите нещо, което не очаква, баам! един шамар, и той, нали видяхте, се изцъкля. Но е хубаво и водичка да има, за да се успокои, нали, щото искаме освен да се изцъкли, да се успокои. И това е единият шамар. Точно като си каже за какво реве, защото той тогава всичко си признава, тогава му наместваш главата с още един шамар. Тогава напълно спира да реве, но пак трябва водичка, за да се успокои.

Всички били ужасени, а Отворко бил толкова доволен от метода си, че си се самопохвалил:

– Добре де, нали виждате, че работи? Спря да реве.

Децата казали:

– А искаш ли и при теб да направим същото, за да спреш и ти?

Отворко недоволствал:

– Че аз да не рева? Аз само псувам. Аз въобще не правя такива неща. На който му се реве – яде шамари; който псува…

Тогава погледнал майката на Душко и разбрал, че било възможно и който псува, да яде шамари по същата метода, само че без вода, директно – един прав отляво, един прав отдясно. Отворко леко се смутил и отстъпил встрани. Буболечо-Клечо, какъвто бил дебеличък, отишъл, гушнал Душко и му казал:

– Душко, свърши вече. Отворко няма повече да те бие. Той само за добро, разбираш ли? Само за да разберем какво ти е. А сега вече можеш да си поревеш за цицината и гърба, защото Ушана успя добре да те подреди.

Тогава Душко се сетил, че има цицина и го боли гърбът, и избухнал за втори път в силен рев. Там някъде Отворко се засилил с бясна скорост да набие два шамара на Буболечо-Клечо, защото точно бил спрял сирената, а Буболечо я отпушил за втори път. Ясно било, че докато не стигнели до болница, нямало какво да се направи, така че и да ревял, и да не ревял до болницата, все същият резултат…. Само дето щял да си изхаби нервите.

Обаче Жожката както бил много бърз, скочил, застанал между Отворко и Буболечо-Клечо и казал:

– Погледни го, бе! Ако го духнеш, ще падне. Нали виждаш, че само може да яде. Къде си тръгнал да се занимаваш с него? Остави го на мира. Дай да се оправим с Душко и да си ходим.

Ушатата приятелка била разбрала, че нещо не е наред. Отишла при Душко и го заблизала по обувката, чорапа и панталона, така че за всеки случай и там да бъде олигавен. Видимо страдала за него и виела в тон с неговия плач.

На децата хем им станало смешно, хем им станало мъчно, защото виждали, че кучето страда. Тогава Отворко не издържал.

– À млъкни бе, чак кучето се разплака! Толкова му късаш сърцето!

Душко, като видял, че и кучето плаче, му станало мъчно, клекнал долу и казал:

– Хайде, мила, стига плака и ти! Хайде ще ходим сега до поликлиниката и там ще се оправи всичко.

Обаче нали били военни, във военно летище, екскурзоводът вече бил довел военния лекар, който си имал всички неща за първа помощ във война. И понеже не било съвсем война, макар и да имало щети, а било съвсем леко раняване на фона на всички онези прострелваници, които ставали по време на война, затова първа помощ била оказана на Душко в полеви условия, той бил по всички начини прегледан, намазан, облепен и изобщо всичко, което можело да му се направи, така че да продължи екскурзията из музея.

Въпреки че преживели стрес, с един ранен и един повийващ, групата продължила напред. Вървели, вървели и докъде стигнали: ами до нещо, което приличало на вафла, наклонена върху две гуми. След това забелязали отзад още две гуми. И тази вафла, наклонена под четирийсет и пет градуса, стояла. Била метална вафла. Отворко се чудел на глас:

– Е, к’ва е тая вафла? Прилича на локумена вафла.

Душко знаел отговора.

– Локумена вафла, ама това се казва „Катюша“ и е едно от най-опасните оръжия.

Отворко не бил чувал.

– Вафла „Катюша“ или БМ-13, която е супер опасна, когато я изядеш отзад-напред или отпред-назад?

