За учителката, добронамерено обляна с вода, за летящите тебешири и бележника на Душко

Себеприемане

Имало едно време едно малко момченце, което се казвало Душко-Послушко. То било едно миличко, слабичко, добричко. Сутрин ставало, оправяло креватчето си прилежно, правело старателно закуска за всички у дома. Душенцето бил кротък, примерен, сресан, мил, любезен, ама толкова любезен, че все нещо идвало в повече. Душко все се грижел за някого и все искал да му помогне да е мил и внимателен – и така се престаравал горкият, че все нещо се обърквало накрая.

В неговия клас имало още трима приказни герои. Бонбончо-Фотончо бил много, много, много, много, мноого палав. Толкова палав, че майка му и баща му едва успявали да оправят щетите след него. Какво да се прави – обичал да експериментира. Бонбончето бил игрив, много любопитен, любител на приключенията и пътуванията.

На втория чин до вратата стоял Жожи. Жоженцето било много добро дете, спортист, планинар и ентусиаст, но все бързало. Толкова много бързало, че почвало да яде супата вряла, забравяйки, че все пак трябва да изчака или поне да я духне. След това бързало към поликлиниката с изгорял език, но забравяло, че поликлиниката се намира на север, а то тръгвало на юг. И все бързало миличкото за някъде… и в бързината все обърквало нещо.

Имало и още едно детенце. То било ново в класа. Седяло на последния чин. Казвало се Отворко. То пък все мърморело и през цялото време говорело разни нецензурни работи. И на него все му се случвали неща.

Интересното за тоя клас е, че всички деца били много добри и си имали много добри родители. Но около тях постоянно се случвали някакви каши.

Душенцето, каквото било добродушно, все искало да помага на хората, все искало добрини да сторва – и най-накрая майка му и баща му едва успявали и след него да оправят щетите. Жожинката бил същата работа. Бонбончо – и той, Отворко – още по-зле: с тая уста просто било страшна работа.

А учителката, горката, влизала в час при тях и не знаела как ще излезе.

Един ден четиримата били отишли на училище, всеки посвоему. Душко бавно, с подредена чантичка, с чисти обувчици и панталонче, със сресана внимателно коса, с песен на уста.

Жожето пристигнал като хала. Тичал с един чорап, с една обувка на босо, с чантата, обърната надолу, така че да се изсипят всичките учебници, химикалки и моливи по пътя, с една измита страна на зъбите, с друга – неизмита.

Бонбончо стигнал до училище, като междувременно бил изсипал по малко валериан пред няколко магазина по пътя. Там веднага се появили пълчища котки в пълна еуфория, а Бонбончо се правел, че не знае как се е получил този ефект.

А Отворко с тая уста, докато стигне до училище, бил направил червени поне пет или шест лелки, като заставал срещу тях, поглеждал ги в очите и казвал:

– Леле, ползваш ли огледало!

И така, всичките пристигнали в училище по своя си начин и седнали на чиновете. Душенцето бавно, прилежно извадил тетрадка, моливче, подредил ги вдясно на чина, оправил си раничката отзад, закачил си якенцето на закачалката, приготвил си гумичка за всеки случай. Спокойно седял и чакал учителката.

Жожето влязло вътре, хвърлило чантата на една страна, якето на друга, метнало се на чина, пък се сетило за чорапа, пък си навряло главата в чантата да го търси, пък там забелязало, че няма нищо, че всичко било изсипано по пътя, пък хукнало обратно към къщи, за да събира тетрадки и моливи, пък то тука има, там няма, колите били минали през тях и ги били намачкали и изкаляли. Събрало страници – мокри, сухи, всякакви, изтичало обратно в училище, изсипало ги, но не се знаело вече кое е тетрадка, кое – учебник.

През това време Бонбончо-Фотончо седял и кроял поредния номер, който да направи. Бил решил да залепи на крушките отдолу мокри хартийки, така че, като се палят, да светят, но постепенно хартийките, като изсъхнат, да станат изолатор и крушките повече да не работят. Така децата щели да свършат училище още в пет часа, защото после ставало тъмно, а няма ли лампи – няма училище. Бил се заел с една стълба да се катери, да отвърта крушките, да плюнчи хартийките, да ги лепи на крушките и да ги завърта обратно.

