Планински приключения с много премеждия и обрати за Бонбончо и приятелите му

Върхът – нагоре и надолу

Имало едно време петима приятели. Ведри дечица: малки, добри и невинаги чак толкова послушни. Те били много различни, а така добре си играели заедно.

Петимата се чудели какво да правят и решили да станат планинари. Жожо предложил:

– Аз зная къде наблизо има лифт.

Другите деца попитали невинно:

– Какъв лифт?

Жожо посочил.

– Ей тая планина виждате ли я?

Другите отговорили:

– Да!

И той продължил:

– Е, знам къде е лифтът, с който да я качим.

Децата се съгласили.

– Ами добре. Е, къде е?

Той махнал небрежно с ръка.

– Ей тука е, наблизо. Ще стигнем пеша.

Душко обаче веднага съобразил и казал:

– Жожо, знам го твоето „ей тука е“. Три часа ще ходим пеша само до лифта. Дай да си запазим силите за планината, а сега да отидем другояче.

Бонбончо се въодушевил.

– Е, няма ли например да си вземем мрежи за пеперуди, или да вземем разни експерименти да правим в гората, кошница за гъби.

Тук се включил Буболечо-Клечо замечтано:

– Леле, как обичам гъби със сос, запечени с масълце! Оо, и малко чубричка, ама съвсем малко, и отгоре да се сложи топено сиренце да се разтопи! И да се задушат около три минути и половина, след което може да се сервират на малки клечици, набоденки… и ти да си ги…

Жожката не издържал и го прекъснал:

– Ей, ти само докато се изкажеш за гъбките, и ни свърши времето за екскурзията. Буболечо-Клечо, бързаме!

Буболечо-Клечо се обърнал към Душко недоволен.

– Ама този все ме притеснява!

Бонбончо му се усмихнал.

– То и аз ще взема да те притесня, ако ни поразказваш още малко за гъбките.

Буболечо-Клечо се огледал, дори не си и помислил да пита нещо Отворко, защото пиперливият му език сигурно щял да го направи на салата, и децата се върнали към стария разговор.

Станало ясно, че в гората явно нямало да стане без родител и затова било по-добре да вземат някоя по-добра майка. Всички, естествено, погледнали към Душко и казали:

– Душко, дай да вземем твоята!

А Душко рекъл:

– Вижте, това, че аз съм най-добър, не значи, че моята майка е най-добра. Според мен трябва да вземем майката на Бонбончо, щото той колкото е палав – и тази жена издържа, значи, тя ще е най-добра, най-обръгнала на бели.

Погледнали Бонбончо, погледнали Душко.

– Е, то по тая логика, ако вземем на Отворко, можем да псуваме през цялото време.

И Душко казал:

– Да преценим по-добре какво искаме да правим и така да изберем майка.

Всички мислили, мислили и решили, че все пак било най-добре да изберат на Бонбончо, защото така хем щели да могат да си правят разни дребни пакости, хем щяло да е забавно.

И така майката на Бонбончо се оказала натоварена в колата с пет деца. След половин час, като слезли от колата, и четиримата гледали към Жожо доста съсредоточено. Буболечо-Клечо казал:

– Това сигурно е било шега, нали? Защото знаеше, че никога нямаше да стигнем до тоя лифт, дори и седмици да бях ходил насам.

Жожко го погледнал неразбиращо.

– Аз въобще не мога да разбера какво искате. Уж на планина ще ходим за разходка, а пък то какво ще стане: до планината с кола и на планината с лифт. Къде ни отиде разходката?

Бонбончо го успокоил.

– Е, след лифта де! Той, лифтът, ще ни остави до средата на планината и ще качим върха сами.