Жожката обаче бил чел за Втората световна война и знаел, че катюшите се използвали за унищожаване на танкове и били много опасни, а също и че никой не можел да разбере как са направени. Тайната им била запазена. И тия вафли, които всъщност били изключително опасни, седели пред тях.

Буболечо-Клечо ги загледал със замечтан поглед, а Отворко коментирал:

– Е, ако беше и локумена, като те гледам, май щеше да я опраскаш половината поне на първо четене.

Буболечо-Клечо го погледнал засрамено.

– Ти пък само седиш и мериш кой колко може. Може пък и цялата да мога, на теб какво ти пречи?

В тоя момент Бонбончо вече се бил метнал и се опитвал да подкара катюшата. Но изненада: релсите били най-обикновени, сякаш за влак, но двустранни. Една бомба да се движи отгоре и една отдолу. Шаси с осем релси?! Гледал Буболечо, гледал, гледал и не можел да разбере какво става. Питал екскурзовода:

  • Добре де, това как е работело?

Екскурзоводът казал:

– Е, точно там е най-ценното на катюшите. Те са толкова просто устроени, че никой не може да разбере как работят, ама правят големи поражения.

Децата се опитали да изкопчат истината от екскурзовода, обаче дори и той не знаел как става тая работа. Тайната явно била много сериозна.

Нямало обаче тайни за деца като Бонбончо-Фотончо. Извадил телефона си, взел да търси стремглаво из Гугъл. Ровил напред-назад, преобръщал сайтове за Втората световна война, за руските заводи, за какво ли още не. Ушите му се били зачервили, сякаш пушели от мислене. Седял до катюшата и въртял страниците на всички езици, дето имало. Ако било на китайски, вкарвал го в Гугъл преводач да му преведе, та и от китайски да види какво пишело за катюшата. Екскурзията на Бонбончо свършила при катюшата. Той бил твърде зает да разбере как работят. А като разбереш нещо как работи, ставало много лесно да го управляваш, да си направиш подобно, дори да се защитиш от него. Но първо било нужно да разбереш как работи.

Душко казал на майка си:

– Мамо, да знаеш, че не всички деца са като мен. Например виждаш ли го Бонбончо? На него първото нещо, като му подарявали количка, било да я удари в земята, да я счупи на парчета, за да види какво има вътре и да разбере как работи. Децата са различни, мамо. Аз, нали знаеш, моите колички така си ги пазя, само от прах ги бърша, да не би нещо да им се повреди.

Майка му отговорила:

– То от толкова бърсане на прах чистачките на всичките изпопадаха, по един или друг начин времето си казва думата.

Продължили нататък. Стигнали до сградата на малкия музей, който бил експозиция на различни предмети – от космонавти, от подводници. Видели такива смешни неща, че се заливали от смях. Но когато разбрали, че всъщност тези смешни неща били от времето, когато майката на Душко била дете, много се объркали. Не можели да повярват, че в толкова близко време хората били толкова изостанали, и не разбирали.

– Добре де, ама как е възможно хората да са били толкова изостанали преди толкова малко време? Айде, ако е по времето на Египет преди шест хиляди години, да. Ако е по времето, когато Христос се е родил в нулевата година – да. Ама само преди 40 – 70 години хората да бъдат с такива кожени водолазни костюми, с тръби, с топче от пинг-понг отгоре? Това не мога да го повярвам – казвали си децата едно през друго.

А майката им обяснила, че имало две неща, които обърнали развитието на света.

Едното било електричеството, защото, откакто имало електричество, хората можели да правят много повече неща, можели да правят машини, с машините да създават удобства. Всъщност електричеството подпомогнало хората за толкова кратко време да напреднат с технологиите.

Но имало и второ нещо. Това били компютрите, защото преди това хората разчитали само на книгите, на мозъците си и на паметта си. А сега можели да вкарват в компютри огромни бази данни. Данни значи стойност на променлива. Например термометърът показва 6 градуса, 7 градуса, 15 градуса, минус 3 градуса през нощта. Това са данни. База данни е да вкарваш от много термометри какви стойности са показвали във времето, така че, след като компютърът ги обработи, да може да показва средна температура за 100 години назад, средна температура за деня и още много неща, тоест да ги прави на отчети или на информация.