През това време, естествено, Отворко седял на прозореца и крещял на минувачите:

– Ще паднеш! Връзката ти е развързана! Тъпанар!

И така ги заварила учителката – всеки със собствените си чудатости. Учителката поздравила:

– Добър ден, деца!

Душко развълнуван я погледнал.

– Добър да е денят ви, госпожо! Желая ви само хубави неща да ви се случват! Само приятни минути да имате с учениците си, най-вече с нас и нашия клас! Да живеете един радостен и прекрасен ден!

И като започнал, петнайсет минути само ѝ пожелавал. А часът почти си минал. Другите деца много се радвали на пожеланията на Душко, защото през това време не ги изпитвали.

В този момент Бонбончо вече бил свършил с лампите, седнал долу, гледал госпожата и се опитвал да измисли някой номер, който да ѝ извърти по време на часа. Но тъй като Душко вършел черната работа и баламосвал госпожата, другите можели да си почиват.

Жожето събирал листове, събирал тетрадки, най-накрая се изморил и направил една тетрадка по всичкология, в която имало листове по български, по английски, по математика. Сложил една найлонова подвързия отгоре и каквото станало, това било.

А пък Отворко аха! да каже нещо и се шляпвал през устата, аха! да каже нещо и се шляпвал през устата – направо синя му била станала. Ама той знаел, че ако каже на госпожата нещо, не е като за през прозореца – веднага в бележника му се появявала забележка и вечерта майка му и баща му опъвали ушите му като ластици. И седял той, милият Отворко, аха! да каже нещо, шляп! шамар с лявата, аха! да каже нещо, шляп! шамар с дясната.

По едно време си рекъл: „Бе, не е ли по-лесно да си лепна един скоч?“. Извадил една лепенка и си омотал главата в кръг няколко пъти, така че да е сигурно, че нито звук не може да пророни. Обаче то не се сдържало и отвътре се чувало: „Ъхъм! Ъхъм! Ъхъм!“.

И така, госпожата, след като успявала да изслуша цялото слово на Душко за добре дошла, най-накрая имала шанса да започне да преподава. И в този момент, в който тя се решила да преподава, изведнъж открила, че по магически начин всички тебешири са изчезнали. Погледнала бързо към Бонбончо-Фотончо, а той с един плах поглед ѝ казвал: „Госпожо, не знам къде са“.

Госпожата обаче го познавала добре.

– Бонбончо, а би ли ми казал за последно къде ги видя?

Бонбончо вече нямало как да крие.

– Ами последно ги видях като едни бели гълъбчета да летят през прозореца в необятната шир, но сега точно къде са не знам.

Госпожата попитала:

– А, летели! А спомняш ли си кой им помогна да литнат?

Бонбончо се оглеждал из стаята, поглеждал към Душко – явно нямало как да каже на госпожата, че е Душко, поглеждал към Отворко, който бил омотан целият в скоч и очите му взели вече да светят от напрежение – явно и той нямало как да е, погледнал към Жожо, който целият бил потънал в кал от тичане да си събира тетрадката по всичкология, замислил се дълбоко и казал:

– Госпожо, ако си имахме в училище дух, щях да ви кажа, че е той. Но тъй като си нямаме, освен да ви кажа, че съм аз, за друго не се сещам.

Госпожата попитала:

– А ти, Бонбончо, дали искаш да ти помогна да литнеш като една бяла лястовица навън и където кацнеш, да събереш де що тебешири има?

Бонбончо не бил сигурен, че е шега.

– Ама как! Мама, тате, директорът, ако разберат, че такива неща ми говорите, ще ви уволнят от училище.

Госпожата бръкнала в този момент в чантата си, извадила чисто нова кутийка с тебешири, носена за всеки случай покрай способностите на Бонбончо, и започнала да пише на дъската: Д… И… К… Т… О… В… К… А. Душко прочел въодушевено „диктовка“, пляснал с ръце, бръкнал с ентусиазъм да извади писалката си, преливащ от радост, че ще пише. Тя обаче се отворила така, че мастилото се плиснало, заляло роклята на госпожата, а той, без да забележи, продължавал да си повтаря: „Диктовка, диктовка! Искам още една диктовка!“. Бръкнал, извадил резервната си писалка и с впечатляващо движение успял да ѝ изплиска и лицето, и косата.

А госпожата, като го виждала колко е добричък и добронамерен, как да му се скара?! То, миличкото, просто не си ги завинтвало добре.

