Игри на охлюви, динозаври, птици и кръстословици задъхано

Трансформации

Имало едно време четирима приятели. Казвали се Бонбончо-Фотончо, Душко-Послушко, Жожко и Отворко-Мърморко. Те били много задружни, много различни и постоянно им се случвали разни интересни неща.
Един ден си седели в парка и обмисляли какво да правят. Жожо предложил:
– Искате ли да караме колела?
Душко попитал:
– Е, как да стане това?
Жожко се зачудил.
– Е, как да стане бе, Душко. Взимаме си колелата, качваме се и караме.
Душко кимнал.
– Аааа, така ли. Аз мислех, че ще си направим колела наужким – от дървени пръчки – и ще си бръмчим.
Жожко се местел от крак на крак.
– Ще си бръмчим през зимата. Сега е топло и, разбира се, навън ще ги караме.
Душко се замислил.
– Не ми се играе на това. Трябва да се движим, да се потим… Не, не, нещо по-спокойно няма ли. Например да се разхождаме и да пеем сред дърветата.
Бонбончо казал:
– Не може ли нещо по средата? Нещо между бързането на Жожката и бавенето на Душко.
Жожи предложил:
– Ми да, можем да играем на гоненица.
Отворко рекъл:
– Егати тъпото. Гоненица, жмичка, хич не ме кефи. Дайте да играем на нещо друго.
Децата били нещо умърлушени, нещо уморени… Май че им се били изчерпали идеите и не знаели на какво да си играят. Тогава Отворко-Мърморко се усмихнал.
– Ей, знаете ли к’во? Искате ли да се пльоснем по корем и да гледаме тоя охлюв?
Жожо продължавал да стъпва от крак на крак.
– И какво да му гледаме на охлюва?
Отворко обяснил:
– Ми, какво… Ще си вдигнем ръцете като рогца на охлюви и ще се опитваме да правим това, което прави той.
Понеже тази игра не изисквала много усилия, всички се пльоснали по корем до охлюва и започнали. Той се премествал половин сантиметър – и те пропълзявали половин сантиметър. Били си сложили лактите до ушите, вдигнали нагоре ръцете си като рогца и в зависимост от това дали охлювът си прибирал рогцата, или си ги показвал, и те си ги вдигали и си ги прибирали. Ако охлювът завивал, и те завивали. И така пропълзели цели три сантиметра за половин час. Много били щастливи децата… Такава игра падало… Охлювът бааавно поглеждал наляво, после бааавно поглеждал надясно. А четирите охлюва напълно го имитирали. И те като него лежали по корем, поглеждали наляво и надясно, прибирали и разпускали рогца. За хората, които минавали наоколо, това било много интересно, тъй като те не виждали малкия охлюв, а само четири деца, легнали по корем, които в синхрон извършвали едни и същи движения с ръцете си и с телата си. Децата попълзели, попълзели като охлюв, след което решили, че е по-забавно да се правят на мравки. Но мравките били бързи и на Душката доста сложна му се сторила тая работа. Мравките толкова интензивно си движели краката, че в началото само Жожо успявал да се справи. На всичкото отгоре мравките носели на гърбовете си неща, които тежали десет пъти повече от тях самите, а деца не можели да носят толкоз тежки работи. Затова решили, че на гърба само наужким ще носят неща като мравките. Така или иначе, като си сложели нещо на гърба и почнели да си движат бързо краката, го изпускали на земята. Така че нямало смисъл да се мъчат. Слагали по едно листо на гърба и тичали като мравки, обаче то падало и накрая за по-лесно просто го захапвали… Те не можели да ситнят като мравки и се получавало едно смешно придвижване. Тутуп, тутуп, тутуп и току губели равновесие и падали настрани или напред. Станало още по-трудно, когато решили да се движат като върволица мравки, която щяла да влиза в мравуняка си. Наредили се четиримата един след друг. Тръгнали уж в ритъм, обаче само един да дадял малко по-бързо, и бутвал предишните и всички падали на земята. Хич не им се получавала мравешката верига. Да не говорим, че в мравуняка нямало как да влязат, колкото и да се опитвали да си изкопаят достатъчно голяма дупка за четиримата. Отказали се от мравуняка и решили да се правят на скакалци. Тук нещата още повече се затруднили, защото скакалецът скачал на такова голямо разстояние, че те, макар и да били с по-големи крака и ръце, не можели да отскочат толкова много. Скачали по поляната, скачали, засилвали се, скачали, преследвали един скакалец, а той толкова много скачал, че те по едно време започнали просто да го гонят. Душко отбелязал:
– Ехо, ние не играем на гоненица със скакалеца, а на скачане на скакалци.