Тези две открития предизвикали появата на огромна разлика между това, което нейните родители са виждали, и това, което виждали сега децата.

Жожката, който носел Ушана и ѝ веел ушите, тържествено заявил:

– Ако искате да знаете, прадядото на моята майка е пиел вода от река Струма. Не са имали чешми. Заедно с воловете ходел и пиел вода от реката. Всички така правели. Пиели вода от реката, поливали си градините от реката, всичко си правели от реката. Обаче един ден, когато моята прапрабаба решила да отиде на гости на моя прадядо, тоест на своя син, в град Перник, какво да види: хората си направили къщите до реката. Но гърбът на къщата е до реката, а лицето – откъм улицата. А на гърба на къщата – тоалетна с клекало. Ама на клекалото има дупка, но под дупката какво мислите има? Река. И който ползва тоалетната, всичко отивало в реката. И тази баба разбрала, че пие от водата, в която цял град се изхожда, и много се разстроила. Върнала се в своето село, което, вярно, било стотици километри по-надолу, и разказала на хората какво се случва с водата в града, където за тях реката не е нищо друго, освен място, на което да си изхвърлят боклука. За хората от село реката била живот – тя била живот за животните, живот за хората, живот за растенията, те се отнасяли с уважение към нея. Най-много някой да влезе и да се насапуниса вътре и да се изкъпе, ама нали си нямат бани и чешми, така че водата си е за къпане, но сапунът бил домашен, не е химически.

Жожката обяснил, че оттогава в селото се появили чешми и хората вече пиели от чешми, и на животните давали от чешми.

Децата били абсолютно втрещени как някой можел да ходи да пие вода от реката. Още повече били втрещени как някой можел да отиде и да се насапуниса в реката и да се изкъпе, но явно наистина токът и компютрите били променили изцяло начина, по който хората живеели.

Ушатата приятелка, незнайно защо, при вида на толкова много космическа техника просто заспала. Но когато заспи едно същество, то се отпуска, а когато се отпусне, незнайно защо става много по-тежко. Жожко, колкото и да бил як, започвал да се поти здраво. Децата отстрани го подкрепяли, но Ушана, с тези прелестни уши, тежала много.

Решили да съкратят екскурзията в малкия музей и да излязат навън. Излезли, седнали на пейката, а тя се изпружила в съня си и захъркала. Децата седели, не смеели да помръднат, че да не я събудят. Оставили я малко да поспи, та и те да можели да си починат, че тя, като се раздвижела после, да си я приберат в колата.

Майката попитала:

– Деца, хареса ли ви екскурзията?

Децата кимнали дружно.

– Хареса ни, ама гладна мечка хоро не играе.

Майката разбрала, че всъщност си било станало обяд. Време било децата да ядат. И къде мислите, че искали децата да ядат? Не е много чудно да се сетите: в ново технологично заведение, в което давали нова технологична храна. Заведението за бързо хранене било по пътя между София и Пловдив. В него продавали нещо, което би трябвало да е храна, във форма на храна, но надали някоя баба от село би го разпознала като храна. Децата предложили:

– Може би трябва да тръгваме с кучето на ръце и просто да си вземем сандвичите и по пътя да си ги ядем. Ама ще трябва да вземем един и за кучето, за да ни остави да си изядем нашите.

Майката мислила, мислила, мислила, претеглила плюсовете и минусите. Мислила: да… не… да… не… Най-накрая установила, че ако тръгнели веднага, щели да се приберат по-бързо. Замислила се, че тя е направила интересна екскурзия, следващия път другите родители можели да водят децата на екскурзия, казала „да“ и си тръгнали.

Децата с почуда гледали да не задават много въпроси, да не би да си промени мнението. Метнали ушатата приятелка в колата, качили се и щастливо дискутирайки военния музей, запътували към най-близкото заведение за бързо хранене, така че да си хапнат малко генномодифицирана храна с хормони вътре (щото нали, на животните, за да порастват по-бързо, им слагат едни хормони, пускат им едни лампи, облъчват ги – ако може да пораснат за три месеца до размер на голямо животно, та да ги продадат по-бързо за месо). Кой ти мисли за такива работи? Важното било, че ти давали играчка, имало пързалка, където дори ушатата приятелка можела да се спусне, имало и газирано.