През това време Жожето, нали бил много бърз, скочил да помогне на госпожата и с личната си тениска започнал да търка мастилото. А то се размазвало и попивало, и вместо няколко петна от мастило, цялата госпожа скоро била увъртяна в мастило – от главата до петите, че и с обувките. Като далматинец.

В тоя момент скочът на Отворко вече се пръснал и се чул един вик:

– Леле, като реклама на шоколади – синя луда крава се появи! Леле, леле, синя, синя! О, госпожо, ритайте леко с крак!

Бонбончо казал:

– Госпожо, като една синя лястовица сте!

Госпожата преценила ситуацията, обърнала се и излязла от класната стая. Децата седнали и си казали:

– Ма тя май ни се разсърди.

Жожи рекъл:

– Разсърдила се, разсърдила се – отиде да се изчисти! Виж колко я търках, глей с’я на к’во ми е станала тениската! На чешмата направо да я наврем и готово.

Отворко триумфирал.

– На чешмата, на чешмата, точно така, на чешмата!

Душко бил притеснен.

– Ех, какви писалки имам! Така сега ни отиде диктовката на кино. Искате ли, деца, аз да ви направя диктовка?

А останалите го погледнали.

– Душко, ама недей да прекаляваш.

Децата спонтанно хукнали по коридорите да гонят госпожата в тоалетната, за да ѝ помогнат да се изчисти. А тя точно била отишла до мивката да се опита да махне мастилото и в тоя момент четирите момчета влезли вътре. Жожето, нали бил по бързите работи, дал команда:

– Бе, няма к’во да се мотаем, натискай чешмата!

Затиснал чучура на чешмата с един пръст и госпожата – от горе до долу във вода. Душко искал да е по-цивилизовано.

– Недей бе, Жоже, така! Дай с маркуч!

Взел маркуча на чистачките, който бил закачен на съседния чучур, и се опитвал да полива отгоре госпожата със студена вода. Отворко подканял:

– Поливай, поливай! Я виж каква синя река направихме! Ау, как се е зачервила! То след малко да не се зачервим и ние.

В тоя момент Бонбончо се почувствал безполезен.

– Деца, вие взехте най-интересното! Аз какво да правя? Да взема да я боядисам в някакъв друг цвят, че да пусне и още една река!

И почнал да се щура напред-назад.

Госпожата в тоя момент вече се ядосала.

– Марш в класната стая!

Душко, поливайки я с маркуча по главата, казал мило:

– Да, госпожо, ние много искаме да ви помогнем да можете да се изчистите.

Госпожата, цялата в размазан грим и червило, го погледнала строго.

– Душко, отиди в стаята, защото ще получиш забележка и ще ти забраня повече да носиш писалки!

Душко напълнил очи със сълзи и аха! да ревне.

– Госпожо, а как ще си пиша диктовките без писалка? Така няма да мога да имам шестици всеки ден.

На госпожата ѝ станало мъчно за Душко.

– Ще пишеш с молив.

Душко тръгнал да слиза и изпуснал маркуча така рязко, че той я плеснал по главата.

– Добре, отивам си в стаята. Щом с молив може, там ще ви чакам – казал той.

В тоя момент Жожето преценил, че е добре да се оттегли и той.

– Е, щом тука няма повече да се пръскаме, и аз си отивам в стаята, че ме чака тетрадката по всичкология да уцеля коя страница е нагоре, коя е надолу, и малко да ги разперя да изсъхнат, че ще се слепят и после няма да мога да ги разлепя.

Отворко казал:

– Течи, течи, учителко, изтечи синьотия в канала!

Учителката много се ядосала на Отворко, защото много глупости говорел, и му предложила:

– Отворко, ще отнесеш една забележка вкъщи!

Отворко, като си отворил голямата уста и като почнал:

– Забележка… за мене?! Не за оня Душко, дето ви заля с мастилото, не за оня Жожо, дето ви намаза като син домат, не за оня Бонбончо, дето ви хвърли тебеширите, а за мене, за мене! Дето нищо не съм ви направил! Седя с един скоч залепен, ще се удуша, само и само да ми мълчи устата. И на мене забележка, така ли? Сърдит съм ви! Отивам да се оплача на директорката и на заместник-директорката, и на директорката на директорката, и на другите директорки, и на всички ще се оплача, и по радиото, и по телевизията, и на татко, и на майката на татко, и на мама, и на баба, и на дядо!