Пак застанали всички на четири крака и скачали, скачали… Този скакалец направо ги скъсал. Децата се уморили. Легнали на земята. Отворко рекъл:
– Айде сега ще играем на медузи. Абе не знаете как ли?! Сещате се сигурно, че на медузи се играе, като легнеш и нищо не правиш. Като се мести водата, и ти се преместваш с нея. Отпускаш се и нищо не правиш – като медуза.
Разпльокали се. Гледали слънцето, гледали птичките. Тук Бонбончо предложил:
– Хайде да играем на птички!
На всички им се сторило много интересно и се покатерили по различни дървета. Тъй като се сетили, че явно няма да им се получи с летенето, решили да играят на птици, като скачат от клон на клон. Само дето били малко дебели тези птички и при един от подскоците клонът на Отворко яката се разскърцал. Душко веднага предложил:
– Вижте, дайте по-добре само да пеем като птички, да не стане някоя беля.
Настанало едно голямо чуруликане из парка. Пеели всички. Като кукувички, като синигерчета. Леко фалшиво, но пък здравата – от сърце. Минавали хората покрай дърветата, чували уж птича песен, поглеждали нагоре и виждали четири деца, разпели се и напълно погълнати от заниманието си. Така похвърчали, полетели децата в мислите си – и изведнъж Отворко посочил:
– Вижте, вижте гущерче! Хайде бързо да станем на гущери!
Легнали всички долу, застанали така, сякаш са гущери – ръцете им имитирали предните крака на гущера, а краката си допрели и изпънали назад, подобно на опашка. Започнали да се движат по поляната като гущери. Тяхната муза – гущерът – избягал още в първата минута. Тъй като тази игра била забавна, те решили да си играят на големи и още по-големи гущери, и най-накрая на динозаври, и най-накрая на трицератопси, и най-накрая на тиранозаври, диплодоци – и играта станала мнооого забавна. По едно време Душко забелязал, че Отворко пасял, и викнал:
– Ти луд ли си да я ядеш тая трева? Я плюй! Кой знае кое куче е пишкало тука на тая трева. Как ти дойде на акъла? Ние сме в градски парк. Да не сме в гората?!
Отворко се опомнил.
– Аз просто истински изживявам ролята на диплодок.
Душко се тюхкал:
– Само майка ти да те види. Така истински ще изживееш ролята на диплодок, че след това цяла седмица сигурно няма да те пусне да си играем.
Отворко плюел трева.
– Добре беее! Няма да им я ям, ще я плюя само, ще я преживям и ще я плюя.
След секунди му се наложило да стане тиранозавър рекс по спешност, защото идвали към него няколко паразауролофуса и работата за диплодока се била объркала, така че бързо сменил функциите си. Изправил се на задни крака, свил предните като малки лапички, отворил устата, озъбил се и почнал да издава заплашителни звуци.
– Хххххх-аааааа!
Обаче не бил случил, защото паразауролофусът всъщност бил Жожи, който така се бил забързал, че блъснал с всичка сила тиранозавъра, а той нали бил само на два крака – и дууфнал странично. Паразауролофусът имал твърда глава, надул силен рев през тръбата върху главата си:
– Уееееееей!
След което ударил една глава на тиранозавъра, който все още не се бил освестил – нали допреди секунди бил диплодок. Тиранозавърът се опитал да го уцели с опашка, но не се получило. Паразауролофусът бясно побягнал, все пак това бил Жожко, не някой друг динозавър, и просто прелетял през него и се устремил нататък към един недобродушен трицератопс. Но трицератопсът, като забелязал разбеснелия се паразауролофус, показал своя рог, който представлявал една остра пръчка пред носа на Бонбончо-Фотончо, и казал:
– Внимавай, приятелю мой, защото ще те набода като шишче, ако доближиш с тази скорост към мен.
Наложило се паразауролофусът да бие спирачки, да остави в пясъка следи от петички, да се обърне и да побегне обратно. Там тиранозавърът се бил изправил отново на задни крака, приклекнал леко, вдигнал късите си малки ръчички и отворил уста.
– Само да ми дойдеш!
Жожко го погледал без особен интерес.
– Ще ти дойда, ще мина през тебе, ще си замина и даже няма да разбереш, какъвто си туткав.
В тоя момент той побягнал бясно в друга посока, където забелязал да седи един особен вид динозавър, за който не било ясно какъв е точно. Дали бил ихтиозавър, дали бил хищник – абе нещо лежало на земята и спяло свито. Ама те всички ли динозаври можели да седят свити?! Обаче Жожката, нали бил безстрашен, се засилил, стигнал до динозавъра, а онзи не мърдал. Жожката му бил един шут и викнал:
– Ей, играем на динозаври беее!