Майката отново започнала да си повтаря:

– Да, не, да, не…

След което установила, че ако им купела сандвичи, всички деца много щели да я обичат, щели да казват, че е добра майка, щели да я благославят и да искат следващия път с нея да ходят на екскурзия. И единственото, което щяло да е проблем, била нейната съвест, която до края на живота ѝ щяла да я гризе защо го е направила. Мислила, мислила, мислила, установила, че всъщност, ако кажела „не“, щяло да има стенания, мърморене, скимтене, шепот и всякакви други форми на тормоз. Мислила, мислила и изведнъж нещо в нея заговорило, че съвестта щяла да я гризе цял живот, а момчетата щели да скимтят само час и половина. След което се замислила отново какво да стори и решила да направи нещо ново. Решила да не залага съвестта си срещу час и половина от живота си в страдание и казала:

– Вижте, деца, ще ви обясня какво има в тия сандвичи, ще ви обясня всичко за газираните напитки, ще ви обясня всичко най-подробно – и вие ще можете да вземете осъзнато решение. След като знаете какво е, знаете какво може да ви причини, можете сами да изберете вече какво искате.

И тя взела да им говори за въглехидратите, за белтъците, за ензимите, за минералите, за витамините, за солите. И след като говорила от Пловдив до Пазарджик, където било заведението за бързо хранене, дълго и напоително изяснила всички причини защо е добре да не се яде такава храна, спряла и попитала:

– А сега, деца, какво избирате да направите?

Децата спокойно я погледнали и казали:

– Много ви благодарим, госпожо, че ни разказахте. Ние осъзнато избираме да ядем сандвичи.

Тя мислила още една минута, мислила и след това си казала: „Добре. Те знаят какво е, наясно са. След като така са избрали, аз ще ги оставя така да направят и моята съвест е чиста“.

Душко, щом я усетил какво прави, отбелязал:

– Мамо, ама и ти като Пилат Понтийски вземи си измий ръчичките, кажи: „Ето, решението е ваше“, и след това ни остави да се разпуснем с по един сандвич, с по една сламка, забита в устата.

Майката не знаела да се смее ли, да не се ли смее. Оставила децата и Ушана, всички си купили сандвичи, забили сламките в устата и с песни и смях се прибрали щастливо от екскурзията. Връщайки се вкъщи, всяко едно от децата казало:

– Това е най-хубавата екскурзия! Пак с майката на Душко да ни пратите! Това е най-хубавата екскурзия!

Душко се прибрал при баща си и се похвалил:

– Това е най-хубавата екскурзия!

Баща му го гледал, че целият бил в синини, подут, бушониран, а Душко повтарял:

– Това е най-хубавата екскурзия!

Погледнал жена си, но тя отклонила темата.

– Ще си поговорим по-късно.

Бащата заподозрял, че май имало какво да научи.

– Нещо сякаш има разминаване в мненията. Ти щастлива ли беше на тази екскурзия?

Майката въздъхнала.

– Ами през цялото време разговарях със себе си. Имах възможност много да си поговоря, проведох няколко дълги разговора в себе си, изясних си разни гледни точки, установих някои неща. След това имах дълги разговори с децата. Въобще успях много да поговоря през това пътуване. Мисля, че следващия път другите родители ще могат да поемат и да правят екскурзиите. Аз вече направих една.

Душко възкликнал:

– Да, тате, тя си изми ръцете като Пилат Понтийски, чиста е. И съвестта ѝ е чиста. Всичко е наред. Не се притеснявай за нея. Ще спи спокойно.

Бащата бил съвсем объркан, но като видял, че има разбирателство, решил повече да не рови, току-виж изскочи някой проблем.

И така, децата вече мислели за Вашингтон и за Турция, където щели да се случват неща, а в това време Отворко увещавал майка си:

– А да ви кажа, в Мюнхен какъв технически музей има…

И там се отворила още една нова страница…