Учителката го прекъснала:

– Достатъчно!

Отворко кимнал.

– Добре, отивам си – и обиден и разстроен излязъл.

Учителката най-накрая се усмихнала, направо си се засмяла насаме – това само в този клас от добронамерени деца можело да стане. Винаги нещо интересно се случвало в часовете при тях. Това си били истински истории. Как от нищо правели най-неочаквани сценарии за филми.

Отворко влязъл в стаята и измърморил:

– Оплескахте всичко, а сега забележката кой ще я носи? Аз! Ама хич не съм съгласен. Сега на всичките ще ви направя по някой номер, та и вие да си имате забележки.

Душко попитал невинно:

– Ама ти нали си ни приятел? Ти си добър! Ела да си седиш при мен, да си играем.

Отворко разправял:

– А, добър? Ама аз ще имам забележка, а не ти, дето омаза госпожата с мастилото.

Душко предложил:

– Добре де, айде, и аз ще имам забележка. Може ли твоята забележка да взема?

Отворко кратко изяснил:

– Да.

Душко предложил:

– Слушай какво тогава ще направим! Аз ще ти дам моя бележник и госпожата, като го вземе да ти пише забележка, ще я напише в моя.

Отворко веднага се съгласил.

– Става, става. Що не дадеш и на другите бележника си, поне всички забележки да отнесеш?

Душко нямал нищо против.

– Ма аз много искам да ви услужа и да ви взема забележките. Ползвайте ми бележника!

Накрая на деня Душко се прибрал вкъщи бавно, един чистичък, спретнатичък, сресаничък, с оправено бретонче, с подредени моливчета, тетрадчици. Прибирал се вкъщи и майка му прочела в бележника: „Говори мръсни думи на госпожата“; „Плюе в час“; „Пръска с маркуч госпожата в упор“. След това прочела: „Казва „Тъпанари!“ на съучениците си. На всяка страница нова забележка. И като прелистила още пет-шест забележки, попитала:

– Душко, да беше една забележка, да се зачудя. Да бяха две, миличък, да си помисля, че си бил натаралянкан на училище. Но да имаш двайсет забележки, и то толкова типични като за Жожо, като за Бонбончо и като за Отворко… Да не би днес твоят бележник да е бил ползван за общия бележник на класа?

Душко се усмихнал.

– Да, мамо, много исках да им услужа. Те са ми приятели и реших да си дам бележника и всички забележки аз да получа. Много съм щастлив, че успях всички забележки на класа аз да взема. Хайде, подписвай ги!

Майката го погледнала.

– Ти мислиш ли, че аз съм щастлива да подписвам на всички майки забележките?

Душко мислил, мислил и се опитал да измисли нещо положително.

– Ма, мами, така можеш да си тренираш почерка!

Майката го пробвала.

– А може ли следващия път да си тренирам дясната ръка, но не за подписи, а за някакви по-звучни неща?

Душко недоумявал.

– Ти пък да не вземеш да ме набиеш за чуждите забележки?

Майката пояснила:

– На мен за забележки въобще не ми е и хрумвало да те набивам, ама да седиш и да ме караш да подписвам цяла нощ забележки, да се червя след това, като накрая се разбере истината…

Душко я прекъснал внимателно:

– Ма, мамо, от кого ще се червиш? Тя никоя госпожа не знае, че са в моя бележник.

Майката искала да приключват тази тема.

– Душко, повече без тия номера!

И Душко:

– Толкова ми е приятно да правя добри неща! Ето, сега сигурно за първа вечер Бонбончо няма да виси на ушите си, майка му, като се прибере и види празен бележник. И на Отворко майката ще остане силно изненадана. И майката на Жожо ще бъде впечатлена, като види, че в бележника му няма забележки. Толкова е хубаво – децата ще си легнат щастливи и може да получат подарък.

В тоя момент Жожо се върнал от училище с бясна бързина. Успял да нагази само в три от всичките три локви по пътя. С мокър панталон, кален на дупето, с чанта, сложена отпред в бързината вместо отзад, и с една отвързана и една завързана обувка, той влетял вкъщи. Майката казала:

– Жожинка, как си, миличък?

Жожо още се носел по инерция.