И така, щастливи отишли на опашката. Купили си билетчетата, тръгнали да минават през въртящата се метална решетка, в която се пъхали билетчетата и тя се завъртала, за да минеш. Но имало един малък проблем – Буболечо-Клечо бил по-дебеличък, отколкото решетката позволявала да се завърти, и се заклещил. Трябвало да дойде един чичко, който да напъва отпред, и един чичко, който да бута отзад, така че да извадят Буболечо. Той не бил никак доволен, че стоял заклещен, докато двамата чичковци го изваждали, и викал силно:

– Помощ, помощ! Стига ме бутахте, ще ми смачкате шкембенцето! Леко, по-леко!

Тръгнали да се качват на лифта, а жената, дето късала билетите и ги пускала, наредила на Клечо:

– Всички може по двама, ама ти, момченце, ще трябва да се возиш самичко. А и ако се возиш самичко, лифтът може да се наклони на една страна, така че ще трябва да сядаш по средата на кабинката. В центъра ще клекнеш и там ще стоиш, за да не се наклони в никоя посока.

Буболечо се засегнал.

– Вие подигравате ли се с мен? Че аз не съм толкова дебел?!

Леличката добронамерено и категорично продължила:

– Не, не, не че си дебел, нямах предвид такова нещо! Просто щото лифтът не ни е стабилен и имаме технически проблем в момента. Та затова те молим да ни съдействаш, да ни помогнеш, ако можеш, че нещо ни е стара системата. Затова най-добре да седнеш в кабинката сам, ама по средата на кабинката.

Буболечо настоявал:

– Ама не искам сам, искам да си приказвам с някого.

И тя предложила:

– Ами да, ще си набереш по телефона съседната кабинка и догоре ще си приказвате, и те ще ти говорят разни неща, така че да не се чувстваш сам – и жената намигнала на майката на Бонбончо.

Майката на Бонбончо разбрала, че няма мърдане, и казала:

– Буболечо-Клечо, в първата кабинка ще се качат две деца, във втората кабинка ще се качиш ти и в третата ще съм аз с другите две деца. И от двете страни ще те гледаме и ще ти махаме, така че да не ти е самотно, и ще ти се обадя аз по телефона, и догоре ще си разговаряме.

Буболечо видял, че нямало да стане работата, и отстъпил.

– А може ли поне една кифличка в самотата си да си взема и да си я хапвам, че да се утеша?

Майката на Бонбончо се усмихнала.

– Като гледам раничката, дето си си взел, няма да е само една кифличка за утешение, а и ако си я хапнеш сега, поне няма да я мъкнеш до върха.

Буболечо казал:

– Е, да, то наистина е по-добре сега да си хапна, че защо да ги мъкна на гръб до върха?

Качил се щастливо в кабинката сам, тъй като никой нямало да види колко много неща щял да изяде, и пътуването му минало неусетно. По едно време всички слезли и той в последния момент напуснал кабинката, защото така се бил улисал с едни еклерчета, че имал крем и по ушите.

Всички планинари от групата щастливи застанали в редица с раници на гърбовете и тръгнали нагоре.

По едно време Жожко се уморил.

– Не мога повече да си нося раницата. Тежи ми.

Майката на Бонбончо предложила:

– Добре, дай, аз ще ти я понося, ще ти помогна.

Бре! Взела тая жена раницата и седнала с нея.

– Жожко, ти камъни ли носиш, какво? – попитала го тя.

– Аа, не, две малки щангички съм си взел за из път.

Майката не разбирала.

– Ами що не си взе направо лоста и голямата щанга и да си ги носиш догоре, за да ти е по-удобно? Че така в раницата… малки щангички…

Видяло се, че няма да се продължи нагоре. Всички трябвало да седнат, докато Жожко събере сили.

През това време, досещате се… какво правил Буболечо-Клечо със своята раничка: сгъвал я на две, на четири постепенно, бил много зает.

Душко също отворил раничката си. Извадил едно килимче, постлал, след това сложил камъчета на ъглите, настанил приятелите си. След това извадил шишенце с вода, дал им да си утолят жаждата. След това им предложил антибактериални кърпички, за да си почистят ръцете и да си освежат вратовете. След това им предложил да им повее с ветрилце. Въобще Душко се бил запасил с всякакви екстри, за да създава удобство и комфорт на всички в групата.