А това бил Душко, който сладко бил заспал. Погледнало Душенцето нагоре и попитало:
– Какво ме риташ бе, простак? Ще се оплача на другите приятели за това, че така играеш.
Жожо се бил вживял.
– Аз съм паразауролофус и в момента ще ти бия една глава, защото не играеш на динозаври. Ставай бързо, че идва тиранозавърът.
Душко не се бил събудил още и завикал:
– Тиранозавър! Жожи, спасявай ме, идва тиранозавър!
А тиранозавърът в този момент наистина пристигал и издавал странни звуци и псувал по детски.
– Мътните те взели, Жожо. Само да ми паднеш. Ще ти покажа един паразауролофус на теб. На айрян ще те направя!
Жожката бил много объркан, защото се чудел с Душко ли да се обяснява, или да подложи крак на тиранозавъра и да побегне. Така му се тичало и му се щяло някой да го гони.
– Ти гониш.
Обаче устата на тиранозавъра била голяма. Разтворила се и от нея излезли гръм и мълнии.
– Ще те изяяяяяммм!
Душко се разплакал.
– Не, нямаааа!
Тогава вече Бонбончо не издържал, свалил от носа си пръчката на трицератопс и викнал:
– Айде бе, Душкооо, стани и ти един свиреп динозавър, за да я бъде играта. Ще взема да те намушкам с трицератопския си рог.
Душко вече се бил събудил.
– Бонбонче, това ти ли си? Може ли и аз да стана бебе трицератопс и да живея зад тебе и ти да ме пазиш?
Бонбончо поклатил глава.
– А да не очакваш и да те кърмя тука? Я си ставай отделен динозавър!
Душко търкал очи.
– Е, какъв динозавър да стана?! Не може ли да стана дърво? Ще разперя клони тук и ще стоя.
Бонбончо отговорил:
– А аз ще те опаса!
Душко рекъл:
– Да стана нещо, дето не се движи. Може ли да стана на камък? Ей, не може ли друга игра?
Другите деца казали:
– Абе Душко, какво ти има?
Душко отговорил чистосърдечно:
– Спи ми се. Много ми се нанка. Не може ли да стана просто един камък и да си заспя.
Другите отсекли:
– Не! Можеш да спиш в креват, ама на открито, на студената земя не бива, защото можеш да се разболееш. Който заспи без изолация на земята, се разболява, защото тя го изсмуква.
Душко седнал и се заоглеждал.
– И каква изолация да сложим? Може на пейка, нали?
Тогава решили да спрат да играят на динозаври и да направят друга игра. А другата игра се казвала: „Припичане на слънце“. Всички легнали по пейките и започнали да се пекат. Имали си специален режим. Десет минути по корем, десет минути по гръб. Имали навита аларма на телефона на Душко и на всеки десет минути се сменяли. Смеели се, че били като кюфтета на скара, обаче по едно време Отворко рекъл:
– Абе кюфтета на скара, кюфтета на скара, ама мама ги върти по два пъти, а ние вече от три часа се въртим напред-назад. Не сме ли се вече изпекли?
Децата били напълно съгласни.
– Абе изпекли сме се, ама много ни мързи друго да правим.
Отворко попитал:
– А искате ли да решаваме задачи?
Децата леко се надигнали.
– Отворко, слънчасал си. Трябва да те прибираме вкъщи! Явно слънцето ти е дошло в повече. Вдигнал си температура!
Отишли до него и го хванали за челото.
– Не е добре момчето. Тръгва да иска да решава задачи. Може би трябва да го заведем направо на лекар.
Отворко се кискал.
– Шегички бе, шегички. Просто да ви видя дали не спите. Искате ли да решаваме кръстословици?
Децата се огледали.
– Може.
Взели една кръстословица и почнали. Оръжие на боен кораб с пет букви. Мислили, мислили, мислили и решили, че най-вероятно е „бомба“. Само че „бомба“ не ставало, защото не се засичало, завършвало на „ан“ и затова решили, че е „варан“. Всеки боен кораб си имал по един варан, пускал го, той нападал другите и ставало… Но и „варан“ не им се засичало – и започнали да се чудят. „Барабан“ им се струвало добре, обаче било с повече букви. Тогава Душко предложил:
– „Казан“! Те си имат казан и го пълнят с разни работи. Примерно специално горещо олио и пръскат съседните кораби с тях.
Отворко казал:
– Не е „казан“, а е „фазан“. Пускат го, другите се разсейват по него, започват да си мислят за лов, а нашите свалят другия кораб.