– Гледай ми бележника!

Майката взела, естествено, химикалка, подготвила се за едно дълго подписване, а то какво ти: празно! Майката предположила:

– Охо, не си си дал бележника на учителките и те не са ти нанасяли, сега да ми звънят по телефона по нощите! Да ми се оплакват, че не си си дал бележника!

Жожо се опитал да обясни:

– Дадох бележник, мамо.

Майката била много притеснена

– Ей сега се обаждам на госпожата, за да разбера какви си ги свършил.

Жожо също се притеснил. Ако майка му звъннела и питала госпожата какво е свършил, тя щяла да ѝ разкаже, ама ако питала госпожата: „Даде ли си Жожо бележника?“, тя щяла да каже: „Даде си го“ и майка му нямало да разбере. Затова Жожо предложил:

– Мамо, госпожата е уморена. По-добре ѝ прати съобщение.

Майка му се съгласила.

– Ами да, добре.

Жожо ѝ предложил и текст.

– Пиши в съобщението: „Жожо днес даде ли си бележника, за да му се нанесат всички забележки и оценки?“.

Майката кимнала.

– Добре, Жожи, ще ѝ пратя съобщение.

Изпратила майката съобщение, а учителката, естествено, върнала отговор „Да“. Майката, като взела, целувала Жожи, радвала му се, той обаче не се радвал. По едно време отворил чантата, отвътре се изсипала всичкологията и много камъчета, боклуци, кал и други подобни, които Жожо бил събрал по улиците, докато прибирал листата. Майката се притеснила.

– Жожи, какво ще правим сега с всичкологията?

Жожо нямал отговор.

– Не знам, обаче поне съм я опаковал.

Майката се зачудила.

– Е, много ми е интересно какъв етикет ще ѝ сложиш.

Жожо показал.

– Сложил съм етикета по математика, ама явно ще трябва да го подменям, щото не може все да седя в час по математика.

Майката внимателно се опитала да я разгледа.

– А пробва ли да разделиш страниците?

Жожето вдигнал рамене.

– Вече е много късно, повечето се слепиха и не могат да се разлепват.

Майката взела да се чуди.

– Жожо, ти какво предлагаш да направим?

Жожо са замислил.

– Е, к’во предлагам, к’во предлагам! Предлагам с тебе да отидем до най-близката книжарница, купуваме нови и аз утре отивам и никой няма да знае какво им се е случило. Ако може и един бележник на Душко да купим. Днес си даде бележника за всички наши забележки и вероятно не му останаха страници за писане.

Майката не била сигурна, че това ще да е решението.

– И докога така?

Жожо бил оптимистичен.

– Ми до другата седмица със сигурност.

– Не ни ли е малко скъпо всеки ден по един комплект учебници? – попитала майката.

Жожо пояснил проблема.

– Виж, мами, докато не ми вземеш чанта с катинар и код, няма да имам големи шансове да ги опазвам.

Майката се усмихнала.

– Е, това е добра идея. Дай първо да ходим да купим чанта с катинар и код, а после – нови учебници.

Жожо имал още едно изискване.

– Да, ама трябва да е водонепромокаема, за да може, като пада в гьоловете, да не се мокрят вътре нещата.

Майката също мислела в перспектива.

– Най-добре да е метална, за да може, като я изпускаш на улицата и преминават колите през нея, да остават вътре нещата цели.

Жожо добавил:

– Да, и трябва да е противоударна. Като примерно, без да искам, я уцелвам с някой камък или прашка, и тя да си остава здрава.

Майката го погледнала въпросително.

– А що не я направим направо от стомана и не ѝ сложим едно оръдие отпред?

Жожо я погледнал с пълни с обич очи.

– Е, т’ва е майка, бе! Точно такава чанта ми трябваше !

В тоя момент към къщи се прибирал Бонбончо. Върнал се Бонбончо с чисто празен бележник и татко му го питал:

– Бонбончо, какви си ги свършил днес, миличък?

Бонбончо казал:

– Как какви съм ги свършил! Днес нямам забележки в бележника, нищо.

Накратко – и Бонбончо препоръчал да се напише съобщение. Таткото получил от госпожата „Да“ (че си е дал бележника) и много изненадан казал:

– Бонбончо, няма тука забележки, ама нещо в училище днес случи ли се?