Бонбончо също отворил своята раничка и отвътре изскочила една жаба. Децата били напълно смаяни и възкликнали:

– Бонбончо, каква е тая жаба?

А Бонбончо взел да крещи:

– Пешо, Пешо, не си отивай, стой тук! Къде тръгна? – И подгонил жабата.

Естествено, другите момчета разбрали, че Пешо бил важен за Бонбончо, и се хвърлили да гонят и те жабата. Дори Буболечо-Клечо се засилил, но тогава Бонбончо казал:

– Само ти не, моля те, че ако я настъпиш – край!

Буболечо-Клечо разбрал, че не било нужно да се напряга толкова много, и пак си седнал при кроасанчетата. А другите скачали около Пешо, Пешо скачал, те скачали и викали: „Пешо, стой!“… И аха да го хванат, увещавали го, молели го, говорели му, но Пешо си имал други планове.

Майката на Бонбончо щяла да получи инфаркт. Първо пищяла две-три минути, но като видяла, че никой не ѝ обръщал внимание, започнала да вика:

– Деца, върнете се! Тая жаба сигурно има болести. Недейте да я пипате! Може да е крастава, може да е въшлива, може да е пъпчива!

Обаче децата гонели Пешо.

– Пешо, Пешeнце, стой, бе, стой, бе! Ела да си те върнем! Ела, ела да те качваме на върха!

Обаче Пешо, както споменахме, имал други планове.

Не се разбрали с Пешо, защото в един момент той скочил в едно поточенце и докато те се усетят, той изчезнал.

Бонбончо бил съкрушен. Тръгнал да плаче.

– Как мога да направя експеримент дали щъркелите от южните страни ще долетят? Как ще кацнат на върха на планината, подмамени от една жаба, ако нямам жабата?

Всички деца отново били смаяни.

– Защо трябва щъркелите да кацат на върха на планината? Всяко едно село в околността има щъркели по църквите, по стълбовете.

А Бонбончо проронил:

– Да, ама аз не мога така да хвана дали идват от южните страни, или от северните, или от западните. А ако седя на върха на планината и виждам простора на юг, на север, на изток и на запад, ще стоя с компаса, ще подмамвам щъркелите с жабата, като я развявам като знаме, и ще засека от коя посока идват.

Много учуден, Бонбончо се замислил изведнъж и го измислил.

– Вие знаете ли, че аз мога да седя и всъщност просто да развявам знаме, а щъркелите, откъдето дойдат, ще си дойдат. Аз така или иначе ще ги видя отдалеч откъде идват, пък те няма да знаят, че жабата не е знаме и знамето не е жаба. А и аз ще викам: „Жаба е, жаба е, елате!“.

Буболечо-Клечо отдалече се обадил:

– Какви жаби?! Едно кроасанче ще им размахаме. Ще си дойдат и лястовичките, и щъркелчетата – всичките видове ще ги подредим отгоре на планината, по групи.

Бонбончо му отвърнал:

– Е, да, ако щъркелите се казват Буболечо-Клечовци, със сигурност и за по-малко от кроасанче ще дойдат.

Обаче така му минало и заключил:

– Е, Пешо си тръгна, айде да ходим да събираме лагера и да тръгваме! Жожка, взимай си гиричките!

Жожко ободрен скочил.

– Взимам ги.

В тоя момент обаче раницата на Отворко-Мърморко започнала да се отваря. Децата го погледнали и казали:

– По-добре недей. Да тръгваме!

Отворко разбрал намека, затворил раницата и поели нагоре.

Майката търкала с антибактериални кърпички децата до посиняване. Докато качили върха, всяко дете успяла да го изтърка цели 47 пъти – по ръцете, зад врата, по лицето, по носа. Все едно били лапали жабата – почти в устата се опитала да им вкара тия антибактериални кърпички. Много била притеснена какво щели да кажат родителите. В един момент Буболечо не издържал.