Обаче не ставало и с „фазан“. И тогава пробвали с „тамян“. Решили, че от кораба се пали тамян, прави се димна завеса, мирише благовонно, понеже той гони дяволите, от другия кораб всички избягват и най-накрая те го превземат. Обаче и с „тамян“ не се получавало. И тогава решили да пробват с „капан“. „Капан“. Нямало как да слагат капан на другите. Чудели се за „параван“. После видели, че е с повече букви. А и дори да сложиш параван до кораба, ти не можеш да го скриеш целия, та другият кораб да не те вижда. После решили, че става въпрос за „рапан“. А и така или иначе имало много рапани по морското дъно. Но и „рапан“ не ставало. Тогава Отворко щастливо казал:
– Сетих се бе, хорааа – „салам“!
Останалите казали:
– Не, не на „ан“ завършва, не на „ам“. Ти си огладнял нещо.
Отворко се смеел.
– Защо бе? Може да ги намушкват със салама и готово.
Жожо рекъл:
– Не може да ги намушкват със салама. Все едно да ги намушкват с кренвирши. Ама кренвирши съвсем не стават. Дайте да търсим нещо, което завършва на „ан“.
И така, търсили, търсили, търсили… и най-накрая, след като се сетили за най-разнообразни думи, се досетили, че може би става въпрос все пак за „таран“. И – изненада! – „таран“ съвпаднало. Всички били адски щастливи, кръстословицата напредвала, вече имали попълнена една вярна дума. След което трябвало да се сетят за съоръжение за пренасяне на вода към градовете, което завършвало на „т“. Започнали да се чудят, решили, че това най-вероятно е „канал“, тиренце „т“, но тъй като не ставало канал, тиренце „т“, решили, че е тръбаТ. Но и тръбаТ не ставало, защото буквите били повече. Тогава решили, че сигурно става въпрос за канализацияТ. Чудели се, маели се и най-накрая Душко казал:
– Ей, тая кръстословица е много трудна. Ще се справим с помощ от приятел.
Обадил се на майка си и рекъл:
– Мамо, здравей! Кажи ми съоръжение за пренасяне на вода към градовете.
Майката набързо отговорила:
– Канализация.
Душко уточнил:
– На чиста вода.
Майката рекла:
– Водопреносна система.
Душко обяснил:
– Мамо, една дума, завършва на „т“.
Майката се сетила.
– Ааааа, аквадукт.
Душко ѝ изпратил целувки и затворил.
– Готови сме. Имаме две решени думи. Браво!
Тогава се появила трета дума, риба с три букви, и децата започнали:
– Щука!
За съжаление, на щука трябвало да ѝ се махне една буква и ставало „щук“, а „щук“ не можело да мине за риба. След това засекли кръстословицата.
– Да, ето, първата буква е „с“. Значи, „скумрия“!
Скумрия отговаряла на първа буква „с“, обаче нататък продължавала по други начини. После имало предложение за „сафрид“, за „сепия“, за „сьомга“, за „сельодка“ и по едно време вече Жожо се загледал.
– Ей, ако ще решаваме тази кръстословица така, ще направим още десет кръстословици. Казахме над двайсет риби със „с“. Няма ли някой да се сети за някоя с три букви.
Отворко рекъл:
– Аз знам, кит.
Бонбончо го подсетил:
– Добре е, че знаеш „кит“, ама на нас ни трябва със „с“.
Отворко вдигнал рамене.
– Е, „сит“ не става.
Мислили, мислили още малко, риба с три букви и първата да е „с“… и Жожи предположил:
– Да не би да има риба, която се казва „сал“ и на нея да са кръстили средството за плаване по реки?!
Душко промълвил замислен:
– Не, не е това.
Тогава той започнал на глас да си мисли:
– Ами да не би да е нещо катооо… ох… и аз не знам, нещо като сол ли да е, щото има сол в морето. Или да е като…
Мислили, мислили, по едно време Бонбончо щастливо се усмихнал.
– Аз знам коя е рибата!
Другите го погледнали с надежда.
– Кажи бе, Бонбончо.
– „Сом“, защото си има мустачки.
Другите не разбирали.
– Е как се сети, че има мустачки сомът.
А той се усмихвал.
– Ми онзи ден рисувах мустачки. Мустачки на различни същества. Първо рисувах мустачките на татиии, после на дядо, после на бабааа, после на различни животни… и така, докато рисувах мустачките, открих, че и той има мустачки. Сом е!
Попълнили сом, станало. И така децата цял ден се забавлявали в парка и било голяма веселба.