Бонбончо започнал отдалече:

– Случваха се неща, тате, в училище… много интересни неща. Първо, като се качвах по стълбите, видях едно момиче с оранжева като морков коса. Блести. Някак си кракът ми се отплесна и то леко ми се спъна в крака и седна на дупе. А точно да се изправи, и ръката ми се отклони, и аз не знам как, и така ѝ се опъна плитката. Така ми се искаше да я пипна. Като магнит е тази коса. Но това нямаше общо с мен, защото те ставаха случайно тия неща. И така, нагоре си вървях и какво да видя, какво да видя: изведнъж виждам две деца си говорят нещо много вяло, полузаспали и аз минавам покрай едното и му казвам: „Виж натам!“. А то поглежда и през това време го щипвам леко. И си продължих. И те започнаха да спорят доста бурно кой кого щипе, покрай тяхното събуждане и превъзбуждане други се сбиха, и после и много деца от класа им участваха в боя като за утринна ведрина, обаче аз въобще съм бил много послушен, щото после само едни тебешири малко… И те полетяха, ама това е за целия ден.

Бащата погледнал към бележника.

– Виж сега, щом нямаш забележка, значи, е бил по-добър ден от предишните.

Бонбончо отговорил:

– Това е само защото в класа ми има много добри деца и много добри приятели. С много добри съученици съм, татко. Всичките деца са много добри. Ние сме задружен клас и много се грижим за учителката. Много активно се грижим за нея. А Душко даде бележника си за всички забележки за деня.

В това време Отворко се прибирал към къщи. Върнал се и от вратата почнал с голямата уста:

– Ехоо, къде сте?

Майката обаче на такива стилове на разговор не отговаряла. Погледнала го, кимнала му и си влязла навътре. Отворко пак решил да пробва:

– Ехо, вечерята, ало! Сервирачка!

Майката отново не го погледнала, продължила навътре, седнала и взела да си чете книжка. Отворко по едно време видял, че няма да стане така, отишъл и казал:

– Мами, гладен съм – целунал я и я погалил.

Майката се усмихнала.

– Здравей, Отворко! Как си, миличък?

– О, много яко беше в училище, такъв купон! Направихме луда учителката, мамо.

Майката отново млъкнала и пак се зачела в книгата. Отворко гледал, гледал, сетил се, че вкъщи няма да минават номерата му, и продължил:

– Мами, днес нямам нито една забележка, щото оня тъпанар Послушко си даде бележника и такива му ги навъртяха, че майка му сигурно го е пребила.

Майка му отново се зачела в книгата. Отворко пак я погледнал и опитал отново:

– Мами, ама той вярно обра всичките забележки и сега сигурно го правят на меле вкъщи.

Майката вдигнала поглед.

– Айде, миличкото, ела да седнеш и да пробваш да ми разкажеш благо!

Отворко се притеснил.

– Знаеш ли, по-добре да не ти разказвам и да сме си приятели. Искаш ли просто да си играем на мълчанка и на шах едновременно?

Майката се съгласила.

– Ми става да играем на шах, щом ти е приятно.

Седели, мълчали си, играли си на шах, а Отворко отвътре го изяждало да каже: „Ей, кон, ще ти бия един шут сега с офицера ми по кратуната празна!“. Обаче не смеел, щото майка му нямало да играе повече с него. И погледнал майка си въпросително.

– Мами, как така да си оправя устата? Само глупости ми говори!

Майка му предложила:

– Ами много просто! Успокой се, миличък, отвътре. Ако все пак забележиш, че някоя глупост ти идва към устата, пусни я да се пързулне надолу към корема ти, към краката, все едно по пързалка, пускаш я там да изхвърчи и готово!

Отворко я погледнал несигурно.

– Леле, мамо, то ще стане влакче на ужасите! Колкото ми идват постоянно, то голямо пускане ще падне.

Майката го подканила:

– Ми пробвай! Това е един метод. Има и други.

Отворко започнал: пускал, пускал, пускал. По едно време я погледнал с един премрежен поглед и казал:

– Толкова се уморих от пускане, че заспивам – седнал на стола и заспал.

И така приключил един учебен ден на нашите приятели. Но едно усещане останало у всички, че занапред всеки ще си ползва бележника. Така един вкус останал, който не бил техният. С такива добри приятели и родители, какво по-добро от това да си бъдеш себе си.