– Не знам какво ще кажат родителите за това, че Бонбончо имал жаба и ние сме тичали с нея по поляната, но за това, че сте ни протрили бузите до синьо, и за това, че устата ми е станала на пъпки от антибактериалната кърпа, със сигурност ще има какво да ви кажат.

Майката на Бонбончо много се стреснала.

– Леле! Дай сега с други кърпички, не антибактериални да те почистя! Ще те намажа с кремче, за да ти омекне кожата.

Душко я отклонил:

– По-добре недейте! Каквото можахте, направихте.

И така продължили нагоре, стигнали върха. Щастливи, уморени, едва долазили някои, някои не съвсем. Бонбончо гледал планините, гледал в далечината и казал:

– Хайде бе, щъркели! Компасът ще ми се изтърка от въртене. Айде вземете да дойдете! Чакам ви.

Седял и размахвал един анцуг.

– Жаба е, жаба е, от по-едричките! Пили, пили, пили! – викал той и гледал компаса напрегнато.

Буболечо-Клечо бил в далечината, в подножието на върха. Гледал децата горе, гледал кроасанчетата в раницата, гледал децата горе, гледал кроасанчетата в раницата. Децата викали:

– Хайде, можеш, можеш!

Той правел три крачки, сядал, почивал си, погалвал си коремчето и казвал:

– Приятелю мой, приятелю мой, ще взема да ти стопя сланинките и после какво ще правим? Ще вземем да се разделим.

Хапвал кроасанче, пак чувал отгоре викове:

– Можеш, можеш!

Пак казвал:

– Приятелю мой, хайде, ще направим малко усилие. Аз ще те държа с двете ръце отстрани.

Хващал коремчето здраво отстрани, качвал още малко… и така… Децата горе вече били останали без глас, когато той най-накрая покорил върха. Паднал по гръб, разперил ръце, разперил крака, вирнал шкембака като палатка и захъркал славно. Хъркал и свирел с уста така: „Хър-фиуу!“, а Бонбончо подскачал.

– Тихо, бе, ще ми прогониш щъркелите! Не виждаш ли, че им викам „жаба“? Поне свиркай в такт с „жа-ба, жа-ба“!

Буболечо-Клечо в съня си явно разбрал посланието и започнал да хърка: „Хър-фиу-фиу!“.

Бонбончо казал:

– Поне ритъма спазваш! Ако го докараш и на „жа-ба, жа-ба“…

Отворко рекъл:

– Ти съвсем изтрещя! Ако можеше с хъркане да казва „жаба“, щеше да е приет във филхармонията за звукови ефекти.

Отворко през целия ден не се бил изявявал. Някак си бил мълчалив. Децата си взели почивка от него. Така добре си изкарали сутринта без нито една простотия. А и той нали нямало с кого да се кара и на кого да се показва колко е готин, така че що-годе добре вървяла работата. Но нещо на върха се включило в него, сякаш атомна бомба, и изведнъж той изригнал:

– Не сме ли много тъпи, че сме дошли дотук? И к’во? Катерихме се, катерихме се и най-накрая на голите камъни сме легнали. Егати тъпотията!

Другите се спогледали.

– Виж колко беше приятно! Така хубаво се уморихме.

А той не спирал:

– Че що пък трябва да се уморявам по планината, не може ли да се уморя пред телевизора?

Децата се опитали нещо да му обяснят, но в скоро време се оказало, че той нямало с кого да спори. Буболечо-Клечо хъркал като дърворезачка. Бонбончо размахвал анцуга и подскачал, при вида на едно птиче, което прелитало – незнайно защо го бил взел за щъркел и бил втренчен в компаса си. Душко-Послушко бил толкова зает да постила килимчета, да вее, да оправя всички други деца, да им създава удобства, да ги пита как са, извадил си термоса с чай, сипвал на всички – въобще не му било до Отворко. А Жожо взел да обикаля върха. Тичал нагоре-надолу с щангичките и казвал:

– Едно, две, три, четири, пет, шест, седем, осем, девет, десет…

Тичал и броял.

И така, малките приятели оставили Отворко да седи и да крещи на вятъра, а той се възпламенявал все повече и повече.

– И какво? Катерихме, катерихме, катерихме и накрая – нищо. Няма дори едно списание тука, даже и публика няма да ти попляска, даже нищо няма да се случи! Седим и кукуваме. Ей оня, жабарят, ще литне! Ти и на италиански ще проговориш още малко, бе! Ще ги подмамваш с “O sole mio”.

Обаче жабарят въобще не му обръщал внимание, викал с цяло гърло:

– Жаба, жаба!

Отворко мърморел:

– Викай им, че ти си жабата! Да вземат да те хванат и да те понесат към някое блато, да те пуснат, да ти дойде жабарският акъл!

Бонбончо обаче хич не му обръщал внимание. Отворко, като видял, че така не става, подхванал Душко.

– Ти за санитарка ли тренираш? Какво си почнал да ни обслужваш тука напред-назад? И чак ми вееш! Какви са тия чайчета? Да не си медицинска сестра? Да няма билки вътре? А, сигурно си капнал някакви специални капки, за да ни успокоиш. Да не си ни сипал капки? Няма да ти пия чая, аз те подозирам тебе. Ти ще искаш да ни направиш добри и свестни като тебе, ама аз не съм свестен, аз съм Отворко-Мърморко и ще мърморя, докато посинеете! Разбирате ли ме какво ви казвам?

Душко обаче решил да не обръща внимание. Тогава гневът на Отворко се насочил към Жожо и го почнал него.

– Затова ли ги качва тия щанги до върха – да се разтичаш тука с тях и да ми броиш на глас като картечница? Я си брой наум! И какво го обикаляш тоя връх, та не си спрял? Да не си пеперуда случайно или си се изпеперудил, или направо си изперкал.

Жожко хич не се усещал, че Отворко се заяжда.

– Докато тичам, си сменям левия с десния крак, а броя на глас, защото така балансирам двете полукълба на мозъка. Такова е упражнeнието. Баланс на двете полукълба.

Тук Отворко не издържал.

– Ама ти мозък имаш ли? Аз мисля, че имаш само крака и мускули. То какво има в твоята глава? Една клетка за тичане. А дали и клетка за тичане има? Какво балансираш? Клетката да не падне отляво или отдясно на мозъка?

Жожко го погледнал и си казал: „Тоя пак прегря, я да го оставим!“ и се затичал още по-бързо, така че Отворко да няма време да му каже каквото и да е.

На Отворко единствената му възможност останал Буболечо-Клечо. Но Буболечо-Клечо спял по такъв начин, че надали можел нещо да чуе. Отворко отишъл близо до ухото му и започнал:

– Еееей!

А от другата страна се чуло едно: „Фиуу!“.

– Не ми викай: „Фиуу!“. Аз съм Отворко-Мърморко и ти казвам да спреш да ми хъркаш!

А от другата страна се чуло: „Фиууу!“.

– Ей, какво си ми се разсвиркал? Въобще няма да ти търпя свирканията! Знаеш ли, ако взема да ти гъделичкам сланините, как ще се разтресеш? Като супа пача ще ми станеш.

Обаче от другата страна се чуло: „Фиууу-фиуу!“.

И тука вече Отворко преминал в действие. Тъй като нямало никого, който да му обръща внимание, хванал и започнал да гъделичка Буболечо-Клечо. А Буболечо-Клечо, какъвто си бил мекичък и дебеличък, като го бутнел Отворко с пръст по коремчето, то се тресяло пет минути след това в едни причудливи движения, все едно камъче било пуснато в езерото и вълни се носели по цялата му дължина.

Това шоу предизвикало вниманието на другите. Изведнъж жабарят казал:

– Щъркелите ще почакат.

Отишъл, боцнал с пръст по корема Буболечо-Клечо и изпаднал в истинска възхита.

– Как се тресе това нещо! Как е възможно? То вибрира. То е като живо.

Душко отговорил:

– Естествено, че е живо, нали вътре е Буболечо-Клечо! Как да не е живо?

Бонбончо смаян наблюдавал.

– Не, не, сланинката все едно си има собствен живот и си подскача по собствен начин. То вътре, че е Буболечо-Клечо, е вътре, но ние за това отвън говорим, за опаковката.

Жожката казал:

– На тая опаковка едни хубави гирички и малко обиколки ѝ трябват.

А отдолу се чуло едно: „Фиу-фиуу-фиу-фиуу!“.

Отворко се наежил.

– Ей го, заяжда се! Спи и се заяжда. Не може просто като едно нормално дете да спи, ами спи и ни се подиграва. Ти му говориш нещо, а то си подсвирква отдолу.

Душко не разбирал.

– Ти не виждаш ли, че той така спи? Той хърка през цялото време, не че на теб ти отговаря.

А отдолу се чуло: „Фиу-фиу!“.

Бонбончо обаче все така гледал шкембенцето на Буболечо-Клечо и съсредоточено съобщил:

– Вижте сега, аз ще чукна отсам и ще стане вълничка до другия край.

Всички застанали съсредоточени, включително и Жожо пуснал щангите. И хоп!, Бонбончо го боцнал по шкембенцето от едната страна и наистина то така се разклатило – и щастливо, и весело, и доволно, че някой му обръща внимание, – че се полюшвало до другия край бавно и спокойно…

В този момент майката казала:

– Деца, време е да тръгваме.

На децата хич не им се тръгвало, особено на сънения Буболечо-Клечо. Отворко не го оставял на мира.

– Ти пък какво се оплакваш? Като снежна топка ще си пръв долу на лифта. Ние ще има обаче да си чупим краката по камъните.

Буболечо-Клечо попитал:

– Е, как като топка?

Отворко отговорил:

– Ами ей така: хващаш се за главата, ако можеш въобще да си я стигнеш, и от там насетне всичко друго остави на земното притегляне, то ще те води.

Буболечо-Клечо кратко и ясно му споделил:

– Време е да си затвориш устата. – И тръгнал надолу.

Отворко се засегнал на чест. Той нали бил суетен и честолюбив, винаги обичал да е най-харесваният и всички да му обръщат внимание, и се развикал:

– Не може така. Не може така.

Бонбончо-Фотончо бил много доволен, че засякъл на компаса си откъде било дошло птичето, погледнал Отворко и прекъснал пороя думи.

– Отворко, в някои отношения Буболечо-Клечо може да е бавен, в някои отношения може да е на вълнички, обаче понякога, като се обади и каже нещо, много истини успява да съобщи.

Отворко не спирал:

– Да не те започвам, жабар такъв, че както съм ядосан на тоя Буболечо-Клечо, ще го отнесеш ти!

Жожката искал кризата на Отворко да спре възможно най-скоро.

– Абе искаш ли да ми поносиш щангичките малко, за да ти мине, че така и така си пълен с енергия и се чудиш на кого да я дадеш. Я вземи я дай на щангичките! – И хоп!, закачил на гърба на Отворко раничката си.

Отворко клекнал, надал вик и изстенал:

– Ей, само да те пипна! Само да те хвана!

Жожко се ентусиазирал.

– Откога чакам някой да ме подгони и да си играем на гоненица! À дръж де, дръж! Готов съм!

Отворко направил жалък опит да догони Жожката, но бързо размислил.

– Няма смисъл, прав си. Зарязвам ти щангичките.

Жожката си ги взел и тръгнал надолу.

Стигнали до лифта. Буболечо-Клечо погледнал леличката, която била ококорила очи като палачинки.

– Знам, знам – сам в лифта и да седя по средата, щото имате технически проблеми. Не се притеснявайте, ще издържи. Вече го пробвахме нагоре.

Качили се всички щастливо, тръгнали да пътуват, но изскочил сериозен проблем. Толкова сериозен проблем, че положението станало критично и почти се наложило да се спира лифтът и да се вика пожарникарска кола.

Както се возели щастливо отпред Душко-Послушко с Жожко, отзад Отворко-Мърморко с майката на Бонбончо и Бонбончо, а по средата – Буболечо-Клечо, изведнъж в слушалката на майката на Бонбончо се чул писък:

– Свършиха кроасанчетата! Гладен съм, самотен съм, изоставен, няма никого при мене, раничката ми е празна!

И настанала такава суматоха! Буболечо-Клечо навъртял телефоните на всичките си роднини. Драма!

– Затворен в кабинка се нося сам над пропаст! Няма никого до мен, нямам храна, нямам вода!

Стенанията на Буболечо-Клечо били станали такива, че дори на Отворко сърцето му се скъсало и казал:

– Леле, тоя ще вземе да заслабне до долу! Какво ще го правим?

Децата били леко разтревожени. Отворко предложил:

– Ако тоя ще ми стене така друг път, няма да го взимаме. Ще вземе да ни скочи и да ни наръфа.

Бонбончо промълвил:

– Ако беше Пешо тука, сигурно щеше да го изяде. Горкият Пешо, сигурно затова избяга. Разбра каква съдба го чака и побягна. И милият, сега броди някъде сам, но жив! Добре, че избяга, Пешо, добре, че избяга!

Нещата наистина станали сериозни – дотам, че бащата на Буболечо-Клечо бил готов да изпраща пожарникарска кола да посреща лифта и в движение да пъхне през прозорчето на Буболечо-Клечо някакви малки сандвичета с по две яйца на очи в средата и шест парченца филенце. Обаче теренът бил твърде пресечен и пожарникарската кола нямало как да кара успоредно с лифта. Затова спрели лифта точно когато кабинката на Буболечо била над пожарникарската кола. Така овладели ситуацията в последната част от спускането. Тревожността му била разсеяна чрез чувството за тежест в стомаха.

Слезли накрая от лифта. Първата лавчица станала лавката на Буболечо-Клечо. Изтрил сълзите си, за всяка сълзичка пъхнал по нещо в коремчето си. Нахранил се, омекнал, станал благ и бавен и казал:

– Ей, деца, колко приятно пътуване!

А децата, изтощени от виковете му, едва го гледали и Отворко заключил:

– Следващия път да си вземеш и носач, като в Непал, да ти носи храната, че иначе ще ни оврещиш главите и няма въобще да си играем с тебе.

Душко бил с главоболие.

– Че тия носачи трябва да са цял керван с храна… Ние половин час ще се качваме на лифта с храната. Ако ще го взимаме втори път… Не можем да го изхраним! Трябва направо с хеликоптер да пуснат от онези сандъци, каквито пускат над Африка с провизии. И като стигнем горе, той да влезе в сандъка и там да поживее известно време. Буболечо, трябва да си направиш режим на хранене. С малко воля и ясна цел да си промениш навиците. Не може целият ти живот да е само храна. Трябва да е И храна.

Бонбончо отклонил темата:

– Ще ви предложа следващата екскурзия да е в зоологическата градина. Там има щъркели и ще ми е по-лесно с компаса да ги засичам.

Душко недоумявал.

– Ама те са в клетка.

Бонбончо се усмихнал.

– Е, точно де! Това имам предвид – ще се улесня. Сега се поизмъчих и съм попрегракнал.

Децата били много щастливи и твърдо решили следващия път да отидат на екскурзия в зоологическата, най-малкото защото там имало голяма и хубава лавка…